Линкълн Чайлд
Игра до смърт (5)

5.

Флагстаф, Аризона

Два дни по-късно

Навесът за коли вече беше зает от две аудита, така че Лаш спря взетия под наем таурус на улицата и тръгна по алеята. Под краката му хрускаха изсъхнали борови иглички. Купър Драйв 407 представляваше хубава едноетажна къща с широк нисък покрив и ограден заден двор. Зад оградата теренът се спускаше надолу, откривайки панорамен изглед към централната част на града, потънала в утринната мъгла. Отзад и на север се издигаха пурпурнокафявите склонове на върховете Сан Франциско.

Стигна до главния вход, пъхна няколкото големи плика под мишница и затършува в джоба си за ключа. От верижката му висеше бял етикет — беше веществено доказателство. Шефът на клона във Финикс му беше другар от мрачното спално помещение в Куонтико, побратим мъченик на пътеката с препятствия на Йелоу Брик Роуд, и му дължеше няколко услуги. Лаш му опрости една срещу ключа за дома на Торп.

Погледна нагоре и забеляза охранителната камера под стряхата. Тя беше инсталирана от предишния собственик на къщата и бе деактивирана по време на полицейското разследване. Тъй като къщата щеше да бъде обявена за продан след официалното приключване на разследването, системата си оставаше изключена.

Лаш пъхна ключа в ключалката и отвори вратата.

Вътре цареше онази особена притаена и бдителна атмосфера, каквато откриваше в домовете на сполетените от неестествена смърт. От главния вход се влизаше направо в дневната, където бяха открити телата. Лаш тръгна бавно напред, като се оглеждаше и си отбелязваше разположението и качеството на мебелите. Имаше кожено канапе в лешников цвят в комплект с два фотьойла, антикварен шкаф, скъп на вид плоскоекранен телевизор — личеше си, че Торп не са имали проблем с парите. Върху килима, покриващ целия под, бяха постлани две великолепни копринени килимчета. По едното още се виждаше черна пудра от криминалистите. Тази гледка събуди у Лаш спомени за последното местопрестъпление, което беше посещавал. Побърза да продължи нататък.

Зад дневната имаше коридор, който вървеше напречно на къщата. Отдясно бяха трапезарията и кухнята, а отляво имаше две стаи, вероятно спални. Лаш остави пликовете на канапето и отиде до кухнята. Тя беше обзаведена не по-зле от дневната. Там имаше друга врата с изглед към тесния страничен двор и съседната къща.

Лаш тръгна по коридора към стаите — детска, цялата в синя тафта и коприна, и спалня. Нощните масички бяха отрупани с обичайните романи с меки корици, лекарствени шишенца и дистанционни управления. Имаше и трета стая, която явно бе предвидена за гости, но се използваше като кабинет. Лаш спря там и я огледа с любопитство. Стените бяха украсени с японски отпечатъци от дървени щампи върху изключително фина оризова хартия. На бюрото имаше няколко поставени в рамка фотографии — Луис и Линдзи Торп, хванати под ръка пред някаква пагода; отново Торп, този път май на „Шанз-Елизе“. И на двете снимки мъжът и жената се усмихваха. Лаш беше виждал подобни усмивки и преди, макар и рядко — израз на непресторено, искрено щастие.

Пристъпи към отсрещната стена, която бе напълно скрита от библиотечни рафтове. Торп явно бяха еклектични и ненаситни читатели. Двата най-горни рафта бяха изцяло заети от опърпани учебници; на трети бяха подредени търговски списания, а под тях имаше няколко рафта с художествена литература.

Една от лавиците привлече вниманието му. Книгите на нея явно се бяха ползвали със специално отношение, тъй като в двата й края имаше статуетки от нефрит. Погледна заглавията — „Дзен и изкуството на стрелба с лък“, „Японски за напреднали“, „Двеста стихотворения на ранния Танг“. На горния рафт имаше само една снимка, без рамка, на Линдзи Торп, която се возеше на въртележка. Заобиколена от деца, тя се смееше и протягаше ръце към фотоапарата. Взе я. На гърба й с мъжки почерк беше написано:

Искам да прилепна към тялото ти като мокра пола на моряшко момиче.

Непрекъснато мисля за теб.

Внимателно върна снимката на мястото й, излезе от кабинета и се върна в дневната.

Навън утринната мъгла бързо се разсейваше и косите слънчеви лъчи падаха върху копринените килимчета. Лаш отиде до канапето, отмести пликовете и седна. Беше го правил много пъти преди, когато беше агент към Помощното следствено отделение — обикаляше къщата, опитваше се да усети патологията на обитателите й. Но онова беше много по-различно. Тогава съставяше профили на престъпници за Асоциацията на началниците на полицията в Северна Каролина, изучаваше личния ад на масови убийци, серийни изнасилвани, „блиц“ нападатели, социопати. Хора и домове, които нямаха абсолютно нищо общо с Торп.

Беше дошъл тук, за да търси улики за нещо нередно. През последните три дни беше извършил онова, което специалистите наричаха психологическа аутопсия — провеждаше дискретни разговори с роднини, приятели, лекари, дори с един пастор. И привидно лесният случай бързо се оказа нещо съвсем друго. Не откри никой от рисковите фактори, които обикновено се свързваха със самоубийството. Нямаше история на по-ранни опити. Нямаше предишни психически заболявания. Нямаше нищо, което би могло да доведе до едно самоубийство, какво оставаше за две. Тъкмо обратното — Торп имаха всичко, за което са можели да мечтаят. И въпреки това точно в тази стая те бяха написали бележка, бяха сложили торби за боклук на главите си, бяха се прегърнали на килима и се бяха задушили пред очите на малката си дъщеря.

Лаш придърпа единия от двата плика, отвори го с нокът и изсипа съдържанието му на канапето — следствени материали, събрани от полицията на Флагстаф. Прегледа тънкото тесте защипани фотографии — снимки на двамата съпрузи от местопроизшествието, заедно в смъртта, безжизнени на прекрасния килим. Остави снимките и взе ксерокопието на предсмъртната бележка. Тя гласеше просто: „Моля ви, грижете се за дъщеря ни“.

Имаше и по-дебел документ — официалния доклад на полицията за инцидента. Лаш бавно запрелиства страниците. Нито съпругът, нито съпругата бяха напускали къщата от вечерта преди да бъдат открити телата им. Записите на охранителните камери не показваха никакви външни посетители. Безшумната аларма беше задействана едва на следващата сутрин от някаква любопитна съседка. В края на доклада имаше препис от разговора с нея.

Официален препис

Собственост на полицейско управление Флагстаф

Опис: АР-27

Дело: 04Б-2190

Гл. следовател: Дет. Майкъл Гиерес

Разп. полицай: Серж. Тиодор Уайт

Лице: Боумън, Морийн

Дата час: 17-09-04 14:22

РП: Моля, настанете се. Аз съм сержант Уайт и ще ви задам няколко въпроса. Ако обичате, представете се за протокола.

Л: Морийн Боумън.

РП: Адресът ви, госпожо Боумън?

Л: Живея на Купър Драйв 409.

РП: Откога познавате Луис и Линдзи Торп?

Л: От както се заселиха в квартала. Не много отдавна, може би от около година и половина.

РП: Често ли се срещахте с тях?

Л: Не. Бяха много заети, особено покрай бебето и всичко останало.

РП: Имаха ли много редовни посетители?

Л: Не съм забелязала. Имаше някакви хора от лабораторията, приятели на Луис. Мисля, че им гостуваха два-три пъти на вечерни партита. Слея раждането на детето имаха едно-две посещения от родителите. Такива неща.

РП: Как ви се струваха Торп?

Л: В какъв смисъл?

РП: Като съседи, като двойка. Как ви се струваха?

Л: Винаги бяха много приятни.

РП: Да сте ставали свидетел на някакви проблеми? Спорове, повишен тон, нещо подобно?

Л: Не, никога.

РП: Да знаете да са имали някакви затруднения? Например финансови?

Л: Не, доколкото ми е известно. Както вече казах, не сме прекарвали много време заедно. Винаги бяха много приятни, много щастливи. Не съм виждала по-щастлива двойка от тях.

РП: Какво точно ви накара да отидете в дома на Торп тази сутрин?

Л: Бебето.

РП: Моля?

Л: Бебето. Плачеше и не спираше. Никога не го бях чувала да плаче. Помислих си, че се е случило нещо.

РП: Моля, опишете за протокола какво открихте.

Л: Аз… влязох през кухненската врата. Бебето беше там.

РП: В кухнята?

Л: Не, в коридора. В коридора към трапезарията.

РП: Госпожо Боумън, моля да опишете всичко, което видяхте и чухте. Подробно, ако обичате.

Л: Добре. Видях бебето пред мен, след кухнята. Пищеше, лицето му беше зачервено. Лампите бяха угасени, но утрото беше слънчево и всичко се виждаше съвсем ясно. Свиреше някаква опера.

РП: Къде?

Л: На стереоуредбата. Но бебето плачеше ужасно силно. Почти заглушаваше мислите ми. Отидох да го успокоя. И тогава пред мен се разкри дневната. И видях… ох, господи…

(Пауза.)

РП: Спокойно, госпожо Боумън, не бързайте. На масата ще намерите салфетки.

Лаш остави преписа. Не беше нужно да чете нататък — знаеше точно какво е видяла Морийн Боумън.

„Не съм виждала по-щастлива двойка.“ Повтаряше почти дума по дума онова, което му беше казал бащата на Линдзи Торп в ресторанта в Ню Лондон. Същото, което бяха повтаряли и всички останали.

Какво се беше случило с тази двойка? Какво?

Опитът на Лаш в патологията имаше два много ясно очертани периода — първо като криминален психолог към ФБР, изучаващ насилието след престъпното деяние, и след това като специалист на частна практика, който се опитваше да предотврати всякакво насилие. Беше положил много усилия да държи тези два свята отделени, но ето че в тази къща усещаше как те се привличат един към друг.

Спря поглед върху втория плик — с надпис „Собственост на «Едем Инкорпорейтид». Строго поверително“. Махна печата и го отвори. Вътре имаше две видеокасети без означения. Извади ги и ги претегли за момент в дланите си. Стана, включи телевизионната конзола и пъхна едната касета.

Датата се стопи в черен екран, след което последва дълга върволица числа. Внезапно се появи лице — красиво, с кестенява коса и пронизващи лешникови очи. Луис Торп се усмихваше.

Първата стъпка на всеки кандидат в „Едем“ беше да седне пред камера и да отговори на два въпроса. Освен оскъдната биографична информация, тези първоначални записи бяха единственият материал, който му бе дал Маукли.

Лаш насочи вниманието си към записа. Беше изгледал няколко пъти и двете касети. Тук, в дома на Торп, щеше да ги види за последен път с надеждата, че обстановката някак ще му даде онова, което досега му се беше изплъзвало. Изглеждаше напразна надежда, но възможностите му се изчерпваха и беше изгубил много повече време, отколкото предполагаше в началото.

— Защо сте тук? — попита глас извън обектива.

Луис Торп имаше открита, обезоръжаваща усмивка.

— Защото нещо в живота ми липсва — простичко отвърна той.

— Опишете едно от нещата, които направихте тази сутрин — каза гласът извън обектива.

Луис се замисли само за миг.

— Завърших превода на едно особено трудно хайку — рече той. Зачака някаква реакция, но такава не последва и той продължи: — Превеждам творчеството на японския поет Башо. Хората все си мислят, че превеждането на хайку е лесна работа, но всъщност изобщо не е така. Стиховете са толкова наситени и същевременно така прости. Как можеш да уловиш това богатство от значения? — Той сви рамене. — Започнах да го правя в гимназията. Ходех на курсове по японски и книгата на Башо „Тесният път към вътрешността“ страшно ме грабна. В нея се разказва за пътуването му през вътрешността на Северна Япония преди четиристотин години. Но, разбира се, става дума и за личното му пътуване… Както и да е, това е кратка творба, украсена с хайку. Онова, с което се борех и което все ми се опъваше, е прочуто. Тази сутрин, докато пътувах насам в таксито, най-сетне го завърших. Звучи странно, като се има предвид, че е само от девет думи, не мислите ли?

Той млъкна.

Трудно беше да свържеш това красиво лице със запечатаното на полицейските снимки — зейнала уста, широко отворени невиждащи очи, изплезен почернял език.

Отново последва поток числа. После на екрана се появи Линдзи Торп — стройна, руса, със силен загар. Изглеждаше мъничко по-нервна от Луис. Облиза устни и махна с пръст непокорен кичур коса от очите си.

— Защо сте тук? — отново попита гласът извън обектива.

Линдзи замълча за момент и извърна поглед.

— Защото знам, че мога да се справя по-добре — каза накрая.

— Опишете едно от нещата, които направихте тази сутрин. И защо смятате, че трябва да го споделите с нас.

Линдзи отново погледна към обектива. Сега се усмихваше, показвайки съвършените си бели зъби.

— Този въпрос е по-лесен. Най-накрая се престраших и си купих билет до Люцерн. Там организират специални едноседмични походи през Алпите. Скъпичко е, прилича на екстравагантност, особено покрай таксата за… — Усмивката й стана малко стеснителна. — Както и да е, реших, че го заслужавам. Наскоро сложих край на една връзка, която просто не вървеше, и исках да се махна, може би да погледна нещата отстрани. — Разсмя се. — Затова платих билета с кредитната си карта. Без възможност за връщане на парите. Заминавам на първи следващия месец.

Записът свърши. Лаш извади касетата и изключи видеото.

Пет месеца след тези интервюта Торп бяха женени. Скоро след това се бяха преместили тук. Най-съвършената двойка, която някой е виждал.

Той върна касетите в плика и тръгна към вратата. Спря на прага и погледна назад, за пореден път търсейки отговор. Къщата обаче запази мълчание. Лаш затвори внимателно вратата и заключи.