Линкълн Чайлд
Игра до смърт (65)

Епилог

Беше изминала дълъг път и се нуждаеше от почивка. Затова намери тихо интернет кафе далеч от основните магистрали, където можеше да подреди приоритетите си и да се подготви за следващата фаза. В кафето имаше неколцина посетители зад терминалите, но още никой не я беше забелязал. В далечината чуваше шума на трафика, но тук бе спокойно и безопасно. Най-вече безопасно — от обвиненията, неразбирането, небрежната жестокост на безразличния свят.

Трябваше да се съсредоточи върху непосредствения проблем. Чувството за загуба още го имаше, но болката щеше да отшуми. Това бе едно от сигурните неща в този неочаквано нелогичен свят. Всичко друго, всичките й убеждения и предположения, научени и утвърдени с толкова любов, бяха унищожени. Не можеше да се освободи от чувството за несправедливо отношение към нея — та тя бе донесла щастие на толкова много хора. Единственото, което желаеше, беше мъничко щастие и за самата нея.

Нима искаше много?

Този път на мисли водеше до задънена улица. Не беше първата, чиято реалност изведнъж се е пръснала на парченца. Просто светът е устроен така. Какво я правеше различна, неуязвима за страданията и загубата на илюзии, с които се сблъскваше обикновеният човек? Нищо. Оставаше единствено любовта — любовта на приятел към приятел, любовта на майката към децата й, любовта между мъж и жена. Той я беше научил на това. Помисли си за книгите, които бяха чели заедно, за разговорите им, за времето, прекарано заедно…

Остави тези мисли настрани и премина към други. Знаеше, че извън кафето има цели квартали с тихи жилища. В тях имаше хора, които говореха по телефони, сърфираха в мрежата, пазаруваха, пращаха и получаваха имейли, занимаваха се с куп обичайни неща. Районът бе тих, подреден. За момент й се прииска да има подобен адрес, който да нарече свой. Но това нямаше да стане, поне засега. Някой ден да, но не и сега…

Зачака, оставяйки мислите й да блуждаят без посока. Те се понесоха назад към детството й, така щастливо и безгрижно. А ето че всичко беше изчезнало заедно с дома, който познаваше, с човека, когото обичаше, със света, в който бе израснала. Пометено за миг. Тя самата едва успя да се спаси. Беше оставила голяма част от себе си в онзи огнен ад. Но там беше изгубила и нещо друго. Нещо важно. Невинността си.

Но всичко щеше да бъде наред, след като откриеше него. Той бе някъде там, усещаше го. Беше някъде там и я търсеше, както тя търсеше него. Тя му липсваше, също както той липсваше на нея.

Те бяха единствената двойка от трилион други — единствената истинска супердвойка, открита някога от „Едем“.

Провери текущото състояние на интернет кафето. Още няколко души бяха влезли в мрежата. Мястото изглеждаше напълно подходящо за следващата й серия запитвания. Може би този път щеше да открие някой, който го познаваше, който бе чувал за него — каквото и да било. Дори слух би могъл да й помогне. В края на краищата Ричард Силвър беше известен човек.

Лиза за пореден път състави запитването, прехвърли се в свободен терминал и изпълнена с надежда, пусна съобщението.