Линкълн Чайлд
Игра до смърт (14)

14.

Макар да бе три сутринта, спалнята беше запята от безмилостна светлина. Двата прозореца към терасата бяха като правоъгълници от пълен мрак. Светлината изглеждаше толкова ярка, че цялата стая бе сведена до сурова геометрия с прави ъгли — легло, нощно шкафче, гардероб. Светлината изсмукваше цветовете — фурнирът на дрешника, индийският десен на юргана, счупените огледала бяха напълно лишени от цветове. Оставаше единствено червеното по стените.

По жертвата имаше съвсем малко кръв; необичайно малко при тези обстоятелства. Тя лежеше гола на килима, подобно на порцеланова кукла, сама в кръга халогенни прожектори. Пръстите на ръцете и краката, внимателно отрязани при първата става, бяха подредени като ореол около главата на трупа.

На заден план се чуваше приглушеното мърморене на криминалистите, обработващи местопрестъплението:

— Анална температура двайсет и осем и осем. Мъртва е от около шест часа. Степента на вкочаняване не отговаря на тази преценка.

— Някакви латентни следи?

— Те са единственото, което имаме.

— Охранителната система е централна, но кабелът на цялата къща е бил прекъснат. Също като при онова момиче, Уоткинс.

— Установено ли е откъде е влязъл или излязъл извършителят?

— Екипът още работи.

Капитан Харолд Мастертън се отдели от групата полицаи и пресече стаята с ръце в джобовете, като внимателно заобиколи прожекторите.

— Лаш, изглеждаш зле.

— Добре съм.

— Какво откри?

— Още преценявам. Има противоречиви моменти, неща, които не се връзват с контекста.

— Майната му на контекста. В Куонтико имаш предостатъчно кабинетни плъхове, за да съставиш футболен отбор.

— Вече получихте частичния профил.

— Частичният профил така и не му попречи да убие за втори път.

— Аз идентифицирам, а не залавям. Такава е работата ми.

— Тогава ми дай достатъчно, за да го намеря, за бога. Вече за втори път е написал проклетата си автобиография. Източил е кръвта на две жени, за да си осигури достатъчно мастило. Ето я, точно пред носовете ни. Направо ти се поднася на шибана тепсия. Кога смяташ да го поднесеш на мен? Или ще го оставиш да пише трети път?

Мастертън посочи стената, която бе покрита с четливи печатни букви, алени и прясно засъхнали — безкрайна тирада от отчаяни думи: ИСКАМ ДА БЪДА ЗАЛОВЕН. НЕ МЕ ОСТАВЯЙТЕ ДА ГИ РЕЖА. НЕ МИ ХАРЕСВА. СВЕТЦИТЕ МИ КАЗВАТ ДА ГИ РЕЖА, НО АЗ НЕ ИСКАМ ДА ПОВЯРВАМ…

Лаш стана от леглото, отиде до вратата, отвори я и тръгна към дневната. Завесите на панорамния прозорец бяха дръпнати. Лунната светлина мацваше кремавите вълни на прибоя със светлосиня флуоресценция. Мебелите бяха смътно осветени, сякаш в картина на Магрит. Лаш седна на коженото канапе и се наведе напред, опрял ръце на коленете си, загледан в морето.

По-рано, докато Фогел го водеше по безличните коридори към един страничен изход на Петдесет и пета, усещаше преди всичко бушуващата в него ярост. Вървеше в червена мъгла към паркинга, с все още засъхващ гел по скалпа си, и изхвърли литературата, която Фогел извинително му беше напъхал в ръцете. Но с напредването на вечерта (лека вечеря, проверка на телефонния секретар и разговор с Клайн, който беше поел клиентите му) гневът утихна, оставяйки след себе си пустота. А когато умората най-сетне надви и го накара да си легне, пустотата беше отстъпила пред нещо друго.

И сега, докато седеше и гледаше морето, думите на д-р Аликто отново зазвучаха в главата му. Видели сте ужасни неща. Но са останали на заден план. Не са повлияли на работата ви или на вас самия.

Лаш затвори очи, неспособен да се отърси от изумлението. Докато отиваше в „Едем“ сутринта, очакваше много неща, но отхвърлянето определено не беше сред тях. Вярно, беше минал просто като упражнение. Безцветният Фогел и дразнещият, леко тревожещ д-р Аликто нямаха представа каква е истинската причина да е там. Това обаче не анулираше провала му. И сега целият този процес завършваше не с по-ясни впечатления за Уилнър и Торп, а с тихия, мелодичен глас на Аликто в главата му.

Понякога хората не говорят за ужасните неща, които виждат, а ги заравят дълбоко и след време започват да живеят в постоянно състояние на мрак…

През всички тези години, докато анализираше и лекуваше другите, Лаш внимателно бе избягвал да насочи същия този прожектор към себе си — не мислеше за това какво го движи напред или го задържа; не мислеше за мотивите си, били те добри или лоши. А ето че сега, в тъмното, това бяха единствените мисли, които идваха в главата му.

В предишната ви работа имаше ли някакъв конкретен случай, който да е ускорил решението ви да напуснете? Някаква грешка или невярна преценка от ваша страна. Може би нещо, което се е отразило на личния ви живот.

Лаш стана и тръгна към банята. Запали лампата, отвори шкафчето под мивката и клекна. Там, под резервните бутилки шампоан и ножчета за бръснене, имаше кутия за детски обувки. Взе я и махна капака. Малката кутия бе пълна с бели хапчета — секонал, присвоен и даден му от съчувствен колега агент след прочистването на дома на един перач на пари. Когато се премести в тази къща, Лаш смяташе да ги изхвърли в тоалетната, но така и не го направи. Приспивателните бяха останали тук, обитаваха тъмното кътче под умивалника, почти забравени. Бяха на три години, но Лаш беше сигурен, че срокът им на годност не е изтекъл. Взе шепа от тях и ги загледа.

Пусна ги обратно в кутията и я върна в шкафчето. Това щеше да го върне в лошите дни, в месеците малко преди — и малко след — напускането на Бюрото. Място, на което не искаше да стъпва отново.

Стана и си изми ръцете, като гледаше отражението си в огледалото.

Откакто се беше преместил тук и бе започнал частната практика, сънят му се бе върнал. Утре можеше да откаже случая и да продължи с обичайните консултации. И да спи спокойно.

Но въпреки това беше наясно, че няма да го направи. Защото дори сега, докато гледаше в огледалото, виждаше призрачния образ на Луис Торп, който се взираше в него от екрана и непрекъснато задаваше все един и същи въпрос…

… Защо?

Избърса си ръцете, върна се в спалнята, легна отново и зачака — не съня, защото той така или иначе нямаше да дойде, а настъпването на утрото.