Линкълн Чайлд
Игра до смърт (38)

38.

Центърът за биохимични изследвания „Норман Дж. Вайзенбаум“ се намираше на нос, който се вдаваше в Хъдсън южно от Колд Спринг. Лаш спря на паркинга за посетители, стъпи на чакъла и погледна към дългата ниска сграда от стъкло и камък, която се катереше нагоре по склона. Изобщо не приличаше на онова, което си беше представял, когато се обади в центъра предишната седмица, по време на полета от Финикс. Беше съвсем модерен. И в същото време не изглеждаше не на място в този край на холандските фронтони. Наситените тонове на полирания мрамор пасваха чудесно на тъмния фон на дъбовете и смокините. В небето с крясъци кръжаха водни птици.

На рецепцията имаше три жени. Лаш отиде при най-близката и показа картата си.

— Доктор Лаш, идвам при доктор Гудкайнд.

— Момент, моля. — Жената загледа монитора пред себе си, докосна с лакиран пръст невидима слушалка в ухото си и се заслуша. Накрая го погледна отново. — Седнете, ако обичате. Всеки момент ще дойде.

Лаш тъкмо се настани на стола от хром и кожа, когато видя приближаващия Роджър Гудкайнд. Приятелят му мъкнеше няколко килца отгоре от времето на последната им среща и пясъчножълтата му коса се отдръпваше драматично от слепоочията, но на лицето му играеше същата дяволита усмивка и имаше същата пружинираща походка като в студентските им години.

— Крис! — Гудкайнд стисна ръката на Лаш. — Точен както винаги.

— Комплекс на безпокойството. Проявява се като натрапчива точност.

Биохимикът се разсмя.

— Де да беше толкова проста диагнозата ти. — Поведе го към асансьора. — Направо не мога да повярвам, че те чувам и виждам! При това два пъти за две седмици! Направо ми иде да се просна в краката ти от благодарност.

— Иска ми се да беше просто приятелска среща — отвърна Лаш, докато вратата на асансьора се отваряше. — Но всъщност се нуждая от помощта ти.

Гудкайнд кимна.

— Винаги.

 

 

Лабораторията на Гудкайнд беше дори по-голяма, отколкото Лаш очакваше. Виждаха се задължителните лабораторни маси и химически уреди, но освен тях имаше удобни кожени кресла, великолепно бюро, рафтове със списания и зашеметяващ изглед към реката. Лаш подсвирна възхитено.

— Центърът е много мил с мен — изкиска се Гудкайнд. Беше възприел нови маниери от последната им среща — прокара пръсти през оредяващата си коса, хвана няколко кичура и ги подръпна, сякаш за да ги накара да растат по-бързо.

— Личи си.

— Сядай. Искаш ли диетична кола или нещо друго?

Лаш се отпусна в едното кресло.

— Не, благодаря.

Гудкайнд седна срещу него.

— Е, какво има?

— Помниш ли защо ти се обадих миналата седмица?

— Разбира се. Всички онези смахнати въпроси за самоубийства на абсолютно щастливи хора.

— Да. Работя върху нещо, Роджър. Нещо, за което не мога да разказвам много. Мога ли да разчитам, че ще си остане между нас?

— Какво има, Крис? С Бюрото ли е свързано?

— В известен смисъл. — Лаш видя как очите на приятеля му се разшириха. Гудкайнд щеше да е по-склонен да съдейства, при положение че са замесени федералните.

Гудкайнд се размърда.

— Ще направя всичко по силите си.

— Занимаваш се много с токсикология, нали? Странични ефекти на лекарства, влиянието им върху други лекарства и така нататък?

— Не съм специалист в областта, но всички в този център имаме вземане-даване с токсикологията.

— Кажи ми тогава какви стъпки прави един биохимик, докато разработва ново лекарство?

Гудкайнд отново прокара пръсти през косата си.

— Ново лекарство? Имаш предвид от нулата ли? — Млъкна за момент и подръпна един кичур. — Исторически погледнато, разработката на лекарства винаги е един вид стреляне напосоки. Преглеждаш молекули и съединения и търсиш „намек“, нещо, което изглежда полезно за човека. Разбира се, сега с помощта на компютрите можеш да симулираш резултатите от реакциите…

— Не, нямам предвид такъв ранен етап. Да кажем, че вече си създал лекарство или нещо, което смяташ, че може да бъде лекарство. Каква е следващата стъпка?

Гудкайнд се замисли за момент.

— Ами провеждаш тестове за стабилност. Проверяваш по какъв начин е най-добре да се приложи — като таблетка, капсула или разтвор. След това подлагаш молекулата на лекарството на променящи се условия, като влажност, ултравиолетова светлина, кислородни нива и температура, за да си сигурен, че веществото няма да се разпадне на вредни съставки. — Той се ухили. — Хората винаги държат лекарства в шкафчетата в баните си, това е може би най-лошото нещо, което можеш да направиш. Топлината и влагата могат да предизвикат цял куп гадни химически реакции.

— Продължавай.

— Провеждаш токсикологични изследвания, проверяваш продуктите на разпадането. Определяш какво е приемливо и какво — не. После правиш ПАРИ.

— Какво правиш?

— ПАРИ. Процедура за анализ на риска от интоксикация. Поне тук в центъра го наричаме така. Прекарваш функционалните групи — различните части от молекулата на лекарството — през базата данни на съществуващи химикали и лекарства. Най-общо търсиш обратни реакции, които могат да създадат различни и по-опасни функционални групи. Токсичен потенциал. Канцерогенни, невротоксични и други подобни вещества.

— И ако откриеш токсичен потенциал?

— Това е известно като структурна тревога. Всяка се отбелязва и се изучава доколко е голяма.

— Ясно. А ако лекарството премине тези проверки?

— После се продължава с клинични опити. Обикновено първо върху животни и после върху хора.

— Да се върнем на структурните тревоги. Може ли едно лекарство да вдигне структурна тревога и въпреки това да продължи да се разработва?

— Разбира се. Това е една от причините за предупредителните надписи върху шишенцата. „Да не се приема с алкохол“ и други подобни.

— Тези тревоги описани ли са някъде? В някаква книга? Нещо от рода на „Наръчник на лекаря“?

Гудкайнд поклати глава.

— Структурните тревоги са прекалено редки и специфични, за да се поместват в наръчник.

— Значи са фирмена тайна, пазена от отделните изследователи или фармацевтични компании?

— О, не. Всички постъпват в централна база данни. Такъв е законът.

Лаш бавно се наведе напред.

— Кой има достъп до тази база данни?

— Федералната агенция по лекарствата. Фармацевтичните компании.

— А биохимичните лаборатории?

Гудкайнд рязко пое дъх, когато осъзна накъде бие Лаш. После кимна.

— Ако имат съответната акредитация.

— А центърът „Вайзенбаум“?

Гудкайнд отново кимна.

— В изследователската библиотека. Два етажа нагоре.

— Би ли ме завел там?

Гудкайнд облиза устни.

— Крис, не знам. Достъпът до базата данни става с разрешението на правителството. Сигурен ли си, че разследването ти е официално?

— То е от огромна важност.

Въпреки това Гудкайнд се поколеба.

Лаш стана.

— Помниш ли какво каза, когато ти се обадих? Че самоубийство не може да се предскаже, че всичко е просто игра на случайността? Че няма смислено обяснение защо процентът на самоубийствата в Полша драстично е скочил през двехилядната година?

— Помня.

— Може би си забравил нещо. Един факт, който сам изрових неотдавна. Полша е страната, в която поради ниската цена на изпитанията през двехилядната година са били изпробвани най-много лекарства.

Гудкайнд се замисли за момент.

— Да не искаш да кажеш…?

— Искам да кажа, че трябва да ми покажеш онази токсикологична база данни. Веднага.

Гудкайнд се поколеба още мъничко, но накрая стана.