Линкълн Чайлд
Игра до смърт (53)

53.

Лаш пристъпи напред. Ричард Силвър погледна към Тара.

— Вас също, госпожице Стейпълтън. Едуин се обади преди няколко минути и каза, че вие също може да се появите. Не разбирам.

— Тя дойде да чуе вашата версия — отвърна Лаш.

Силвър повдигна вежда. Отново носеше тропическа риза, украсена с палми и мидени черупки. Изтърканите му черни джинси бяха добре изгладени.

— Доктор Силвър… — започна Лаш.

— Моля ви, Кристофър, наричайте ме Ричард.

— Трябва да поговорим.

Силвър кимна.

— През последните няколко часа животът ми се превърна в истински ад.

— Да, изглеждате ужасно. Имам аптечка в банята, искате ли да я донеса?

Лаш махна с ръка и попита:

— Защо не ми изглеждате изненадан?

Силвър замълча.

— Някой е бърникал в медицинските ми записи. Добавена е невярна информация за девиантното ми поведение като младеж. Историята ми във ФБР е променена по начин, който оскърбява загинали колеги. Вече имам криминално досие. Изфабрикувани са данни, свързващи ме с местопрестъпленията на Уилнър и Торп. Самолетни билети, хотелски резервации, телефонни разпечатки. Зная, че има само един човек, който би могъл да направи това, Ричард. Вие. Тара обаче не е убедена. Тя иска да чуе какво имате да кажете.

— Всъщност, Кристофър, колкото и да не ми се иска да го казвам, в случая вие сте онзи, който трябва да обяснява. Но продължете моля. Намеквате, че съм изфабрикувал огромен куп лъжи за вас. Как бих могъл да го направя?

— Разполагате с необходимата компютърна мощ. Лиза има достъп до основните комуникационни, пътни и хотелиерски компании, здравни заведения, банки. И вие имате неограничено право на достъп, което ви позволява да променяте данните.

Силвър бавно кимна.

— Да, така е. Бих могъл да направя всичко това, стига да разполагах с достатъчно време. И въображение. Но въпросът е защо?

— За да скриете самоличността на истинския убиец.

— И той е…

— Убиецът сте вие, Ричард.

За момент Силвър не отговори.

— Аз? — рече най-сетне той.

Лаш кимна.

Силвър бавно поклати глава.

— Едуин каза, че трябва да протакам и да ви въвлека в разговор, но това наистина е прекалено. — Той погледна Тара. — Госпожице Стейпълтън, можете ли наистина да си ме представите като убиец на онези жени? Как бих могъл да го сторя? И защо? И после да си направя целия този труд да насадя Кристофър — не друг, а именно него — за убийствата?

Тонът му беше спокоен, разумен, леко оскърбен. Дори на Лаш му беше трудно да си представи, че основателят на „Едем“ е извършил убийствата.

— Вие сте убиецът, Кристофър — каза Силвър, обръщайки се отново към него. — Не мога да ви опиша колко ме боли да кажа това. Рядко завързвам приятелство, но бях започнал да мисля за вас като за приятел. А вие изложихте на опасност всичко, за което работя. И все още не мога да разбера защо.

Лаш направи още една крачка напред.

— Насилието няма да ви помогне с нищо — побърза да каже Силвър. — Разбирам, че сте извадили от строя асансьора, но въпреки това Едуин и хората му ще бъдат тук след минути. Ще бъде много по-лесно за всички ни, включително и за вас, ако се предадете.

— И да се оставя да ме застрелят? Ваша ли беше заповедта да стрелят по мен на месо?

При тези думи изражението на обидена изненада изчезна от лицето на Силвър.

Лаш осъзна, че разполага само с едно оръжие, с което би могъл да го победи — с експертните си познания. Ако можеше да го изтощи, да открие несъответствието на лудостта в думите или делата му, имаше шанс за успех.

— Преди малко ме попитахте защо бихте извършили тези убийства — продължи той. — Надявах се, че сте достатъчно мъж, за да ми кажете сам. Но сега ме принуждавате да правя свои заключения, а това означава да извърша психологическа аутопсия. Върху вас.

Силвър го погледна предпазливо.

— Вие сте стеснителен, затворен, не се чувствате добре сред хора — продължи Лаш. — Вероятно не можете да се отпуснете в присъствието на жени. Може би се чувствате тромав или непривлекателен. Общувате чрез електронна поща, видеофон или чрез Маукли. За детството ви се знае съвсем малко; възможно е да сте се постарали да го скриете. Живеете тук като монах, затваряте се с вашето създание — което, между другото, има женски глас и име — и посвещавате цялото си време на усъвършенстването му. И нима не е показателно — изключително показателно — че сте избрали да насочите делото на живота си в система, която събира самотници?

Отговор нямаше и Лаш продължи:

— Разбира се, много хора са стеснителни. Много хора са тромави в общуването. За да извършите тези жестокости, във вашата история трябва да има много повече неща. — Замълча, без да сваля поглед от Силвър. — Какво можете да ни кажете за аватар нула? Онзи аватар, който по една случайност се оказва подходящ партньор за жените и от шестте супердвойки?

Силвър не отговори, но ужасно пребледня.

— Това е вашият аватар, нали? Построението на собствената ви личност, остатък от времето, когато сте провеждали най-ранните тестове на програмата за „Едем“. Само дето така и не сте го премахнали, след като програмата е била внедрена. Тайно се сравнявате с реални кандидати. Изкушението да откриете подходящ партньор за себе си е било твърде голямо. Не бихте могли да живеете, без да научите. И в същото време не бихте могли да живеете и със знанието.

Силвър вече беше успял да се овладее и изражението му беше неразгадаемо.

Лаш се обърна към Тара.

— В случая виждам два възможни клинични профила. Първият е, че си имаме работа с обикновен социопат, безотговорна и егоистична личност без никакъв морал. Такъв социопат ще бъде завладян от шестте жени, които са се оказали подходящи партньорки за него. Ще ги жадува и ще се бои от тях. И ще ревнува, ако друг мъж се осмели да ги притежава. В литературата са описани предостатъчно подобни случаи.

Отново замълча.

— Има ли проблеми с тази хипотеза? Да. Социопатите рядко са надарени с такъв интелект. И рядко се тревожат от нещата, които са извършили. Аз обаче си мисля, че Ричард много добре си дава сметка за действията си. Или поне част от него го прави.

Обърна се отново към Силвър.

— Зная за Торп. За повторния медицински преглед, за високата доза сколипан. Но по какъв начин се добрахте до Керън Уилнър?

Въпросът увисна във въздуха. Накрая Силвър се прокашля и отвърна:

— По никакъв. Защото не съм убивал никого. — Сега гласът му беше различен — по-груб, по-рязък. — Госпожице Стейпълтън, виждате, че доктор Лаш е отчаян и е готов да каже и направи всичко, за да се спаси.

— Да разгледаме втората, по-вероятната хипотеза — продължи Лаш. — Ричард Силвър страда от ДРЛ. Дисоциативно разстройство на личността. Или иначе казано, от раздвоение на личността.

— Измишльотини — презрително рече Силвър. — Пълни глупости.

— Иска ми се да беше така. В момента се грижа за пациент с такова заболяване. Много трудно е да се излекува. Обикновено се появява у хора с травмиращо детство. Понякога може да става въпрос за сексуален, психически или просто емоционален тормоз. Например моят пациент е имал жесток и отмъстителен баща. За някои деца подобни травми могат да бъдат непоносими. Те не са достатъчно големи, за да разберат, че вината не е тяхна. Особено когато тормозът идва от така наречените любими хора. В резултат те се пръскат на няколко различни личности. Най-общо казано, създават други хора, които да поемат тормоза върху себе си. — Лаш погледна към Силвър. — Защо детските ви години са такава тайна? Защо се чувствате по-удобно с компютъра, отколкото сред хора? Вашият баща жесток и отмъстителен ли беше?

— Да не сте посмели да говорите за семейството ми — каза Силвър. За първи път Лаш долови гневна нотка в гласа му.

— Подобни хора изглеждат ли нормално? — попита Тара.

— Абсолютно. И обикновено успяват в живота.

— Могат ли да бъдат интелигентни?

Лаш кимна.

— Изключително.

— Не ми казвайте, че се връзвате на тези приказки — обърна се Силвър към Тара.

— Тези хора наясно ли са със заболяването си? — попита Тара.

— Обикновено не. Дават си сметка, че им се губи време — половин ден може да им „избяга“, без да имат представа къде се е дянал. Целта на лечението е пациентът да осъзнава всичките си самоличности.

Някъде отдолу се чу глухо думкане. Не беше много силно, но подът на лабораторията като че ли трепна. Тримата се спогледаха.

Положението започна да придобива сюрреалистични нюанси за Лаш. Стоеше и развиваше теории, а всеки момент можеха да нахлуят въоръжени мъже, жадуващи да го застрелят. Но той беше почти приключил.

— В подобни случаи една от самоличностите обикновено е доминираща — продължи той. — Често това е нормалната, „добрата“ самоличност. Другите носят чувствата, които са твърде опасни за доминиращата. — Лаш посочи към Силвър. — Външно Ричард е онзи, когото виждаме — блестящ, макар и склонен към уединение компютърен инженер. Човекът, който ми каза, че чувства почти същата отговорност към клиентите си, която чувства и хирургът към пациента. Боя се обаче, че съществуват и други Ричардовци, които не ни е позволено да виждаме. Ричард Силвър, за когото идеята за съвършения партньор е едновременно ужасно плашеща и непреодолимо привличаща. И друг, по-тъмен Ричард Силвър, който изпитва убийствена ревност при мисълта, че друг мъж притежава съвършената жена.

Лаш замълча. Силвър го погледна със свити устни и проблясващи очи. В изражението му Лаш прочете покруса и гняв. А вина? Не беше сигурен. Но вече нямаше време, нямаше никакво време…

Сякаш за да подчертае мисълта му, отдолу отново се чу глухо думкане.

— След още няколко секунди Едуин ще бъде тук — каза Силвър. — И с този ваш болезнен фарс ще бъде приключено.

На Лаш изведнъж всичко му се стори ужасно кухо.

— Само това ли имате да кажете? — попита той.

— Какво се очаква да кажа?

— Бихте могли да признаете истината.

— Истината. — Силвър почти изплю думата. — Истината е, че ме обидихте и унизихте с вашите псевдопсихологически приказки. Затова смятам да сложа край на това извращение. Достатъчно ви търпях. Вие сте виновен в убийство. Намерете кураж да го признаете.

— Значи можете да живеете със себе си? И сте готов да осъдите невинен човек на смърт?

— Вие не сте невинен, доктор Лаш. Защо не приемете истината? Всички останали са го направили.

Лаш се обърна към Тара.

— Това вярно ли е? На коя версия на истината ще повярвате?

— Версия — презрително повтори Силвър. — Вие сте сериен убиец.

— Тара? — настоятелно каза Лаш.

Тара пое дълбоко дъх и се обърна към Силвър.

— Преди малко ме попитахте мога ли да си ви представя като убиец на онези жени.

За момент Силвър изглеждаше озадачен.

— Да, попитах ви. И какво?

— Защо споменахте само жените? Ами мъжете?

— Аз… — Силвър изведнъж млъкна.

— Не бяхте чули теорията на Кристофър, че само жените са получили свръхдоза, че им е дадено лекарство, което ще гарантира самоубийствено поведение. Тогава защо споменахте единствено жените?

— Просто така се изразих.

Тара не отговори.

— Госпожице Стейпълтън — с по-твърд тон каза Силвър. — След няколко минути Лаш ще бъде заловен и укротен от хората ми. Вече няма да представлява опасност. Не правете нещата по-сложни, отколкото е нужно. За когото и да било, за вас включително.

Тара продължаваше да мълчи.

— Силвър е прав — рече Лаш. Чу горчивината в гласа си. — Не е нужно да признава каквото и да било. Може просто да си мълчи. Сега никой няма да ми повярва. Нищо повече не мога да направя.

Погледът на Тара беше премрежен, сякаш се бе отнесла някъде далеч.

Изведнъж очите й се разшириха и тя се обърна към Лаш.

— Не. Има още едно нещо.