Линкълн Чайлд
Игра до смърт (15)

15.

На следващата сутрин, когато Лаш излезе от асансьора на трийсет и втория етаж, Маукли го чакаше.

— Насам, моля — каза той. — Какво научихте за Уилнър?

„Не си пада по празните приказки“ — помисли си Лаш.

— През уикенда успях да разговарям с личния им лекар, с брата на Керън Уилнър, майката на Джон Уилнър, с една приятелка и колега, който миналия месец прекарал една седмица с тях. Същата история като при Торп. Били са прекалено щастливи, ако подобно нещо е възможно. Приятелката каза, че единственият спор, на който станала свидетел, бил съвсем незначителен — какъв филм да гледат вечерта — и бил решен със смях за по-малко от минута.

— Никакви показатели за самоубийство?

— Никакви.

— Хм… — Маукли въведе Лаш в стая, където ги очакваше служител с бяла престилка. Маукли взе някакви защипани с телбод листа от бюрото и ги подаде на Лаш. — Подпишете, ако обичате.

Лаш прелисти дебелия документ.

— Само не ми казвайте, че това е поредната декларация за конфиденциалност. Вече подписах няколко.

— Онова беше само когато имахте достъп до най-обща информация. Нещата се промениха. Този документ просто изброява по-подробно неустойките, гражданските и съдебни отговорности и тъй нататък.

Лаш остави документа на бюрото.

— Не ми звучи особено обнадеждаващо.

— Трябва да разберете, доктор Лаш. Вие сте първият външен човек, който получава достъп до най-деликатните детайли от работата ни.

Лаш въздъхна, взе предложената му химикалка и се подписа на двете места, отбелязани с жълто.

— Направо не ми се мисли през какви проверки минават служителите ви.

— През доста по-сериозни, отколкото тези на ЦРУ. Но пък заплащането и бонусите са несравнимо по-големи.

Лаш подаде документа на Маукли, а той го върна на човека зад бюрото.

— На коя ръка носите часовника си, доктор Лаш?

— Какво? О, на лявата.

— В такъв случай бихте ли протегнали дясната, ако обичате?

Лаш се подчини и се изненада, когато служителят зад бюрото му сложи сребриста гривна и я стегна с нещо, което приличаше на миниатюрен гаечен ключ.

— Какво правите, по дяволите? — Лаш дръпна рязко ръката си.

— Просто една от мерките за сигурност. — Маукли вдигна ръка, за да покаже същата гривна на китката си. — Кодирана е с уникален идентифициращ код. Докато я носите, скенерите могат да следят движението ви в сградата.

Лаш завъртя гривната около китката си. Беше стегната, но не му създаваше неудобства.

— Не се безпокойте, ще бъде отрязана, когато работата ви тук приключи.

— Отрязана?

Маукли, който рядко се усмихваше, сега го направи — макар и едва доловимо.

— Ако може лесно да се свали, какъв е смисълът да се слага? Опитахме се да я направим възможно най-приемлива.

Лаш отново погледна гладката тясна метална ивица около китката си. Макар да не обичаше накити — беше отказал да носи дори брачната си халка — трябваше да признае, че дискретно изглеждащата гривна е някак привлекателна. Особено за окова.

— Ще продължим ли? — попита Маукли, като го изведе обратно в коридора и тръгна към друга редица асансьори.

— Къде отиваме? — попита Лаш, докато се спускаха.

— Където поискахте. След Торп и Уилнър. Отиваме от другата страна на Стената.