Линкълн Чайлд
Игра до смърт (29)

29.

— Седемдесет и пет часа — каза Тара. — Това означава, че Лиза ще разполага с отговор едва в понеделник следобед.

Лаш кимна. Беше й разказал накратко за разговора си със Силвър и бе описал подробно как той бе общувал с Лиза. Тара го слушаше очарована — докато не чу колко време ще продължи разширеното търсене.

— И какво ще правим дотогава? — попита тя.

— Не знам.

— Аз знам. Ще чакаме. — Тара вдигна очи към тавана. — По дяволите!

Лаш се огледа. По размери кабинетът на Тара на трийсет и петия етаж не беше много по-различен от помещението, което му бяха предоставили. Имаше същата маса, същото бюро и същите рафтове. Забелязваха се и няколко типично женски детайли — саксийни растения, които явно се чувстваха отлично на изкуствена светлина, торбичка от индийски плат със сушени розови листа, висяща на червена лента от масата на бюрото. Зад бюрото бяха наредени три еднакви работни станции. Но най-отличителната черта на кабинета бе голямата дъска за сърф от фибростъкло, подпряна на отсрещната стена — силно издраскана и очукана, с избеляла от слънцето и солта ивица, минаваща по дължината й. На самата стена бяха залепени стикери за брони с девизи от сорта на „Живей, за да сърфираш, сърфирай, за да живееш“, „Хвани вълната“ и т.н. По горния рафт на библиотеката бяха подредени пощенски картички — Ленъкс Хед, Австралия, Пайплайн, Хаваи, Потовил Пойнт, Шри Ланка.

— Сигурно е било адски трудно да се вкара това нещо — отбеляза Лаш, кимайки към дъската.

Тара го дари с една от редките си усмивки.

— Първите два месеца прекарах оттатък Стената, проверявах процедурите за сигурност. Донесох си стария сърф, за да ми напомня, че има свят и извън Ню Йорк. За да не забравя какво бих предпочела да правя. Проверката свърши, получих повишение и бях преместена от вътрешната страна. Не ми позволиха да си взема дъската. Не бях на себе си. — Тя поклати глава при спомена. — И един ден тя се появи на прага на кабинета ми. Честита годишнина, поздрави от Едуин Маукли и „Едем“.

— Като го знам Маукли, първо е била сканирана, сондирана и анализирана най-малко по шест различни начина.

— Сигурно.

Лаш погледна към изумруденозелените пощенски картички. В ума му се оформи въпрос, на който Тара може би щеше да отговори по-добре от всеки друг.

Наведе се към бюрото й.

— Тара, помните ли онзи път, когато седнахме на питие в „Себастиан“? Когато ми казахте, че сте получили кимане?

Незабавно я усети как се отдръпва.

— Трябва да знам нещо. Има ли някакъв шанс кандидат на „Едем“, който е бил отхвърлен след тестовете, в крайна сметка да бъде обработен? Да мине през събирането на данни, наблюдението и всичко останало, и в крайна сметка да се озове в Резервоара? Да му се потърси партньор?

— Имате предвид някаква грешка ли? Отживелиците да успеят да се вмъкнат по някакъв начин? Невъзможно.

— Защо?

— Има множество проверки, като при всичко останало в системата. Не можем да рискуваме някой клиент, пък бил той и отхвърлен, да бъде поставен в неудобно положение заради немарливо отношение към данните.

— Сигурна ли сте?

— Никога не се е случвало.

— Случи се вчера. — И в отговор на изумения й поглед, той й подаде писмото, което бе открил пред прага си.

Тя го прочете и видимо пребледня.

— „Таверн он дъ Грийн“.

— Бях отхвърлен като кандидат. При това категорично. Как би могло да се случи подобно нещо?

— Нямам представа.

— Възможно ли е някой в „Едем“ да е подправил формулярите ми и да ги е пуснал нататък, вместо да ги изхвърли на боклука?

— Тук никой не прави нищо, без да са го видели най-малко пет-шест други служители.

— Никой?

Тара долови тона му и се вгледа по-внимателно в него.

— Би трябвало да е човек, заемащ много висок пост, някой с неограничен достъп. Аз, например. Или пък някой като Хандърлинг, който е успял да хакне системата. — Тя замълча за момент. — Но защо му е на някого да прави подобно нещо?

— Точно това се канех да попитам.

Настъпи тишина. Тара сгъна писмото и му го върна.

— Не знам как се е случило това. Страшно съжалявам, доктор Лаш. Ще проведем незабавно разследване, разбира се.

— Вие съжалявате. Силвър съжалява. Защо всички съжаляват толкова?

Тара го изгледа втрещено.

— Да не искате да кажете…?

— Точно така. Утре вечер излизам.

— Но аз не разбирам…

„Знам, че не разбираш“ — помисли си Лаш.

И той самият не се разбираше. Ако работеше в „Едем“ като Тара, ако беше повлиян от „ефекта на Оз“, както го наричаха запознатите, сигурно щеше да скъса писмото.

Но не го беше направил. Надзъртането зад кулисите и разпалените свидетелства на клиентите на „Едем“ бяха изострили интереса му почти без да го осъзнава. И ето че сега му бе съобщено, че са му открили идеален партньор — на него, експерта в анализирането на чуждите отношения и неуспял в личен план. Примамката просто бе прекалено апетитна, за да й устои. Дори мисълта за причината да е тук не можеше да потуши любопитството му към предстоящата среща — с идеалния партньор.

Но тази среща щеше да се състои утре. Днес си беше наумил друго.

— Това не е съвпадение — рече Лаш.

— Моля?

— Обработката на кандидатстването ми. Може и да е грешка, но не е съвпадение. Колкото не е съвпадение и смъртта на двете супердвойки.

Тара се намръщи.

— Какво искате да кажете?

— Не съм сигурен. Но има някакъв модел. Просто не го виждаме.

Той мислено се върна към снощното пътуване към дома, когато беше отказал да слуша гласа в главата си. Сега се опита да си го спомни.

„Убили сте първите две супердвойки. Последователно — беше казал Маукли на Хандърлинг по време на разпита. — И планирахте да издебнете и убиете трета.“

Последователно…

— Мога ли да използвам това? — попита той и взе бележника от бюрото.

Извади химикалка и записа две дати — 17/09/04 и 24/09/04. Датите, в които Торп и Уилнър бяха намерили смъртта си.

— Тара — каза той. — Можете ли да извикате датите, на които са кандидатствали Торп и Уилнър?

— Разбира се.

Тя се обърна към един от терминалите и затрака на клавиатурата. След миг принтерът изплю лист:

ТОРП, ЛУИС А.	000451823	30/07/02
ТОРВАЛД, ЛИНДЗИ Е.	000462196	21/08/02
ШВАРЦ, КЕРЪН Л.	000527710	02/08/02
УИЛНЪР, ДЖОН Л.	000491003	06/09/02

Нищо.

— Бихте ли разширили търсенето, моля? Искам разпечатка на всички дати, свързани с двете двойки. Кога са минали тестовете, кога е била първата им среща, кога са сключили брак — всичко.

Тара го изгледа преценяващо. После отново се обърна към клавиатурата и продължи да пише.

Вторият списък зае десетина страници. Лаш ги прегледа, като плъзгаше уморено поглед по колоните. В един момент замръзна.

— Господи! — промълви той.

— Какво има?

— Какво означават тези колони с етикет „Номинално премахване на аватарите“?

— Това е датата, на която аватарите се изваждат от Резервоара.

— Иначе казано, когато двойките намерят съответствие.

— Точно така.

Лаш й подаде листа.

— Вижте датите за Торп и Уилнър.

Тара погледна извлечението.

— Боже мой. Седемнайсети септември две и втора и двайсет и четвърти септември две и втора.

— Именно. Торп и Уилнър не само са първите супердвойки, но и са умрели точно две години след събирането им.

Тара пусна листа на бюрото.

— Какво означава това според вас?

— Че съм душил около погрешното дърво. Ровех се в резултати от тестове и оценки с идеята, че вероятно има някакъв човешки недостатък, останал незабелязан от хората ви. Може би вместо да разследвам хора, трябва да разгледам процеса.

— Процеса? Ами търсенето на заподозрени, което Лиза провежда?

— То няма да бъде готово преди понеделник. Нямам намерение да прекарам следващите седемдесет и няколко часа в бездействие. — Той стана и тръгна към изхода. — Благодаря за помощта.

Докато отваряше вратата, чу Тара да бута стола си назад.

— Момент — каза тя.

Той се обърна.

— Къде отивате?

— В кабинета си. Имам да претърсвам сума ти кутии.

Тара заобиколи бюрото си и заяви:

— И аз идвам.