Линкълн Чайлд
Игра до смърт (52)

52.

Когато излязоха от стълбището, Лаш позна скай лобито на трийсетия етаж. Вече бе идвал тук. Подобно на цялата вътрешна кула, тук беше тъмно и пусто. В един ъгъл се виждаше самотен парцал с дръжка, подпряна на мраморната стена и зарязана при евакуацията. От двете страни имаше редици асансьори. Една кабина отдясно лееше жълта светлина в лобито. Надписът отгоре гласеше: „ЕКСПРЕСЕН АСАНСЬОР ДО ПУНКТ II“.

Тара се огледа предпазливо и му направи знак да я последва.

— Къде сме? — промърмори той. Току-що се бяха промъкнали девет етажа надолу — девет етажа, които той бе изкатерил с толкова мъка. Кръвта засъхваше по издрасканите му ръце и лице, крайниците го боляха от усилието.

— Защото това е единственият начин. — Тара го поведе към асансьора, който бе отделен от останалите. До него имаше панел и тя въведе код.

Лаш се сети, че е влизал в този асансьор — при това неведнъж.

Очакваше всеки момент охранителите да нахлуят в лобито, размахали оръжия. Асансьорът обяви пристигането си с оглушителен звън; вратата се отвори и двамата бързо влязоха вътре.

Тара се обърна към панела с трите бутона без надписи. Под него имаше скенер.

Тя погледна към Лаш.

— Давате си сметка, че каквото и да се случи, в края на деня ще давам доста обяснения, нали?

Лаш кимна и зачака тя да натисне бутона. Тара обаче остана неподвижна. Лаш изведнъж се уплаши, че е размислила, че ще натисне долния бутон и ще го предаде отново на Маукли и биячите му. Но тя въздъхна, изруга, свали оловното фолио от гривната си и я поднесе към скенера. После натисна горния бутон.

Асансьорът потегли и Тара понечи да върже фолиото на мястото му, но след миг го смачка на топка и го пусна на пода.

— Какъв смисъл има? Така или иначе с мен е свършено. — Погледна към Лаш. — Има още нещо, което трябва да знаете.

— Какво?

— Ако грешите относно това, Маукли ще е последната ви грижа. Лично ще ви убия.

Лаш кимна.

— Разбрано.

Продължиха да се изкачват в мълчание.

— По-добре се хванете за нещо — обади се Тара след малко.

— Защо?

— Като шеф по сигурността имам достъп до асансьора до апартамента. Като предпазна мярка в случай на пожар, земетресение или терористична атака.

— Имате предвид режимите в кулата. Алфа, Бета и така нататък.

— Само че не се намираме в извънредно положение, а само в повишена тревога. Това ограничава достъпа ми.

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, че вратата няма да се отвори. Асансьорът ще спре на нивото на апартамента и ще си остане там.

Сякаш за да потвърди думите й, асансьорът забави движението си и спря. Нямаше звън; вратата не се отвори с шепот — кабината просто си висеше неподвижно в горната част на шахтата.

Лаш погледна към Тара.

— И сега какво?

— Ще останем тук минута-две, докато повикването не се отмени. След това асансьорът ще се върне тук. — Тя посочи най-долния бутон. — В частния гараж в подземието.

— Където несъмнено ще ни чакат с отворени обятия — горчиво рече Лаш. — Щом вратата няма да се отвори, защо изобщо се качихме?

Тара посочи малък люк под панела.

— Спрете да задавате въпроси и се хванете за нещо.

Тя отвори люка и Лаш видя телефон, фенерче и отвертка с дълга дръжка. Тара пъхна отвертката в колана си, изправи се и нагласи пръсти в цепнатината на двойната врата. Лаш се хвана за парапета.

Асансьорът започна да се спуска. Тара моментално заби пръсти в цепнатината и отвори вратите. Кабината рязко спря. Лаш се блъсна в стената, отчаяно вкопчил се в парапета.

Сега се виждаха двете външни врати. Тара опря крак на вътрешната врата и натисна външната. Тя се плъзна и пред тях се появи бетонната стена на шахтата, а над нея се виждаше кабинетът.

— Господи! — промълви Лаш. — Къде се научихте да правите това?

— В многоетажното общежитие, когато бях първокурсничка. Хайде, качвайте се.

Лаш се набра, прехвърли единия си крак, претърколи се на килима и се изправи.

— Дръжте вратата, докато се изкатеря. Външната и вътрешната.

Лаш го направи и миг по-късно Тара стоеше до него. Тя избърса длани в панталоните си, после извади отвертката от колана си, коленичи и я пъхна в коловоза. Вратата остана заклещена и отворена.

— Това против неканени гости ли е?

Тара кимна.

— Не ми се вярва асансьорът да е единственият начин да се стигне дотук.

— Не е. Има и стълбище от вътрешната кула, до което се стига през специален люк.

— Тогава какъв е смисълът от това? — Лаш посочи асансьора.

— Стълбището е само за извънредни случаи. Отваря се отгоре, а не отдолу. Така искаше Силвър. Разполагате с петнайсет, най-много двайсет минути, преди да успеят да се доберат до него. — Тара го изгледа с хладните си сериозни очи. — Не забравяйте, дойдох тук само за да чуя гледната точка на Силвър. Петнайсет минути трябва да са повече от достатъчни за това.

Зад стъклените стени над Манхатън вече се спускаше здрач. Лъчите на залязващото слънце бяха като оранжеви копия от светлина в каньоните между небостъргачите. Механичната колекция на Силвър хвърляше дълги сенки по фотьойли и маси.

— Няма го тук — рече Тара.

Лаш й направи знак да го последва до малката врата в библиотеката. Дръжка нямаше. Той прокара длан по гладката плоскост, като натискаше първо на едно място, после на друго. Най-сетне се чу тихо изщракване и вратата се отвори.

Сега беше ред на Тара да го погледне с изненада, но безценните секунди отминаваха. Лаш я поведе по дългото тясно стълбище към жилищната част.

Коридорът, който пресичаше горния етаж, беше притихнал. Блестящите дървени врати от двете страни бяха затворени.

Лаш пристъпи напред. А сега какво? Да се покашля вежливо? Да почука? Положението беше нелепо и го изпълваше с отчаяние.

Приближи първата врата и тихо я отвори. Видя фитнес залата, но Силвър го нямаше там. Лаш затвори вратата и продължи напред.

Следваше малка стая, която приличаше на справочна библиотека — по металните рафтове имаше компютърни списания и техническа литература. По-нататък видя спартанска кухня — хладилно помещение, проста печка с газови котлони, микровълнова фурна, шкафове за съдове и сухи продукти и маса с един-единствен стол. Лаш затвори вратата.

Беше безполезно — така само забавяше неизбежното. Силвър можеше да се е евакуирал с останалите. И беше само въпрос на време да пристигне охраната. Заради нахлуването в апартамента на основателя на „Едем“ сигурно щяха да го застрелят на място. Погледна към Тара и усети как отчаянието го залива.

И затаи дъх. Над рамото й различи черната врата в края на коридора. Беше отворена и през процепа струеше жълта светлина.

Лаш бързо отиде до нея и я бутна.

Помещението бе същото, каквото го помнеше — лавици с оборудване, мъркане на безброй вентилатори, половин дузина терминали на дълга дървена маса. А на единствения стол пред тях седеше Ричард Силвър.

— Кристофър — сериозно рече той. — Влезте, моля. Очаквах ви.