Линкълн Чайлд
Игра до смърт (61)

61.

Силвър ги поведе по коридора, надолу по тясното стълбище и през голямото помещение. На слабата светлина на аварийните лампи в широкото остъклено пространство цареше потискаща атмосфера, сякаш се намираха в подводница. Тук воят на сирената се чуваше по-силно.

Силвър спря в края на библиотеката пред втора врата, която Лаш не бе забелязал досега. Създателят на „Едем“ бръкна в пазвата си и извади ключ на златна верижка — странен на вид, с осмоъгълно тяло. Пъхна го в почти невидимата ключалка и вратата се отвори безшумно. Зад нея имаше втора, напълно различна врата — стоманена, кръгла и невероятно тежка, напомняща врата на банков трезор. Гладката й повърхност се нарушаваше от два диска за комбинации, разположени над дръжки с формата на стремена. Силвър завъртя левия, след това десния. Хвана двете дръжки и ги завъртя едновременно. Чу се изщракване и механичните части вътре се плъзнаха в унисон. Когато тежката врата се отвори, от процепа плъзнаха тънки филизи дим.

Силвър изчезна зад вратата и Тара го последва. Лаш се поколеба за момент.

Маукли щеше да го чака там долу. Маукли и охранителите, които го бяха преследвали. Които бяха стреляли по него.

После се реши и мина през отвора. Нещо му подсказваше, че точно сега Маукли си има други проблеми.

Озова се в тясно помещение, по-скоро килер, отколкото стая, в което имаше само метална стълба, която се спускаше през люк в пода. Силвър и Тара вече се спускаха по нея; Лаш чуваше стъпките им долу. Дим бълваше през отвора и изпълваше помещението.

Лаш загърби всякакви колебания и заслиза по стълбата.

Пушекът стана по-гъст и нищо не се виждаше. След това мъглата се разреди и Лаш стъпи на твърда повърхност. Отдръпна се от стълбата, тръгна напред и закова на място от изненада.

Намираше се на мост над огромно помещение. На десет метра под него се простираше странна гледка — компютри, хранилища за дискове, памети и друга непозната апаратура образуваха мигаща и тракаща равнина от силиций и мед. Тук сирените виеха още по-силно и отекваха през задимения въздух. Пушекът се издигаше от десетки места по периферията на оборудването и пълзеше по тавана над него. Димът и слабата светлина скриваха отсрещната стена; от позицията на Лаш се създаваше впечатлението, че хардуерът долу се простира на километри. Обхвана го пристъп на агорафобия и той се вкопчи в парапета.

В края на моста имаше друга стълба, която се спускаше до пода. Силвър и Тара вече слизаха по нея.

Без да пуска парапета, Лаш тръгна възможно най-бързо напред. Стигна втората стълба и последва останалите надолу.

Минута по-късно стигна пода. Тук димът бе по-рядък, но и температурата бе по-висока. Лаш се затича в тръс, следвайки обърканата пътека през лабиринта от машини. Някои от устройствата сияеха от лудо примигващи светлини, други бръмчаха застрашително. Над цифровия град се носеше обезпокоителен вой.

Силвър и Тара едва се виждаха отпред. Бяха с гръб към него и разговаряха с Маукли и някакъв друг мъж. Лаш го позна — това беше Шелдрейк, шефът на охраната. Когато го видя да приближава, Маукли застана пред Силвър. Шелдрейк се намръщи и пристъпи напред, пъхайки ръка под сакото си.

— Всичко е наред — каза Силвър и постави ръка на рамото на Маукли.

— Но… — започна Маукли.

— Не е бил Лаш — рече Тара. — А Лиза.

Маукли я изгледа неразбиращо.

— Лиза ли?

— Лиза е направила всичко — каза Тара. — Тя е причинила смъртта на двойките. Променила е здравните бази данни и полицейските досиета, за да натопи доктор Лаш.

Изуменият Маукли се обърна към Силвър.

— Вярно ли е?

Известно време Силвър не каза нищо. После бавно кимна.

На Лаш му се стори, че Силвър е налегнат от ужасна, смазваща душата умора.

— Да — каза той. Гласът му едва се чуваше от воя на машините. — Но сега няма време за обяснения. Трябва да спрем това.

— Какво да спрем? — попита Маукли.

— Мисля… — започна Силвър със същия отнесен глас и сведе очи. — Мисля, че Лиза се самоубива.

Последва напрегнато мълчание.

— Самоубива се? — повтори Маукли. Лицето му отново бе станало безизразно, както обикновено.

— Лиза претоварва поддържащите си машини отвъд допустимите граници — отвърна Тара. — От какво според вас е целият този дим? Шпиндели, мотори, дискови механизми, всичко се върти с бясна скорост. Лиза ще изгори сама себе си. И състоянието Гама, защитните плочи и спирането на захранването са опит никой да не й попречи.

— Права е — каза млад рошав мъж в екип на охранител, който дотича навреме, за да чуе последните й думи. — Тъкмо проверявах част от периферията. Всичко е на червено. Дори трансформаторите са претоварени.

— Това е безсмислено — обади се Шелдрейк. — Защо просто не се изключи?

— Онова, което се изключва, може да бъде пуснато отново — отвърна Тара. — Не мисля, че това е приемлива възможност за Лиза. Тя търси окончателно решение.

— Е, ако смята да подпали всичко това, явно го е намерила. — И Шелдрейк посочи с палец през рамо.

Лаш проследи жеста му. В отсрещния край на огромното помещение смътно видя две извисяващи се, подобни на хамбари постройки, покрити с тежка метална обвивка.

— Господи — промълви Тара. — Резервният генератор.

Маукли кимна.

— В дясната черупка се намират аварийните акумулаторни клетки. Литиево-арсенови. Достатъчно мощни, за да захранват малък град в продължение на няколко дни.

— Може да са с огромен капацитет, но имат и слаба страна — каза Шелдрейк. — Ако бъдат изложени на прекалено висока температура, експлозията ще отнесе покрива на сградата като капак на консерва.

Лаш се обърна към Маукли.

— Как сте допуснали разполагането на толкова опасна инсталация?

— Това беше единствената технология с достатъчно голям капацитет. Взехме всички възможни предпазни мерки — двойно изолиране на контейнерите, огнеупорна обшивка на апартамента. Нямаше начин да се предвиди топлина, генерирана от толкова много източници едновременно. Освен това… — каза по-тихо Маукли — … когато научих за генератора, вече беше късно.

Всички погледи се насочиха към Силвър.

— Няма ли противопожарна система? — попита Лаш.

— Помещението е пълно с незаменима електроника — отвърна Маукли. — Пръскачките са единственото предпазно средство, което не бихме могли да използваме.

— Не могат ли всички тези устройства да бъдат изключени? Да им се прекъсне захранването?

— Има осигурителни протоколи, които правят подобно нещо невъзможно. Захранването не може да бъде спряно нито от инцидент, нито от саботьори, терористи и тъй нататък.

— Не разбирам. — Тара продължаваше да се взира в Силвър. — Лиза трябва да знае, че като унищожава себе си, ще унищожи и нас. Ще унищожи вас. Как би могла да направи това?

Силвър не отговори.

— Може би е точно така — обади се Лаш. — За Лиза това е единственият сигурен начин да се унищожи успешно. Но мисля, че има и още нещо. Помните ли, че ви казах, че профилите на убийствата са странни? Лишени от изкуство, идентични, сякаш ги е извършило дете? Мисля, че емоционално Лиза е дете. Въпреки мощта й, въпреки знанията, личността й не е достигнала зряла възраст — или поне не по начина, по който ние я определяме. Именно затова е убила онези жени — от детска ревност, съвсем ирационална и без никакви задръжки. Именно затова го е направила толкова еднообразно, без да се опитва да променя методите и без да крие следите си. И именно затова в момента унищожава себе си по този начин, без да се интересува какво ще се случи със сградата. Тя просто прави онова, което трябва да бъде направено, по най-директния и ефективен начин, без да се замисля за последствията.

Думите му бяха посрещнати с мълчание. Силвър не вдигна глава.

— Всичко това е много интересно — рязко рече Шелдрейк. — Но подобни размишления няма да спасят задниците ни. Нито пък сградата. — Той се обърна към младия мъж. — Дорфман, как стоят нещата с апартамента? Там има ли противопожарна система?

— Ако е оборудван като останалата част от кулата, да.

— Може ли системата да бъде отклонена насам?

— Възможно е. Но без електричество…

— Водата се движи благодарение на гравитацията. Може да измислим нещо подръчно. Къде са Лоусън и Гилмър?

— Долу, сър, опитват се да деактивират защитните плочи.

— Губят си времето. Плочите няма да се отворят, докато не се възстанови захранването и състояние Гама не бъде отменено. Трябват ни тук.

— Да, сър. — И Дорфман се отдалечи тичешком.

Маукли се обърна.

— Доктор Силвър? Някакви идеи?

Силвър поклати глава.

— Лиза не иска да отговаря. Без комуникационен канал до нея нямаме никакви възможности.

— Можем ръчно да изключим хардуера — каза Тара. — Да проникнем в системата.

— Взех всички предпазни мерки срещу подобни опити. Съзнанието на Лиза е разпределено между стотици сървъри. Всеки един си има огледални копия, всеки клъстер данни е изолиран от останалите. Дори да успеем да разбием един възел, всички останали ще го компенсират. И най-изобретателният хакер не би могъл да срине системата. А ние нямаме време дори за най-грубите мерки.

Димът се беше сгъстил, хардуерът около тях надигаше измъчен вой. Лаш усети как по челото му избива пот. От лявата му страна се чу противно стържене, когато някакво електромеханично устройство излезе от строя с дъжд от искри и кълба черен пушек.

— Не сте ли оставили задна вратичка? — надвика шума Тара. — Някакъв начин да се заобиколи защитата?

— Не и преднамерено. Разбира се, в началото имаше начини да се симулира подобно проникване. Но Лиза продължаваше да се разраства. Първоначалното програмиране не беше сменено, просто към него се добавяха допълнителни модули. Никога не съм виждал причина за задна вратичка. По-нататък добавянето й стана твърде сложно. Освен това… — Силвър се поколеба. — Лиза щеше да погледне на подобно нещо като на недоверие.

— Не можем ли да унищожим всичко? — попита Шелдрейк. — Да го направим на парчета?

— Всеки уред е подсилен. Оборудването е много по-здраво, отколкото изглежда.

Дорфман се върна тичешком през дима, като търкаше очи. След него се появиха другите двама техници, Лоусън и Гилмър.

— Дорфман — каза Шелдрейк, — искам да огледаш резервния генератор. Виж дали има някакъв начин, какъвто и да е, да го изключиш. Лоусън, провери проводниците от генератора до хардуера. Повечето вероятно са скрити под стоманени плочи, но виж дали няма да намериш някое слабо място, където можем да прекъснем или отклоним захранването. Гилмър, ти се качи в апартамента и виж противопожарната система. Опитай да насочиш водата от резервоара на покрива насам. Ако има начин да се направи, обади се и ще пратим хора да ти помогнат. А сега действайте.

Тримата се втурнаха да изпълняват задачите. Останалите се умълчаха.

Шелдрейк се размърда неспокойно.

— Е, аз лично нямам намерение да стоя тук и да чакам да се опека като прасенце. Отивам да търся алтернативни изходи. Трябва да има някакъв начин за измъкване.

Силвър вдигна очи и загледа как шефът на охраната изчезва в мъглата.

— Няма начин. — Говореше толкова тихо, че Лаш едва го чу от шума на машините.

Внезапно Тара стисна ръката на Лаш.

— Преди малко казахте, че емоционално Лиза е като дете?

— Така мисля.

— Добре, нали сте психолог. Да кажем, че работите с упорито и непослушно дете.

— И какво?

— И да кажем, че заплахата с наказание не може да се използва. Какъв ще е най-ефективният начин да се справите с ината на детето, да стигнете до него?

— Детската психология не ми е специалност.

Тара махна нетърпеливо с ръка.

— Няма значение, ще платя допълнителна такса.

Лаш се замисли.

— Предполагам, че бих събудил най-атавистичните му инстинкти, бих съживил най-ранните му спомени.

— Най-ранните му спомени — повтори Тара.

— Разбира се, децата запомнят събития по-лошо от възрастните. И едва на втората или третата година от живота си започват да развиват чувство за индивидуалност и могат да поставят в контекст спомени, които биха помогнали…

— Атавистични инстинкти — прекъсна го Тара. — Разбирате ли? Те имат паралел в софтуера. С това изключение, че там те са слабост.

Лаш я погледна. Забеляза, че Силвър също я гледа.

— Унаследен код. Това е феномен на много големите програми и приложения, писани от екипи програмисти и поддържани години наред. След време най-старите процедури стават непотребни. Бавни. В сравнение с по-новите процедури около тях, техният оригинален код е като динозавър. Понякога е написан на стари езици като ALGOL или PL-1, които вече никой не използва. В други случаи първоначалните програмисти са мъртви, а кодът е толкова зле коментиран, че никой не може да каже какво прави в действителност. Но тъй като се намира в ядрото на програмата, хората се страхуват да бърникат в него.

— Въпреки че е ненужен? — попита Лаш.

— По-добре бавно, отколкото повредено.

— Накъде биете? — попита Маукли.

Тара се обърна към Силвър.

— Можете ли да ни заведете при първия компютър? Онзи, на който най-напред сте пуснали Лиза?

— Насам. — И Силвър ги поведе, без да каже нито дума повече.

Докато вървяха през кълбата все по-лют дим, Лаш изгуби ориентация. Периферните устройства се смениха с високите стълбове на суперкомпютри, после с редици черни кутии с размерите на хладилници, целите в светлини и оранжеви пластмасови превключватели, после с още по-стари, масивни устройства от сив метал. Докато се движеха към центъра на залата, далеч от поддържащите електромеханични устройства, шумът донякъде утихна и стана по-лесно да се диша.

Накрая спряха пред нещо като индустриална работна маса. Цялата беше надраскана и очукана, сякаш от дълги години небрежна употреба. Върху нея имаше дълго, тясно, подобно на кутия устройство с черно табло над бял контролен панел. Около дузина лампички примигваха лениво на таблото. На контролния панел под тях имаше редица квадратни копчета. Бяха от прозрачна пластмаса, с мънички светлинки, които показваха дали бутонът е натиснат. В момента светеше само един, но цялото устройство беше толкова издраскано, че Лаш си помисли, че лампичките на другите просто са изгорели. Не се виждаше никакъв екран. Отсрещният край на масата леко се скосяваше и там бе монтирана електрическа пишеща машина. Около реликвата се виждаха други подобни вехтории — стар перфоратор, четец на карти, висока, подобна на шкаф кутия.

Тара пристъпи напред, като се взираше в машинарията.

— Централен процесор IBM 2420. С контролна система 2711.

— И това е сърцето на Лиза? — попита слисаният Лаш. Машината приличаше на антика.

— Знам какво си мислите. Че сигурно не може да се справи и с таблицата за умножение. Външният вид обаче лъже. Това беше душата на много компютърни лаборатории в колежите в края на шейсетте. А когато доктор Силвър започнал да работи сериозно върху Лиза, тези машини тъкмо остарели дотолкова, че да бъдат купени на някоя разпродажба. Освен това вие не гледате на този компютър с очите на програмист. Не забравяйте, че физическата същност на Лиза никога не е била местена, а само разширявана. Така че мислете за това като за запалителната свещ на огромен и много мощен двигател.

Лаш погледна стария компютър. „Запалителна свещ — помисли си той. — И ние ще я извадим.“

— Хайде просто да го изключим — предложи той.

Стоящият до него Силвър се усмихна — съвсем тънка усмивка, от която по гърба на Лаш полазиха студени тръпки.

— Опитайте — каза той.

„Естествено.“ Щом Силвър беше взел толкова много мерки да предпази Лиза от атаки или загуба на захранване, сигурно беше премахнал всички копчета за изключване.

— Няма да вършим толкова груби неща — рече Тара. — Ще пуснем нова програма на тази стара машина. Програма, която да нареди отмяната на състояние Гама. Това би трябвало да възстанови захранването и да отвори защитните плочи. — Тя погледна към Силвър. — Какво върви в момента на първоначалния компютър?

Силвър не отвърна на погледа й.

— Зареждащата програма. Възвратните алгоритми, които дават началото на невронната мрежа.

— Кога зареждащата програма е била инсталирана за последен път?

— Преди повече от десет години — отвърна Силвър с някакво подобие на усмивка. — Тогава Лиза бе рестартирана за последен път — преди трийсет и две основни версии на програмата.

— Но нищо не пречи да бъде рестартирана и сега, нали?

— Абсолютно нищо.

Тара се обърна към Лаш.

— Идеално. Можем да използваме старата стартираща процедура и да заредим нов набор инструкции. Това е основната машина, първата плочка домино от веригата. Тя съдържа онези най-ранни спомени, за които говорихте.

— И какво?

— Време е да запознаем отново Лиза с детето в нея. — Тара се обърна към Силвър. — На какво е програмирана?

— На осмичен машинен език.

— Колко време ще ви трябва да съставите и въведете програма като тази, която описвам?

— Четири, може би пет минути.

— Добре. Колкото по-скоро, толкова по-добре. — Тара се вгледа в пушека, който се носеше към тях на огромни сиви облаци.

Силвър обаче не помръдна.

— Доктор Силвър? — подкани го Тара. — Програмата ни трябва веднага.

— Безсмислено е — уморено отвърна той.

— Безсмислено ли? — като ехо повтори Тара. — Безсмислено? Защо, по дяволите?

— Подготвих Лиза за всяка случайност. Да не мислите, че не съм я подготвил и за това? В суперкомпютрите има дузина копия на този, които работят като виртуални машини. Изходите им се сравняват непрекъснато. Ако бъде открито несъответствие, вземат се данните от останалите и оригиналната машина се игнорира.

Тара пребледня.

— Искате да кажете, че няма начин да се промени програмирането? Няма начин да се сменят инструкциите?

— И да бъде направено, няма да има значение.

Групата потъна в ужасено мълчание. И докато се взираше в изражението на Тара, Лаш почувства как току-що появилата се надежда изсъхва и умира.