Линкълн Чайлд
Игра до смърт (44)

44.

Лаш зави на ъгъла и се втурна презглава по новия коридор, после зави отново. Спря и се долепи до стената, като се оглеждаше трескаво. Наоколо нямаше жива душа. В далечината чуваше викове и тропот на крака. Сърцето му, което само преди мигове биеше толкова бавно, сега туптеше със скоростта на картечница. Изчака още секунда, като се мъчеше да го успокои. Отблъсна се от стената и продължи напред. Звуците вече не бяха толкова отдалечени и той се шмугна в друг коридор, минавайки покрай врата с надпис ПОДДРЪЖКА/ПОДСИСТЕМА В. Явно беше попаднал в района за техническа поддръжка, където работеха сравнително малко хора.

Но това нямаше значение. Беше само въпрос на време да го настигнат и да продължат с разпита — този път с белезници, ремъци и упойващи вещества.

Още не можеше да повярва на положението, в което беше изпаднал. Как се беше случило всичко това? И толкова бързо? Нима наистина тази сутрин беше станал от леглото си като свободен човек, за да бъде преследван като побъркан убиец? Изглеждаше невъзможно някой, особено човек като Маукли, да повярва на подобно нещо. Но въпреки това бе съвсем ясно, че той и всички останали бяха повярвали. И Лаш можеше да си представи какво е доказателството. Маукли беше получил списък с фалшиви, но несъмнено достоверни доказателства — телефонни разпечатки, психологически оценки, дори криминално досие. Как беше възможно да се бори срещу противник, разполагащ с почти безкрайните ресурси на „Едем“?

Някой се появи в коридора пред него — служителка, облечена с бяла лабораторна престилка — и Лаш изтича покрай нея с наведена глава, без да й кимне. Нова пресечка, нов бърз завой. Този коридор беше по-тесен, а вратите по-раздалечени една от друга.

Нима наистина всичко беше започнало още с онези липсващи вестници, със стикера за тунелите, неразбориите с банкоматите и ровенето в пощата му? Толкова рано?

Да. А после се появиха проблемите с кредитната карта и вноските по ипотеката. Всичко това е било част от кампания за засилване на натиска. Натиск заради това, че е на път да разкрие истината.

И сега, след като знаеше всичко, щяха да се вземат мерки никой вече да не чуе за него. Щяха да го изолират и виковете му щяха да се смесят с онези на останалите затворници, твърдящи, че са невинни…

Спря рязко. Наистина ли параноята му стигаше до краен предел, или беше възможно дори предсрочното освобождаване на Едмънд Уайър да е част от хитроумния опит да му затворят устата? Възможно ли бе грешката, поради която отхвърленият му аватар се бе озовал в Резервоара и която обещаваше такова бляскаво бъдеще, да е била просто начин да го държат под око…

Заповяда на краката си да се задвижат отново. И в същия миг в ума му отекнаха думите на Маукли: Бяха взети мерки относно безопасността на Даяна Мирън. Повече никога няма да чуете за нея, нито пък тя ще чуе за вас.

Трябваше да има някой, с когото да поговори, някой, който би му повярвал. Но кой в крепостта „Едем“ знаеше нещо за него, още повече защо всъщност е тук? Още от самото начало това бе ревниво пазена тайна.

Виждаше само една-единствена отчаяна възможност.

Но как? Беше се изгубил в безкрайния лабиринт от коридори. Всичко се наблюдаваше. Ръката му докосна гривната на китката. Несъмнено десетки скенери бяха проследили движението му. Беше въпрос на минути или секунди да го открият.

Погледът му спря на врата с надпис „УЕБ ФЕРМА 15“, Посегна към дръжката, но беше заключено. Тихо изруга и поднесе гривната си към скенера.

Спря. Бързо отстъпи назад и се затича по коридора, поставяйки гривната под скенерите на пет-шест врати. После се върна при първата, тя изщрака и се отвори. Лаш пристъпи предпазливо вътре.

Стаята бе слабо осветена. И празна, както се беше надявал. От пода до тавана се издигаха два метални стелажа, изцяло заети с монтирани на шаси сървъри — малка част от масивната цифрова сила, благодарение на която бе възможно съществуването на „Едем“. Лаш мина между рафтовете до дъното на помещението, като оглеждаше стените и пода. Накрая го видя — голям метален капак, виолетов като стените, но въпреки това ясно различим.

Коленичи пред него. Капакът бе с размери около метър и двайсет на деветдесет сантиметра. За момент Лаш се уплаши, че може да е заключен или има скенер за идентифициране като вратите. Оказа се обаче, че е закрепен с проста скоба, която се освободи при докосването му. Лаш отвори капака и погледна вътре.

Успя да различи цилиндрична тръба от гладък метал. Стените и таванът бяха покрити с гъста плетеница кабели — фиброоптични, CAT-6 и други, които не разпозна. По тавана минаваше студена катодна тръба, която хвърляше слаба синя светлина. Малко по-нататък тя се разделяше — веднъж, после отново, подобно на притоци на голяма река.

Усмихна се мрачно. Метафората си я биваше. Тази тръба наистина беше река от цифрова информация, свързваща всяко кътче от тази страна на Стената с всяко друго. Спомни си как Маукли обясняваше за високите нива на сигурност и за безбройните препятствия, които не позволяват на данните да се озоват извън Стената. А Лаш знаеше — от личен опит — че Стената е непреодолима. Всички скенери, пропускателни пунктове и охранителната система бяха фанатично посветени на опазването на тайните от любопитни очи. И щяха да бъдат точно толкова ефективни, за да му попречат да се измъкне навън.

Ами ако не се опитваше да се измъкне? Ако искаше да остане зад Стената и да проникне още по-дълбоко в тайните й дебри?

Погледна стаята за последен път. После колкото се може по-бързо и внимателно изпълзя в тръбата и затвори капака след себе си.