Линкълн Чайлд
Игра до смърт (12)

12.

В 8:55 в неделя Кристофър Лаш мина през въртящата се врата и влезе в лобито на „Едем Инкорпорейтид“, заобиколен от десетки изпълнени с надежда клиенти. Беше свеж, слънчев есенен ден и розовите мраморни стени сияеха. Този път беше оставил чантата си у дома. Всъщност единственото, което носеше в джобовете си, освен портфейла и ключовете за колата, беше картата, дадена му от Маукли при последната им среща. На нея пишеше просто: Кандидат за обработка, неделя, 9:00 ч.

Докато вървеше към ескалатора, Лаш мислено прехвърли предизпитните приготовления, на които бе трениран в академията преди повече от десетилетие. Наспи се добре. Закуси с много въглехидрати и малко захар. Никакъв алкохол или стимуланти. Без паника.

Три от четири, помисли си той. Беше уморен и въпреки слонската доза еспресо от „Старбъкс“, която бе взел по пътя, жадуваше за още. И макар да бе далеч от паниката, си даваше сметка, че е необичайно нервен. В това нямаше нищо лошо — малко напрежение те държи нащрек. Въпреки това от ума му не излизаха думите на мъжа от сбирката, на която бе станал свидетел: Ако знаех какво ме чака, едва ли щеше да ми стиска да се явя на тези проучвания. Беше брутален ден.

Пропъди мисълта, докато приближаваше ескалатора. Беше изумително, че услугата на „Едем“ се търсеше толкова много, та се налагаше да приемат кандидати и през почивните дни. Загледа се с любопитство в хората, които се изкачваха по двойния ескалатор от лявата му страна. Какво ли бе ставало в главата на Луис Торп, когато се е намирал на същото това място? Или на Джон Уилнър? Възбудени ли са били? Нервни? Уплашени?

Видя как двама души на съседния ескалатор — мъж на средна възраст и млада жена, на няколко стъпала един от друг — си разменят погледи. Мъжът кимна едва забележимо и се извърна. Лаш си помисли за онова, което бе казал президентът — охраната бе дискретна, но вездесъща. Дали някои от тези кандидати не бяха всъщност служители на „Едем“?

След като се изкачи с ескалатора, Лаш мина под широка арка и влезе в коридор, украсен с жизнерадостни рекламни постери. По пода бяха гравирани фини успоредни линии, образуващи серия широки пътеки. Те успяваха да накарат кандидатите — самостоятелно или чрез незабележимо напътствие — да се разделят и да вървят успоредно един на друг. Всяка пътека свършваше до врата, пред която стоеше служител с бяла престилка. Лаш забеляза, че мъжът в края на неговата пътека е висок и слаб, към трийсетте.

Когато приближи, мъжът му кимна и отвори вратата.

— Влезте, ако обичате — каза той.

Лаш се огледа и видя, че служителите при другите врати правят същото.

Зад вратата следваше съвсем тесен и абсолютно бял коридор без никакви отличителни черти. Мъжът поведе Лаш напред. След просторното лоби и широкия коридор това място почти предизвикваше клаустрофобия. Стигнаха до малка квадратна стая, бяла като коридора. Единствената й особеност бяха шестте еднакви врати по стените. Вместо дръжки те имаха малък бял четец на карти. Една врата на отсрещната стена имаше табелка — тоалетна.

Мъжът се обърна към него и каза:

— Доктор Лаш, аз съм Робърт Фогел. Добре дошли на тестовете в „Едем“.

— Благодаря — отвърна Лаш и стисна протегнатата ръка.

— Как се чувствате?

— Чудесно, благодаря.

— Очаква ни дълъг ден. Ако се появят някакви въпроси или грижи, ще направя всичко по силите си да ви помогна.

Лаш кимна, а мъжът бръкна в джоба на престилката си и извади малък таблет. Взе електронната писалка и започна да пише нещо. След малко се намръщи.

— Какво има? — побърза да попита Лаш.

— Нищо. Просто… — Изглеждаше изненадан. — Просто сте одобрен предварително за оценяване. Не съм виждал подобно нещо. Не сте минавали през първоначален преглед, нали?

— Не, не съм. Ако това е проблем…

— О, не. Всичко останало е наред. — Мъжът бързо се окопити. — Естествено, разбирате, че няма да бъдете официално приет като кандидат преди полагането на днешните тестове, нали?

— Да.

— И че ако не бъдете приет, таксата от хиляда долара не подлежи на връщане?

— Да.

Разбира се, не беше платил никаква такса за кандидатстване, но не беше нужно човекът пред него да знае всичко. Фогел явно не бе наясно с истинската причина да е тук. Лаш изрично беше подчертал пред Маукли, че иска да бъде третиран като истински кандидат, за да види всичко, което са видели Торп и Уилнър.

— Някакви въпроси, преди да започнем?

Лаш поклати глава и Фогел извади карта, висяща на дълга връв около врата му. Лаш я погледна с любопитство — с цвят на калай и иридесценция, която не успяваше да скрие напълно златистото и зеленото на чиповете в нея. От едната страна беше гравиран знакът за безкрайност. Фогел прекара картата през четеца на най-близката врата и тя се отвори с изщракване.

— Моля да застанете в центъра на кръста с лице към обектива. Ще ви задам два въпроса. Отговорете колкото се може по-изчерпателно и вярно.

Фогел зае позиция зад камерата и почти моментално светна червена светлина.

— Защо сте тук? — попита Фогел.

Лаш се поколеба само за миг, спомняйки си записите, които бе гледал в къщата във Флагстаф. „Ако ще го правя, трябва да го направя както трябва“ — помисли си той. А това означаваше да бъде честен и да избягва лесните или цинични отговори.

— Тук съм, защото търся нещо — отвърна той. — Търся отговор.

— Опишете едно от нещата, които направихте тази сутрин. И защо смятате, че трябва да знаем за него.

Лаш се замисли.

— Причиних задръстване.

Фогел не каза нищо и Лаш продължи:

— Бях на магистралата в посока към града. Имам стикер на предното стъкло, така че не се налага да плащам в брой за тунелите и платените пътища. Тръгнах към моста за Манхатън. Отне ми известно време, защото едно от трите платени платна беше затворено. Четецът сканира стикера, но поради някаква причина бариерата не се вдигна. Изчаках около минута, докато не дойде дежурната. Каза ми, че стикерът ми бил невалиден. С изтекъл срок. Не беше вярно, бях платил всичко. През тази седмица беше работил безпроблемно пет-шест пъти. Явно имаше някаква грешка в системата им. Дежурната обаче настояваше да платя шест долара, за да ползвам моста. Опашката зад мен ставаше все по-дълга и хората започнаха да нервничат. Тя продължаваше да настоява. Аз не отстъпвах. Някакво ченге забеляза и тръгна към нас. Накрая тя ме нарече с неприлично име, вдигна ръчно бариерата и ме пусна. Дарих я с най-милата си усмивка, докато минавах покрай нея.

Млъкна, като се чудеше защо точно това му беше дошло на ум. После си даде сметка, че всъщност си е съвсем нормално за него. Ако беше дошъл като истински кандидат, щеше да разкаже някаква подобна баналност. Не му беше в стила да разказва разни сълзливи истории за това как е тръгнал да търси жената на мечтите си.

— Сигурно причината да разкажа това е баща ми — продължи Лаш. — Беше много борбен за дребните неща, сякаш по този начин водеше лична схватка с живота. Може би приличам на него повече, отколкото съм предполагал.

Замълча и след малко червената светлина угасна.

— Благодаря, доктор Лаш — каза Фогел и се отдръпна от камерата. — А сега бихте ли ме последвали, моля?

Върнаха се в малкото централно помещение и Фогел прокара картата си през четеца на съседната врата. Стаята зад нея бе по-голяма от първата. Имаше стол и бюро, на което стоеше малко кубче-моливник с подострени моливи. И тук стените бяха безизразно бели. Таванът бе покрит с пластмасови панели. Всички тези малки помещения с еднакви цветове и липса на украса, използвани с една-единствена цел, приличаха на изтънчена версия на стаи за разпит.

Фогел му направи знак да седне.

— Тестовете се провеждат за време, но само за да можете да завършите всички до края на деня. Разполагате с един час и мисля, че ще ви бъде предостатъчен. Няма верни и неверни отговори. Ако имате въпроси, ще бъда отвън. — Той постави голям бял плик на бюрото и излезе, като тихо затвори вратата след себе си.

В стаята нямаше часовник, така че Лаш свали своя и го постави на бюрото. Взе плика и го претегли на длан. Вътре имаше тънък въпросник и празен лист за оценка:

„Едем Инкорпорейтид“

Поверително

ВЪПРОСНИК

СТРАНИЦА 1 — ЗАПОЧНЕТЕ ОТТУК

Инструкции за отбелязване.

Отговорете на всеки въпрос, като запълните кръгчето на един от следните пет отговора към приложения лист за оценяване:

○	○	○	○	○
напълно съгласен	съгласен	без мнение	несъгласен	напълно несъгласен

Не пропускайте въпроси и ясно отбележете отговорите си. Не оставяйте ненужни или допълнителни знаци. Ако решите да промените някой отговор, изтрийте напълно предишния и отбележете друг.

ehk90000000049a

Лаш бързо прегледа въпросите. Разпозна основната им структура — това бе обективен личностен тест, от онези, станали прочути покрай MMP, или Многофазов личностен въпросник „Минесота“. Изборът изглеждаше странен за „Едем“ — подобни тестове се използваха най-вече за психоаналитична диагностика и оценяваха личността според серия показатели, а не откриваха някакви особени предпочитания и вкусове. Освен това тестът изглеждаше необичайно дълъг — докато MMP-2 се състоеше от 567 въпроса, този имаше точно хиляда. Лаш реши, че това вероятно се дължи на желанието да се търси достоверност — подобни тестове винаги включваха повтарящи се въпроси, за да е сигурно, че изпитваният отговаря последователно. „Едем“ проявяваха изключителна предпазливост.

Даде си сметка, че часовникът тиктака. Въздъхна, взе един молив и се захвана с първия въпрос.

1. Големите паради ми харесват.

Така беше и Лаш запълни кръгчето в колоната „съгласен“.

2. Понякога чувам гласове, които други хора твърдят, че не чуват.

Димящо дуло, ако изобщо е виждал такова. „Няма верни и неверни отговори — как ли пък не.“ Ако отговореше положително, точките по скалата му за шизофрения щяха да скочат. Запълни кръгчето „напълно несъгласен“.

3. Никога не изпускам нервите си.

Лаш разпозна типа въпрос по използването на думата „никога“. Всички личности тестове съдържаха така наречените скали на достоверност — въпроси, които можеха да покажат дали полагащият теста лъже, преувеличава, или се преструва на храбър (за кандидатите за полицаи) или на душевноболен (за кандидатите за инвалидни помощи). Лаш знаеше, че ако все твърдиш, че никога не те е страх, никога не си лъгал, никога не си бил мрачен, скалата на лъжата ще се вдигне и тестът ще бъде изхвърлен като неверен. Запълни кръгчето под „несъгласен“.

4. Повечето хора ме наричат открит човек.

Този въпрос се отнасяше за скалата екстроверт/интроверт. При подобни тестове екстровертите бяха за предпочитане. Лаш обаче предпочиташе уединението. Отговори отново с „несъгласен“.

Върхът на молива се счупи и той изруга под нос. Вече бяха минали пет минути. Ада искаше да попълни теста, трябваше да го направи като обикновен човек и да отбелязва отговорите инстинктивно, а не да анализира всеки от тях. Посегна за нов молив и се захвана за работа.

Към десет часа беше приключил с пороя въпроси и бе възнаграден с пет минути почивка. После Фогел отново го настани на бюрото, излезе за момент и се върна с друг бял плик и кафето, за което Лаш бе помолил — без кофеин, единственото, което можеха да му предложат. Лаш отвори плика и откри, че вътре има набор когнитивни тестове — словесни, визуално-пространствени и за памет. И в този случай те бяха по-дълги и по-подробни от обичайното. Когато приключи с тях, наближаваше единайсет.

Последваха нова петминутна почивка, още една чаша кафе без кофеин и трети плик. Лаш разтърка уморено очи, отвори го и извади защипаните с телбод листа. Този тест представляваше голям набор недовършени изречения:

Иска ми се баща ми…

Второто ми любимо ястие е…

Най-голямата ми грешка беше…

Смятам, че децата са…

Бих се радвал, ако хората…

Смятам, че едновременният оргазъм…

Мисля, че червеното вино…

Бих бил напълно щастлив, ако…

Някои части от тялото ми са много…

Пролетните излети в планината са…

Книгата, която ми въздейства най-силно, е…

Най-накрая — личните, интимни въпроси, които така забележимо липсваха в първите тестове. Лаш отново прецени, че са около хиляда. Докато преглеждаше недовършените изречения, инстинктите му — както професионални, така и лични — го предупредиха да бъде неискрен. Напомни си обаче, че половинчатите мерки тук няма да са му от полза — ако искаше да разбере процеса, трябваше да му се отдаде напълно, също като Уилнър и Торп. Взе нов молив, обмисли първото изречение и го довърши:

Иска ми се баща ми да си беше направил труда да ме хвали по-често.

Когато довърши последното изречение, беше почти дванайсет и половина и вече усещаше първите признаци на главоболието. Фогел се появи с дълъг тесен лист в ръка и за един ужасен момент Лаш си помисли, че това е поредният тест. Оказа се, че е менюто за обяд. Макар да нямаше особен апетит, той прилежно избра ястие и върна листа. Фогел го посъветва да се освежи и излезе от стаята, като остави вратата отворена. Когато Лаш се върна, Фогел вече беше донесъл сгъваем стол и го бе поставил перпендикулярно на неговия. На мястото на моливника имаше продълговата кутия от черен картон.

— Как се чувствате, доктор Лаш? — попита Фогел, докато се настаняваше на стола.

Лаш закри очите си с длан.

— Като пребит.

По лицето на Фогел пробяга мимолетна усмивка.

— Изтощително е, знам. Но проучванията ни показаха, че един-единствен натоварен ден дава най-добрите резултати. Моля, седнете. — Той отвори кутията и извади купчина големи фишове, обърнати с лицето надолу.

Щом видя малкото число върху горния фиш, Лаш разбра какво го очаква. Беше се потопил толкова в първите три теста, че почти бе забравил какво разглежда в онази кабинка преди няколко дни.

— Сега ще проведем тест с мастилени петна, известен като тест на Хиршфелд. Запознат ли сте с него?

— Донякъде.

— Разбирам. — Фогел извади празен контролен лист от кутията и си отбеляза нещо. — Да започваме. Ще ви показвам петната едно по едно, а вие ще ми казвате на какво ви приличат. — Той взе първия фиш, обърна го и го постави на масата пред Лаш. — Какво е това според вас?

Лаш се загледа в изображението, като се мъчеше да изчисти ума си от предишни асоциации — особено от ужасните картини, които се бяха появили неканени в наблюдателницата.

— Виждам птица — каза той. — В горната част. Прилича на гарван, бялата част е клюнът му. А цялото петно прилича на воин. Японски воин, нинджа или самурай. С два меча в ножници — стърчат ето тук и тук, насочени са надолу.

Фогел драскаше енергично; Лаш знаеше, че записва дословно думите му.

— Много добре — каза той след малко. — А сега следващото. Какво е това според вас?

Лаш продължи с останалите фишове, като се бореше с растящата умора и се опитваше да дава лични отговори вместо онези, които знаеше, че са най-честите. Към един следобед беше приключил с двете фази на теста, а главоболието му се беше влошило. Докато гледаше как Фогел прибира фишовете, неволно се запита как ли се чувстват другите кандидати, които бяха напълнили залата сутринта. Дали и те бяха заврени някъде на този етаж, в малки изпитни стаички? Дали Луис Торп се беше чувствал толкова изтощен, така уморен от взиране в белите стени?

— Сигурно сте гладен, доктор Лаш — каза Фогел, докато затваряше кутията. — Елате. Обядът ви очаква.

Макар че още не изпитваше глад, Лаш го последва през малкото централно помещение до една от вратите на отсрещната стена. Фогел прокара картата си през четеца, вратата се отвори и разкри поредната бяла стая. Тук обаче имаше украса по стените. Бяха съвсем прости фотографии в хубави рамки, на които се виждаха гори и брегове, без никакви хора и животни. Погледът на Лаш жадно се закова върху тях след стерилната пустота на изминалата сутрин.

Обядът му беше сервиран на безупречно бяла покривка — студена сьомга със сос от копър, кафяв ориз, малко хлебче и кафе — без кофеин, естествено. Докато се хранеше, Лаш почувства как апетитът му се връща и главоболието отслабва. Фогел, който го беше оставил да обядва на спокойствие, се върна след двайсет минути.

— Какво следва? — попита Лаш, докато попиваше устни с кърпата си. Не хранеше особени надежди за отговор, но Фогел го изненада.

— Само още две неща — каза той. — Физически преглед и разговор с психолог. Ако сте приключили, можем да продължим.

Лаш остави кърпата и стана, като отново си мислеше какво бе казал онзи мъж за изпитния си ден. Дотук беше уморително и дори нервиращо, но нищо повече. Можеше да се справи с един физически преглед. И беше провеждал достатъчно разговори като психолог, за да знае какво го очаква.

— Водете — каза той.

Фогел го върна в централното помещение и посочи една от двете врати, които все още не се бяха отваряли. Прокара картата си през четеца и започна да пише нещо на таблета си с пластмасовата писалка.

— Можете да продължите, доктор Лаш. Моля, съблечете дрехите си и си сложете болничната пижама, която ще откриете вътре. Можете да окачите нещата си на закачалката на вратата.

Лаш влезе в стаята, затвори и се огледа, докато се събличаше. Беше стая за прегледи — малка, но невероятно добре оборудвана. За разлика от другите стаи, тук имаше куп неща, но повечето бяха от вида, който Лаш предпочиташе да не вижда — сонди, кюрета и спринцовки, стерилни марли. Във въздуха се носеше слаба миризма на антисептик.

Тъкмо надяна болничната пижама, когато вратата се отвори отново и в стаята влезе дребен и мургав мъж. Имаше оредяваща коса и мустачки, а от джоба на престилката му висеше стетоскоп.

— Да видим — каза той и погледна папката в ръцете си. — Доктор Лаш. Да не би случайно да сте медик?

— Не. Имам докторат по психология.

— Много добре, много добре — каза лекарят, остави папката и надяна чифт латексови ръкавици. — А сега се отпуснете, доктор Лаш. Няма да ни отнеме повече от час.

— Час? — изненада се Лаш, но замълча, когато видя докторът да пъха пръст в буркан с вазелин. „Май сто хиляди долара в крайна сметка няма да се окажат прекалено висок хонорар“ — помисли си той.

Преценката на доктора се оказа вярна. През следващите шейсет минути Лаш беше подложен на по-пълен и подробен преглед, отколкото бе вярвал, че е възможно. ЕКГ и ЕЕГ; ехокардиограма; проби от урина, изпражнения, секрети и епител от устата; подробна медицинска история на него самия и на две поколения предци; проверка на рефлекси и зрение; неврологичен тест и фин моторен контрол; подробен дерматологичен преглед. В един момент лекарят дори му даде епруветка и излезе от стаята, за да може Лаш да даде проба еякулат. Когато вратата се затвори, Лаш впери поглед в студения стъклен съд и почувства как го обзема чувство за нереалност. „Има резон — обади се някакво гласче в главата му. — Безплодието или импотентността могат да се окажат сериозен проблем.“

След известно време извика на лекаря, че може да се върне, и прегледът продължи.

— Остава само да вземем кръв — най-сетне каза лекарят, докато подреждаше поднос с най-малко двайсет епруветки, засега празни. — Моля, легнете на масата.

Лаш се подчини, затвори очи и усети как турникетът стяга ръката му. Последва студеният допир на напоен с бетадин памук, кратко опипване и убождането на иглата.

— Свийте юмрук, ако обичате — каза докторът.

Лаш стисна юмрук и стоически зачака, докато му източиха най-малко четвърт литър кръв. Накрая усети как гуменият турникет се отпуска. Докторът извади иглата и ловко му сложи лепенка, след което му помогна да седне.

— Как се чувствате?

— Нормално.

— Много добре. Можете да отидете в съседната стая.

— Но дрехите ми…

— Ще бъдат тук в края на интервюто.

Лаш примигна с недоумение, после се обърна и излезе в централното помещение.

Фогел беше там и отново драскаше нещо на таблета си. Вдигна поглед, когато Лаш се появи от стаята за прегледи. На обикновено невъзмутимото му лице сега имаше изражение, което Лаш не можа да разчете.

— Доктор Лаш — каза той, докато прибираше таблета в джоба си. — Насам, ако обичате.

Лаш вече не се нуждаеше от упътване — беше останала една-единствена неотваряна врата и той знаеше къде ще се проведе последното интервю.

Когато се обърна към вратата, тя вече беше широко отворена. И стаята зад нея нямаше нищо общо с онова, което бе видял досега.