Линкълн Чайлд
Игра до смърт (1)

1.

Едва сега Морийн Боумън чу бебето да плаче.

Не го забеляза веднага. Всъщност минаха пет или десет минути, преди съзнанието й да го регистрира. Почти беше приключила с миенето на чиниите след закуската. Спря и се заслуша, а от жълтите й ръкавици капеше сапунена пяна. Нямаше грешка — плач откъм къщата на Торп.

Морийн изплакна последната чиния, избърса я с влажната кърпа и я завъртя замислено в ръце. При нормални обстоятелства бебешкият плач щеше да остане незабелязан в квартала. Той бе един от характерните за предградията звуци, като звъна на камиона за сладолед или лая на куче — нещо, което минава под радара на съзнателното възприятие.

Тогава защо го забеляза? Остави чинията в стойката за сушене.

Защото бебето на Торп никога не плачеше. В благоуханните летни дни, когато прозорците бяха широко отворени, често го чуваше да гука и да се смее. Понякога пригласяше на класическата музика и гласът му се смесваше във ветреца с аромата на пиниите.

Морийн избърса ръцете си с кърпата, сгъна я внимателно и надникна зад плота навън. Беше септември и днес за първи път се долавяше миризмата на есен. В далечината пурпурните склонове на върховете Сан Франциско бяха побелели от сняг. Виждаше ги през затворения заради студа прозорец.

Сви рамене, обърна се и се отдалечи от мивката. Всички бебета заплакват рано или късно; обратното би било повод за тревога. Пък и не беше нейна работа — трябваше да се погрижи за куп неща и без да се меси в живота на съседите. Беше петък, а петъците винаги бяха най-напрегнатите дни в седмицата. Хорова репетиция за нея, балет за Къртни, карате за Джейсън. Освен това Джейсън имаше рожден ден и бе пожелал телешко фондю и шоколадова торта. Това означаваше още едно пътуване до новия супермаркет на шосе 66. Морийн откъсна с въздишка лист от залепеното за хладилника тесте, грабна молив и започна да съставя списък на покупките.

Спря. Всички прозорци бяха затворени, а това означаваше, че бебето на Торп здравата се дере…

Пропъди мисълта от главата си. Малкото момиченце може би си беше ударило крачето или пък го мъчеха колики, все още не беше късно за това. Така или иначе Торп бяха големи хора и можеха да се справят. Торп можеха да се справят с всичко.

В последната мисъл имаше горчива нотка и Морийн побърза да си напомни, че това е нечестно. Торп имаха различни интереси и се движеха в различни кръгове, нищо повече.

Луис и Линдзи Торп се бяха установили във Флагстаф преди малко повече от година. В квартала, пълен с пенсионери и застаряващи двойки, чиито деца напускаха домашното огнище, те изпъкваха като младо и привлекателно семейство и Морийн не закъсня да ги покани на вечеря. Показаха се като очарователни гости, дружелюбни, остроумни и много любезни. Разговорът вървеше с лекота, без никакво напрежение. Поканата обаче така и не беше върната. Линдзи Торп по онова време беше в деветия месец и на Морийн й харесваше да се залъгва, че именно това е причината. После се появи бебето, след това Линдзи отново започна работа на пълен работен ден… беше напълно разбираемо.

Прекоси бавно кухнята, подмина масата и спря при плъзгащата се стъклена врата. Оттам имаше по-добър изглед към къщата на Торп. Знаеше, че предишната вечер си бяха у дома — беше видяла колата на Луис да минава по улицата. Но сега всичко изглеждаше притихнало.

С изключение на бебето. Господи, малкото създание имаше ковашки духала вместо дробове.

Морийн пристъпи до стъклото и проточи шия. И тогава видя колите на Торп. Две ауди А8, черното на Луис, сребристото на Линдзи, паркирани на покритата алея.

И двамата си бяха у дома, при това в петък! Наистина странно. Морийн залепи нос за стъклото.

После отстъпи назад. „Виж се само, държиш се точно като любопитната съседка, каквато се беше зарекла да не ставаш.“ Можеше да има какви ли не обяснения. Може би момиченцето беше болно и те бяха останали у дома, за да се грижат за него. Или пък очакваха пристигането на баба и дядо. Или пък се готвеха за отпуска. Или…

Плачът на бебето беше станал дрезгав и хриплив. Без да се замисля повече, Морийн постави длан на стъклената врата и я плъзна настрани.

„Момент, не мога да отида просто така. Току-виж се оказало, че няма нищо особено. Само ще ги притесня и ще се покажа като пълна глупачка.“

Озърна се назад към плота. Вечерта беше изпекла огромно количество курабийки за рождения ден на Джейсън. Можеше да вземе малко от тях — съвсем нормална съседска постъпка.

Бързо грабна картонена чинийка, размисли, смени я с чиния от хубавия порцеланов сервиз, подреди десетина курабийки и ги покри с прозрачно фолио. Взе чинията и тръгна към вратата.

Поколеба се. Спомни си, че Линдзи е изтънчена готвачка. Една събота се срещнаха при пощенските кутии и тя се извини, че не могат да побъбрят, защото оставила захаросаните бадеми във фурната. Какво ли щяха да си помислят за тези нищо и никакви домашно приготвени курабийки?

„Много, ама много прекаляваш с мисленето. Я направо действай.“

Всъщност какво точно я плашеше в семейство Торп? Фактът, че сякаш не се нуждаеха от приятелството й? Бяха високообразовани, но и Морийн беше завършила английски с отличие. Имаха много пари, но същото се отнасяше за половината семейства в квартала. Може би това колко съвършено изглеждаха заедно, как идеално си пасваха. Беше почти тайнствено и необичайно. При единственото им гостуване Морийн беше забелязала как несъзнателно се държат за ръце, как често единият завършва изречението на другия, как непрекъснато разменят погледи — кратки, но изпълнени със съдържание. Съпругът й ги беше описал като „противно щастливи“, но Морийн не намираше в това нищо противно. Всъщност откри, че им завижда.

Хвана по-здраво чинията и излезе навън.

Беше прекрасна свежа утрин, изпълнена със силен аромат на кедър. В клоните на дърветата чуруликаха птици, а надолу по склона, в посока към града, се чуваше скръбният зов на влака, който тъкмо влизаше в гарата.

Навън плачът беше много по-силен.

Морийн прекоси решително поляната и прекрачи тухления бордюр. За първи път стъпваше на територията на Торп. Усещането беше някак странно. Задният двор беше ограден, но между дъските на оградата се виждаше японската градина, за която бе споменал Луис. Той бе голям почитател на японската култура и бе превел неколцина от великите поети на хайку; беше споменал имена, за които Морийн никога не бе чувала. Всичко в градината изглеждаше спокойно. Безметежно. По време на онази вечеря Луис беше разказал история за някакъв дзен учител, който помолил ученика си да спретне градината му. Ученикът прекарал цял ден в нея, събрал всички паднали листа, изтъркал и излъскал до блясък каменните пътеки, заравнил пясъка и го направил на равномерни бразди. Накрая учителят дошъл да оцени работата му. „Съвършена е, нали?“ — попитал ученикът, докато го развеждал из идеално подредената градина. Учителят поклатил глава, взел шепа камъчета и ги пръснал върху безупречния пясък. „Сега е съвършена“ — отвърнал той. Морийн си спомни как очите на Луис проблясваха весело, докато разказваше.

Забърза, пришпорвана от бебешкия плач.

Приближи се до вратата на кухнята, погрижи се да се усмихне лъчезарно и отвори мрежата. Понечи да почука, но вратата поддаде и се отвори навътре.

Морийн пристъпи напред.

— Ехо? — повика тя. — Линдзи? Луис?

В къщата плачът беше почти болезнен. Не беше чувала бебе да плаче така силно. Където и да бяха родителите, със сигурност нямаше да я чуят. Как можеха да не обръщат внимание на детето си? Да не би да бяха в банята? Или се занимаваха с някакъв шантав секс? Изведнъж се почувства не на място и се огледа. Кухнята беше прекрасна — професионални уреди, бляскави черни плотове — и празна.

От кухнята се отиваше направо в кътчето за закуска, озарено от светлината на утрото. Детето беше там, при свода между кътчето и съседното помещение — дневна, доколкото можеше да прецени от мястото си. Бебето бе завързано здраво за високото си столче, обърнато към дневната. Личицето му бе станало на петна от плача, бузите бяха омазани със сополи и сълзи.

Морийн се завтече към него.

— Ох, горкичкото. — Като придържаше неловко чинията, тя извади кърпа и почисти личицето му. — Тихо, тихо.

Но плачът не спираше. Бебето блъскаше с малките си юмручета, взираше се напред и продължаваше да реве с пълна сила.

Отне й известно време да избърше зачервеното му лице и когато приключи, ушите й звъняха от плача. Едва след като прибра кърпата в джоба на джинсите си, Морийн проследи погледа на детето към дневната.

И когато го направи, плачът на детето и трясъкът на изпуснатата чиния бяха заглушени от собствените й писъци.