Линкълн Чайлд
Игра до смърт (37)

37.

В тихата галерия високо над Медисън авеню се събуди лазерен принтер — замърка вентилатор, замига зелена лампичка. Моторът забръмча за момент и изплю един-единствен лист.

Ричард Силвър, който седеше при малката масичка от атлазено дърво насред огромното помещение, вдигна глава. На раменете му бе наметната хавлиена къпа. Работеше близо двайсет часа без прекъсване — нахвърляше псевдокода на огромна нова програма, която трябваше да подобри общуването с Лиза до такава степен, че използването на ЕЕГ да отпадне. Лаш бе прав — време беше.

Освен това задачата отвличаше ума му от тревожните събития — събития, за които най-малко искаше да мисли.

Погледна към принтера като човек, излизащ от транс. Сериозното програмиране е състояние на ума — на човек може да му е нужно доста време, за да „влезе в зоната“. Силвър беше навлязъл дълбоко в нея и при нормална ситуация не би искал да излиза. Но чакащият в тавата лист означаваше само едно — Лиза бе изпълнила задачата си, при това предсрочно.

Стана и погледна часовника. Единайсет и двайсет и пет. Отиде при принтера и колебливо взе листа.

Замръзна.

Дълго време остана неподвижен, взирайки се в отчета. В слънчевата галерия цареше пълна тишина. Накрая Силвър свали разпечатката. Ръката му трепереше.

Напъха листа в джоба на анцуга си. Прекоси помещението, отвори скритата врата и се изкачи на горния етаж.

Когато черната врата в края на коридора се отвори, той незабавно тръгна към креслото, сложи си микрофона и започна да поставя електродите на слепоочията си. Обикновено тези движения му доставяха радост и бяха почти като медитация — подготовка за свързване с една версия на собствената му личност, много по-съвършена от онова, което можеше да се надява да постигне самият той.

Днес се чувстваше като изтръпнал.

— Ричард. — Тихият безупречен глас идваше от всеки ъгъл на стаята.

— Лиза. Какво е текущото ти състояние?

— Работно на деветдесет и девет цяло и седемстотин шейсет и две хилядни процента. В момента процесите заемат осемдесет и шест цяло и две десети процента от капацитета на нишките. Стандартните операции отново имат до сто процента от широколентовия достъп. Благодаря, че попита.

— Моля.

— Не очаквах да говоря с теб точно сега. Искаш ли да проиграя сценарий? Завърших вариант на играта тип „заплаха и реакция“ за Рифт Вали, който можеш да намериш за забавен. Или желаеш да обсъдим мислите ми по книгата, която четем? Приключих с анализа на двайсета глава.

— Не сега. Получих резултатите от твоето претърсване. Приключи по-рано.

— Да. Преценката ми беше погрешна със седемдесет и един милиарда машинни цикъла.

— Лиза, имам само един въпрос. Колко сигурна си в резултата?

При хората винаги можеше да очаква кратко мълчание, докато обмислят неочакван коментар. При Лиза подобно нещо нямаше.

— Не разбирам въпроса ти.

— Сигурна ли си, че резултатът от претърсването не е грешка?

— Резултатът не показва статистически отклонения. След отхвърлянето на всички незадоволителни отговори остава само този.

— Не се съмнявам в теб, Лиза. Просто исках да съм сигурен.

— Загрижеността ти е разбираема. Преди началото на процеса ти заяви, че е жизненоважно да се намери решение. Намерих го. Надявам се, че ще се окаже задоволително.

— Благодаря, Лиза.

— За нищо, Ричард. Ще разговаряме ли още?

— Скоро. Първо трябва да направя едно нещо.

— Благодаря, че разговаря с мен.

Силвър въведе от клавиатурата командата за изключване, махна електродите от слепоочията си и стана от стола. Изчака минута, заслушан в собственото си дишане. После избърса челото си с кърпата и тръгна към изхода. Излезе в коридора и извади мобилния си телефон.

— Маукли — отвърна гласът.

— Едуин, Ричард е.

— Да, доктор Силвър.

— Искам да се качиш горе. Веднага.