Линкълн Чайлд
Игра до смърт (31)

31.

Лаш хвърли бърз и небрежен поглед към часовника. После го погледна отново, този път с изумление. Шест без четвърт. Сякаш бяха минали само няколко минути, откакто Тара се измъкна към четири часа от кабинета му под предлог, че има час при лекар.

Облегна се в стола си, загледан в купищата хартия по масата. Наистина ли навремето се беше оплаквал от липсата на информация? Сега разполагаше с такава, и още как — предостатъчно, за да удави цяла армия в нея.

Откритието, че смъртта на Торп и Уилнър е настъпила точно в годишнината от намирането на съответствие, беше жизненоважна част от пъзела — само трябваше да разбере къде точно й е мястото. Но покрай това море от данни изглеждаше малко вероятно да го установи този следобед.

Погледът му се върна на масата и спря върху папката с етикет „Торп, Луис — работен инвентар“. Вече я беше прелистил набързо — като че ли беше някакъв списък на всички системи на „Едем“, с които Торп бе имал вземане-даване. Лаш затърси в купчината и намери подобна папка за Линдзи. После отиде до стената и затършува в кутиите, докато не откри списъците за двамата Уилнър.

Може би Силвър беше прав — този уикенд нямаше да се случи нищо. Ако някъде се спотайваше убиец, може би наблюдаващите екипи на „Едем“ щяха да го пипнат, преди да е нанесъл поредния си удар. Но това не означаваше, че Лаш може да седи и да върти палци. Сравняването на данните можеше да извади на бял свят нови парчета от мозайката.

Пъхна папките в кожената си чанта и се протегна уморено. После отиде до кафенето. Маргарита вече си беше тръгнала, но жената на нейното място беше повече от щастлива да му направи двойно еспресо. Въпреки късния час заведението беше оживено и Лаш си избра една маса в ъгъла, благодарен, че в „Едем“ се работи на три смени.

Изпи кафето и се върна в кабинета. Взе палтото и чантата си и тръгна към най-близкия асансьор. Макар че по-голямата част от сградата си оставаше загадка за него, вече се беше научил как да стигне до лобито.

Докато чакаше на опашката при Пункт III мислите му отново се насочиха към супердвойките. Преди да си тръгне, Тара Стейпълтън беше посочила, че третата супердвойка — Конъли — е открита на 6 октомври 2002 г. Ако модел наистина съществуваше, Конъли щяха да се сблъскат със своята трагедия — самоубийство или убийство — през идната сряда. Това донякъде намаляваше натиска и им даваше възможност да си поемат дъх. Но също така означаваше, че им е поставен неумолим краен срок.

Сряда. Всички липсващи части от пъзела трябваше да бъдат открити преди това.

Стигна до началото на опашката, изчака стъклената врата да се отвори и влезе в кръглата камера. Дори това се бе превърнало едва ли не в рутина. Изумително нещо е привикването. Човек можеше да свикне с всичко, колкото и забележително да е то. В лабораторията беше наблюдавал подобно нещо у кучета, мишки и шимпанзета. Самият той го използваше в терапиите си с обратна биовръзка. А ето че сега се беше превърнал в жив пример на приложението му в корпоративния…

Осъзна, че чува далечен звън. И без това ярката светлина в камерата стана още по-ярка. Отпред, отвъд втората врата, тичаха хора. Какво ставаше? Пожар? Или някаква тренировка?

Внезапно от другата страна на стъклото се появиха двама охранители. Застанаха на пътя му — леко разкрачени, с ръце на хълбоците.

Без да проумява какво се случва, Лаш тръгна да се връща. Отзад обаче го чакаха други двама охранители и зад тях тичешком идваха още.

Чу се кратка серия тонове и вратата, през която бе минал, се отвори отново. Охранителите тръгнаха към него в две редици. Лаш забеляза, че един от втората редица носи зашеметител.

— Какво… — започна той.

Бързо и много твърдо двамата водещи охранители го изведоха обратно през стъклената врата, а останалите образуваха кордон около тях. Пред очите на Лаш прелетяха образи — хората от опашката се дърпаха назад с широко отворени от изненада очи, стени на коридор, бърз завой на ъгъла — и в следващия миг се озова в гола стая без прозорци.

Отведоха го до дървен стол. За момент сякаш никой не му обръщаше внимание. След това се чуха гласове по радиостанция, някой набра телефонен номер.

— Повикайте Шелдрейк — чу се глас. Вратата на стаята се затвори и един от охранителите се обърна към него.

— Къде отивахте с това? — попита той. Държеше четирите папки от чантата му.

В объркването Лаш не беше забелязал, че са му отнели чантата.

— Носех ги у дома — каза той. — За да ги прочета през уикенда.

Господи, как можа да забрави предупреждението на Маукли? Нищо от тази страна на Стената не излиза навън. Но как бяха…

— Знаете ли правилата, господин…? — каза охранителят, като поставяше папките в нещо, което обезпокоително напомняше на кутия за веществени доказателства.

— Доктор Лаш. Кристофър Лаш.

Един от охраната отиде до терминала и започна да пише.

— Знаете ли правилата, доктор Лаш?

Лаш кимна.

— В такъв случай осъзнавате сериозността на това нарушение.

Лаш отново кимна смутено. Тара, която строго се придържаше към протокола, никога не би му позволила да се издъни така. Надяваше се, че тя няма да загази — в края на краищата Маукли я бе натоварил с…

— Ще се наложи да ви задържим тук, докато не прегледаме историята ви. Ако вече имате едно предупреждение в досието си, боя се, че ще ви се наложи да се явите пред комисията за уволнение.

Охранителят при компютъра вдигна глава.

— Във файловете на „Човешки ресурси“ няма Кристофър Лаш.

— Правилно ли сме записали името ви? — попита онзи с кутията за доказателства.

— Да, но…

— Намирам някой си Кристофър С. Лаш като евентуален клиент — каза охранителят при терминала, който отново пишеше нещо. — Минал през началните тестове миналата неделя, двайсет и шести септември. — Той спря да пише. — Бил е отхвърлен.

— За вас ли става дума? — попита първият охранител.

— Да, но…

Атмосферата в стаята моментално се промени. Първият охранител бързо пристъпи към него. Неколцина други, в това число и онзи със зашеметителя, застанаха плътно един до друг.

„Господи, започва да става ужасно неловко“ — помисли си Лаш.

— Вижте — отново започна той, — вие не разбирате…

— Господине, млъкнете, ако обичате — прекъсна го охранителят. — Аз ще задавам въпросите.

Вратата се отвори и в помещението влезе друг мъж — висок и с толкова широки рамене, че русата глава върху тях изглеждаше несъразмерно малка. Той се приближи с почти военна походка и останалите охранители отстъпиха почтително. Мъжът беше облечен с просто скроен тъмен костюм. Очите му бяха с необичаен оттенък на изумруденозелено. Изглеждаше му смътно познат, но Лаш бе така объркан, че не се сети веднага откъде. После си спомни — беше го видял за момент в коридора, докато разпитваха Хандърлинг.

— Какво имаме? — попита мъжът. Говореше отсечено, без никакъв акцент.

— Този господин се опита да измъкне тайно документи през пропускателния пункт.

— От кой отдел и с каква длъжност е?

— Не е служител, господин Шелдрейк. А отхвърлен клиент.

Мъжът повдигна вежди.

— Нима?

— Сам го призна.

Шелдрейк пристъпи напред, скръсти масивните си ръце и изгледа с любопитство Лаш. С нищо не показа, че го е познал — явно не го беше видял по време на разпита. Отпусна ръце и отметна сакото си на кръста. Лаш видя служебен колан с автоматично оръжие, белезници и радиостанция. Шелдрейк извади от колана си палка и я разгъна в пълната й дължина.

— Крендъл — промърмори той. — Виж това. — И с тъпия метален край на палката повдигна ръкава на Лаш, разкривайки гривната.

Първият охранител — онзи на име Крендъл — се намръщи изненадано.

— Откъде взехте това? И какво търсите в охранявания периметър?

— Аз съм временен консултант.

— Току-що признахте, че сте отхвърлен клиент.

Лаш наруга секретността, с която го бяха вкарали вътре.

— Да, знам. Минаването през процеса на кандидатстване беше част от задачата ми. Вижте, направо попитайте Едуин Маукли. Той ме нае.

На заден план отново се чуха гласове по радиостанции. Един от охранителите ровеше в чантата му.

— „Едем“ не наема временни консултанти. И определено не ги допуска зад Стената. — Шелдрейк се обърна към един от другите. — Предупредете всички постове без изключение. Състояние Бета. Доведете анализатор, който да провери дали не е бърникано по гривната.

— Слушам, господин Шелдрейк.

Това вече беше нелепо. Защо не се бяха появили по-късните записи за успешното намиране на партньор?

— Вижте — каза Лаш и се изправи. — Казах ви да говорите с Маукли…

— Седнете! — Крендъл грубо го бутна обратно в стола. Друг охранител — онзи със зашеметителя — направи крачка напред. Трети пък отвори метален шкаф и извади дълъг, подобен на гребло инструмент с полукръг в единия край. Лаш беше виждал това приспособление неведнъж — използваше се за приковаване на разбеснели се душевноболни към стената.

Облиза устни. Ситуацията от конфузна и дразнеща бързо се превръщаше в нещо друго.

— Вижте — каза той с най-спокойния тон, на който бе способен. — Както вече казах, аз съм консултант. Работя с Тара Стейпълтън.

— И какво правите? — попита Шелдрейк.

— Това е конфиденциално.

— Щом искате да играем така, добре. — Шелдрейк погледна през рамо. — Вижте кой е дежурният лекар и го доведете. Обадете се и в централата на охраната, предупредете дежурните шефове.

— Казвам ви истината — продължи Лаш. — Можете да питате Силвър, ако не вярвате на мен. Той знае всичко.

Устните на Шелдрейк се извиха в тънка усмивка.

— Ричард Силвър?

— Той знае всичко — добави Крендъл. — Никой не го е виждал от цяла година, но той знае всичко.

— Лично ще ида да говоря с него. — И Лаш отново понечи да стане.

Крендъл го блъсна отново на мястото му. Друг охранител пристъпи напред и двамата приковаха Лаш за стола.

— Вържете го — спокойно каза Шелдрейк. — Стемпър, използвай този тейзър. Искам го укротен.

Мъжът със зашеметителя пристъпи напред.

— Дръпни се по мой сигнал — промърмори Крендъл на колегата си от другата страна на стола.

Точно в този момент вратата се отвори и в стаята влезе Маукли.

— Какво става тук? — остро попита той.

Шелдрейк се обърна и спря.

— Този човек твърди, че ви познава, господин Маукли.

— Така е. — Маукли приближи. Лаш понечи да се изправи, но Маукли му даде знак да остане на мястото си. — Какво точно е станало? — попита той Шелдрейк.

— Опита се да излезе от охранявания периметър с тези неща. — Шелдрейк кимна на Крендъл, който подаде кутията за веществени доказателства на Маукли.

Маукли я отвори, прочете етикетите на папките и рече:

— Аз ще ги взема.

— Добре, сър — каза Крендъл.

— И освен това ще се погрижа за доктор Лаш.

— Сигурен ли сте, че идеята е добра? — попита Шелдрейк.

— Да, господин Шелдрейк.

— В такъв случай ви го предавам. — Шелдрейк се обърна към Крендъл. — Отбележи това в отчета на смяната.

Маукли взе чантата и кимна на Лаш да се изправи.

— Елате, доктор Лаш — рече той. — Насам.

Докато излизаха от стаята, Лаш чу Шелдрейк да казва по телефона на охранителните екипи, че тревогата е свалена и състояние Бета се отменя.

Щом излязоха в коридора, Маукли затвори необозначената врата и се обърна.

— Къде ви беше умът, доктор Лаш?

— Май никакъв го нямаше. Ужасно съм уморен. Съжалявам за случилото се.

Маукли го изгледа за момент. После бавно кимна.

— Ще се погрижа да върнат тези неща в кабинета ви — каза той и посочи папките. — Ще ви очакват в понеделник сутринта.

— Благодаря. Какво означава „състояние Бета“?

— Тази сграда има четири кодови състояния — Алфа, Бета, Делта и Гама. Състояние Алфа е нормалното. Бета е повишена бдителност. Делта е в случай на евакуация — пожар и тъй нататък.

— А Гама?

— Само за катастрофални ситуации. Никога не е обявявано, естествено.

— Естествено. — Лаш осъзна, че се е раздрънкал. Пожела на Маукли приятен уикенд и понечи да си тръгне.

— Доктор Лаш — тихо рече Маукли.

Лаш се обърна. Маукли му подаваше чантата.

— Съветвам ви да минете през Пункт едно на третия етаж — каза той. — Охраната тук ще бъде малко… превъзбудена известно време.