Линкълн Чайлд
Игра до смърт (28)

28.

Когато вратата на асансьора се отвори към апартамента на върха на вътрешната кула на „Едем“, Ричард Силвър вече го чакаше.

— Кристофър — рече той. — Как я карате?

— Благодаря, че се съгласихте да ме приемете веднага. — Лаш стисна протегнатата ръка.

— Няма проблем. С нетърпение очаквах да говоря отново с вас.

Силвър го поведе към канапето. Слънчевите лъчи падаха косо през прозорците, като очертаваха в рязък релеф старите мислещи машини и позлатяваха лакираните повърхности в огромното помещение.

— Много се радвам, че имам възможността да ви се извиня лично — каза Силвър, докато сядаха. — Маукли ми каза за писмото, което сте получили. Подобна грешка не е ставала никога и все още търсим причината. Не че едно обяснение би направило нещата по-малко унизителни за вас. Или за нас.

Силвър замълча и Лаш отново остана поразен от липсата на преструвки у този човек. Силвър изглеждаше искрено загрижен за чувствата му — Лаш бе отхвърлен като кандидат само за да научи по-късно, че са му открили партньор. Може би тук, в този просторен апартамент, погълнат от проучванията си, Силвър беше останал недокоснат от дехуманизиращото въздействие на корпорациите.

Домакинът му вдигна очи и погледите им се срещнаха.

— Разбира се, поръчах на Маукли да отмени съответствието, да се свърже с жената — съжалявам, но не знам името й — и да й съобщи, че ще й бъде намерен друг партньор.

— Името й е Даяна Мирън — каза Лаш. — Но не това е причината да поискам да се срещна с вас.

Силвър се изненада.

— Наистина ли? В такъв случай ми простете объркването. Кажете ми защо сте тук.

Лаш замълча за момент. Убеждението, което бе чувствал снощи, сега изглеждаше замъглено от умората и остатъчното въздействие на секонала.

— Исках да ви го кажа лично. Не мисля, че мога да продължавам да правя това.

— Кое по-точно?

— Да остана в това разследване.

Силвър се намръщи.

— Ако става въпрос за пари, с радост ще…

— Не става въпрос за пари. И без това ми платихте твърде много.

Силвър отново се облегна, слушаше внимателно.

— Вече две седмици не съм се срещал с пациентите си. В психиатрията това се равнява на цяла геологическа епоха. Но има и нещо друго.

Той отново се поколеба. Това беше от нещата, които при нормални обстоятелства не би признал дори пред себе си. Но в Силвър имаше нещо, което предразполагаше — някаква неподправена честност, пълна липса на арогантност.

— Не мисля, че вече мога да ви бъда от помощ — продължи Лаш. — В началото си мислех, че ми е нужен единствено достъп до файловете ви. Смятах, че ще открия някакъв магически отговор в оценките ви за Торп. А след смъртта на Уилнър вече бях убеден, че не става въпрос за самоубийство, а за убийство. Преследвал съм серийни убийци и бях сигурен, че мога да пипна и този. Но останах с празни ръце. Профилът, който съставих, противоречи на самия себе си. Той е безполезен. С ваша помощ прегледахме всички възможни заподозрени — отхвърлени от „Едем“ или служители, които биха могли да познават и двете двойки. Няма друга посока, в която да тръгнем. Или най-малкото няма начин, по който бих могъл да ви помогна.

Въздъхна.

— Има и още нещо. Нещо, с което не се гордея. Възприемам този случай твърде лично. Същото беше и в Бюрото накрая. Прекалено много се вживявах. Сега това се случва отново. Случаят се намесва в личния ми живот, мисля за него денем и нощем. И вижте резултата.

— За кой резултат става дума?

— За Хандърлинг. Бях уморен, прекалено се вживях и сгреших в преценката си.

— Не обвинявайте себе си за разпита на Хандърлинг. Той не е убиец — тестовете ни го потвърдиха — но е злоупотребил ужасно със служебното си положение и е извършил сериозни престъпления. Информацията може да бъде опасно нещо, ако попадне в неподходящи ръце, Кристофър. И ние сме благодарни, че помогнахте да го разобличим.

— Направих съвсем малко, доктор Силвър.

— Не ви ли помолих да ме наричате Ричард? Омаловажавате самия себе си.

Лаш поклати глава.

— Бих ви посъветвал да се обърнете към полицията, но не съм сигурен, че ще успеем да ги убедим, че е извършено престъпление. — Той стана. — Но ако става въпрос за сериен убиец, много вероятно е той да удари отново, при това много скоро. Може би още днес. И аз не искам това да става по време на моето дежурство. Не искам да седя безпомощно и да чакам.

Изведнъж на изтерзаното лице на Силвър се появи усмивка.

— Не сме съвсем безпомощни — рече той. — Както може би знаете, Маукли и Тара са пратили екипи, които наблюдават отблизо другите супердвойки.

— Това може и да не спре един твърдо решен убиец.

— Именно по тази причина лично предприех допълнителни мерки.

— Какво имате предвид?

Силвър също стана.

— Елате с мен.

Поведе го към малка врата, която Лаш не бе забелязал досега. Беше хитроумно вградена в стенната библиотека. Тя се отвори безшумно и разкри тясно стълбище, покрито със същия пищен килим.

— След вас — каза Силвър.

Лаш изкачи трийсетина стъпала и се озова в коридор. След долния етаж, който бе почти зашеметяващо открит, дългият тесен проход будеше едва ли не клаустрофобия. Лаш нямаше усещането, че се намира на върха на небостъргач, а сякаш беше дълбоко под земята. В същото време коридорът беше украсен с вкус — стените и таванът бяха от тъмно полирано дърво, декоративните стенни аплици от мед и раковини хвърляха мека светлина.

Силвър му направи знак да продължи напред. Докато вървеше, Лаш поглеждаше с любопитство към стаите от двете му страни. Забеляза голям гимнастически салон с шведска стена, машини за вдигане на тежести и пътека за бягане; по-нататък имаше просторна трапезария. Коридорът завършваше с черна врата и скенер до нея. Силвър постави китката си под него и за първи път Лаш забеляза, че той също носи гривна. Вратата се отвори.

Помещението зад нея беше слабо осветено, като коридора. Само че тук светлината идваше само от малки мигащи лампички и десетки вакуумно-флуоресцентни дисплеи. От всички страни се чуваше постоянно тихо бръмчене — звук от безброй вентилатори, дишащи в унисон. Най-близките стени бяха покрити с рафтове, отрупани с всевъзможно оборудване — рутери, RAID масиви, хардуер за видео обработка и безброй други устройства, напълно непознати за Лаш. Срещу тях на ниско дървено бюро бяха наредени няколко терминала и клавиатури. Пред тях имаше самотен стол. Единствената друга мебел беше в отсрещния ъгъл — тясно и много странно на вид кресло, подобно на зъболекарски стол и разположено зад плексигласов параван. Няколко кабела се виеха от него към намиращия се наблизо рафт с диагностична апаратура. Към стола с пластмасова щипка бе закрепен микрофон.

— Моля да ме извините за липсата на места за сядане — каза Силвър. — Само аз идвам тук.

— Какво е всичко това? — попита Лаш.

— Лиза — отвърна Силвър.

Лаш го погледна.

— Но аз видях Лиза миналия път. Онзи малък терминал, който ми показахте.

— Той също е Лиза. Лиза е навсякъде в апартамента. За някои неща използвам онзи терминал, това тук е за по-сложните въпроси. Когато ми е нужен пряк достъп до нея.

Лаш си спомни какво беше казала Тара Стейпълтън, докато обядваха в кафенето. Никога не се доближаваме до програмите на ядрото или до изкуствения интелект. Единствено Силвър има достъп. Всички други използват фирмената мрежа. Погледна електрониката, която ги обкръжаваше от всички страни.

— Защо не ми разкажете малко повече за Лиза?

— Какво желаете да научите?

— Може да започнете с името.

— Разбира се. — Силвър замълча за момент. — Между другото, като стана дума за имена, най-сетне се сетих къде съм срещал вашето.

Лаш повдигна вежди.

— В „Таймс“ преди няколко години. Не бяхте ли вие набелязаната жертва в онази поредица…

— Точно така. — Лаш моментално осъзна, че го е прекъснал прекалено бързо. — Имате забележителна памет.

Последва кратко мълчание.

— Както и да е, за името на Лиза. Това е жест към „Елиза“, прочут софтуер от началото на шейсетте. „Елиза“ е симулирала диалог между човек и компютър, при който програмата използва думи, вкарани от човека. Например програмата започва с въпроса „Как се чувствате?“. И вие можете да отговорите с „Чувствам се зле“. „Защо според вас се чувствате зле?“ — ще попита програмата. „Защото баща ми е болен“ — отговаряте вие. „Защо казвате това за баща си?“ И така нататък. Програмата била много примитивна и често давала нелепи отговори, но ми показа какво трябва да направя.

— И какво е то?

— Да постигна онова, което „Елиза“ само се е преструвала, че прави. Да създам програма — „програма“ всъщност не е подходящата дума — информационно построение, което може да общува свободно с човешко същество. Което може до известна степен да мисли.

— Това ли е всичко? — попита Лаш.

Шегуваше се, но отговорът на Силвър беше сериозен.

— Продължавам да работя. Може би ще посветя остатъка от живота си на усъвършенстването й. Но щом моделите на интелекта станат напълно функционални в изчислителното хиперпространство…

— В кое?

Силвър се усмихна стеснително.

— Извинете. В зората на ИИ всички са смятали, че е само въпрос на време машините да започнат да мислят самостоятелно. Оказало се обаче, че най-малките неща са най-трудни за внедряване. Как може да се програмира компютър да разбира как се чувства някой? Затова в гимназията предложих двустепенно решение. Първо, дайте на компютъра достъп до огромен обем информация или база данни, както и средствата да претърсва интелигентно тази база. Второ, моделирайте колкото се може по-реална личност в силиций и двоичен код, защото за използването на цялата тази информация ще е нужно човешко любопитство. Смятах, че ако мога да синтезирам тези два елемента, ще създам компютър, който ще се учи сам. А ако може да се учи, ще може да отговаря като човек. Не да чувства, разбира се. Но ще_ разбира_ какво представлява чувството.

Силвър говореше бавно, но в гласа му се долавяше убедеността на проповедник.

— Предполагам, че щом стоим тук, на върха на частния ви небостъргач, сте успели — рече Лаш.

Силвър отново се усмихна.

— Години наред си мислех, че съм в безизходица. Сякаш бях в състояние да накарам машината да се учи само до един момент и толкова. Оказа се, че просто съм бил твърде нетърпелив. Програмата се учеше, само че много бавно в началото. И се нуждаех от повече груба мощ, отколкото можеха да осигурят големите машини по онова време. После изведнъж компютрите станаха евтини. Появи се Арпанет. Именно тогава нещата наистина тръгнаха бързо. — Той поклати глава. — Никога няма да забравя как гледах първите й стъпки в мрежата, когато търсеше — без никаква помощ от моя страна — отговори на набор задачи. Мисля, че тя бе толкова горда, колкото и аз самият.

— Горда — повтори Лаш. — Да не искате да кажете, че е съзнателна? Че знае за себе си?

— Определено знае за себе си. Дали е съзнателна или не, това е философски въпрос, който не съм подготвен да обсъждам.

— Но тя знае за себе си. Какво всъщност знае? Че е компютър или нещо различно.

Силвър поклати глава.

— Никога не съм добавял какъвто и да било модул или код с подобна цел.

— Какво? — изненада се Лаш.

— Защо тя трябва да мисли, че се различава по някакъв начин от нас?

— Просто предположих…

— Нима едно дете, независимо колко преждевременно развито е, се съмнява в реалността на съществуването си? Нима вие се съмнявате?

Лаш поклати глава.

— Но тук става въпрос за софтуер и хардуер. Прилича ми на някакъв неверен силогизъм.

— В ИИ няма подобно нещо. Кой може да каже къде свършва програмирането и къде започва съзнанието? Навремето един прочут учен нарекъл хората „машини от месо“. Нима ние сме по-добри? Между другото, няма тест, който да докаже, че вие не сте програма, скитаща в киберпространство. Вашето доказателство какво е?

Силвър говореше със страст, каквато Лаш не бе виждал досега. Изведнъж млъкна и се разсмя смутено:

— Извинете. Май мисля за тези неща много повече, отколкото говоря за тях. Както и да е, да се върнем на архитектурата на Лиза. Тя използва много усъвършенствана форма на невронна мрежа — компютърна архитектура, основаваща се на същия принцип, на който работи човешкият мозък. Обикновените компютри са ограничени в две измерения. Невронната мрежа е аранжирана в три — пръстени в пръстени в пръстените. Така можете да движите данните в почти безброй посоки, а не само по една-единствена верига. — Силвър замълча за момент. — Разбира се, на практика всичко е много по-сложно. За да увелича способността й за решаване на задачи, приложих кошерен интелект. Големите функции се разделят на малки дискретни пакети информационни агенти. Именно това й позволява да решава така бързо толкова сериозни предизвикателства.

— Тя знае ли, че сме тук?

Силвър кимна към видеоекрана на една от стените.

— Да. Но изчислителната й мощ в момента не е съсредоточена върху нас.

— Преди казахте, че ви трябва директен достъп до Лиза за сложна работа. Каква?

— За най-различни неща. Например тя проиграва сценарии, които наблюдавам.

— Какви сценарии?

— Всякакви. Решаване на проблеми. Ролеви игри. Игри за оцеляване. Неща, които стимулират творческото мислене. — Силвър се поколеба. — Използвам прекия достъп и за по-трудни лични задачи като осъвременяване на софтуера. Но може би ще е по-лесно направо да ви покажа.

Той прекоси помещението, отвори плексигласовия панел и се настани в странния стол. Лаш го гледаше как закрепва електроди към слепоочията си. В единия подлакътник на стола имаше малка клавиатура и електронна писалка; на другия бе монтирано копче с капак. Силвър се пресегна и свали един плосък монитор, закрепен за телескопична стойка. Лявата му ръка се движеше по клавиатурата.

— Какво правите? — попита Лаш.

— Привличам вниманието й. — Силвър отдръпна ръка от клавиатурата и закрепи микрофона за яката на ризата си.

И тогава Лаш чу глас, който каза:

— Ричард.

Беше женски глас, тих и без акцент. Сякаш идваше отвсякъде и отникъде едновременно. Все едно самото помещение говореше.

— Лиза — отвърна Силвър. — Какво е текущото ти състояние?

— Работно на деветдесет и осем цяло и седемстотин двайсет и седем хилядни процента. В момента процесите заемат осемдесет и едно цяло и четири десети процента от капацитета на нишките. Благодаря, че попита.

Гласът бе спокоен, почти безметежен, с едва доловима следа от изкуственост. Лаш изпита странен пристъп на дежавю, сякаш го беше чувал някъде другаде. Може би в сънищата си.

— Кой е с теб? — попита гласът.

Лаш забеляза, че въпросът е артикулиран правилно, с подходящата интонация. Дори му се стори, че долавя нещо като любопитство. Погледна с известно безпокойство към видеокамерата.

— Това е Кристофър Лаш.

— Кристофър — повтори гласът, сякаш опитваше името.

— Лиза, имам специален процес, който бих искал да пуснеш. — Лаш забеляза, че когато се обръща към компютъра, Силвър говори бавно и отчетливо, без да слива думите.

— Добре, Ричард.

— Помниш ли, че преди четирийсет и осем часа те помолих да направиш претърсване на данните си?

— Ако имаш предвид проверка за статическо отклонение, данните ми не са повредени.

Силвър покри микрофона и се обърна към Лаш.

— Тя разбра грешно „помниш ли“. И досега ми се случва да забравя колко буквално мисли.

Той махна ръката си от микрофона.

— Искам да пуснеш подобно претърсване за външни агенти. Аргументите са същите — съпоставяне на данни за четиримата субекти.

— Субект Шварц, субект Торп, субект Торвалд и субект Уилнър.

— Правилно.

— Какъв е обхватът на търсенето?

— Граждани на Съединените щати, възраст от петнайсет до седемдесет, с достъп до двете места на зададените дати.

— Параметри за данните?

— Всички налични източници.

— Приоритет на процеса?

— Най-висок, с изключение на критичните. Жизненоважно е да намерим решение.

— Добре, Ричард.

— Можеш ли да ми кажеш колко време ще ти е необходимо.

— С точност единайсет процента. Седемдесет и четири часа, петдесет и три минути и девет секунди. Около осемстотин трилиона и петстотин милиарда машинни цикъла.

— Благодаря, Лиза.

— Има ли нещо друго?

— Не.

— Ще започна работа по претърсването веднага. Благодаря, че разговаря с мен, Ричард.

Докато Силвър сваляше микрофона и посягаше към клавиатурата, безтелесният глас заговори отново:

— Беше ми приятно да се запознаем, Кристофър Лаш.

— За мен бе удоволствие — промърмори Лаш. Всичко това беше едновременно завладяващо и обезпокоително.

Силвър махна електродите от слепоочията си, остави ги и стана от стола.

— Казахте, че бихте се обърнали към полицията, ако мислите, че това би помогнало. Току-що направих нещо по-добро. Инструктирах Лиза да претърси цялата страна за възможни заподозрени.

— Цялата страна? Нима е възможно?

— За „Едем“ е възможно. — Силвър се олюля, но успя да запази равновесие. — Извинете. Сесиите с Лиза, дори и най-кратките, могат да бъдат малко уморителни.

— Защо?

Силвър се усмихна.

— Във филмите хората говорят свободно на компютрите и те им отговарят. Може би и това ще се случи след още някое десетилетие. Но засега е трудна работа. Усилието е както вербално, така и умствено.

— А електродите за електроенцефалографа, които си бяхте сложили?

— Мислете за това като за обратна биовръзка. Честотата и амплитудата на бета и тета-вълните могат да бъдат много по-ясни от думите. В началото имах проблем с нейното възприемане на езика. Използвах ЕЕГ като пряк път. Изисква се огромна концентрация, но няма объркване, свързано с двойствени значения, еднакви или сходни по звучене думи, нюанси на намерение. Сега това е твърде дълбоко вкоренено в основния й код, за да бъде променено лесно.

— Значи само вие можете да общувате директно с нея?

— Теоретично е възможно да го правят и други, стига да е налице подходящата концентрация и подготовка. Просто не е имало нужда.

— Ако аз бях построил подобно чудо — рече Лаш, — бих предпочел да го споделя с други. Особено с учени съмишленици, които биха градили върху създаденото.

— Ще се стигне и дотам. Сега имам чувството, че съм претрупан с други задачи и усъвършенстване. Можем да поговорим по-подробно някой друг път, ако проявявате интерес.

Той пристъпи напред и постави ръка на рамото на Лаш.

— Знам колко трудно ви е било. И на мен не ми беше лесно. Но ние стигнахме толкова далеч, направихме толкова много. Искам да останете само още малко. Може би в крайна сметка ще се окаже някаква смахната трагедия и наистина става дума за двойни самоубийства. Може би ни очаква спокоен уикенд. Давам си сметка, че няма как да знаем. Но сега ще трябва да се доверим на Лиза. Става ли?

За момент Лаш не отговори.

— А партньорката, която ми намерихте? Там всичко наред ли е? Без грешки?

— Единствената грешка е изпращането на аватара ви в Резервоара. Самият процес работи за вас по същия начин, по който и за всеки друг. Жената би ви подхождала идеално във всяко отношение.

Приглушената светлина и тихото мърморене на машините придаваше на помещението особена, почти призрачна атмосфера. Половин дузина образи прелетяха през ума на Лаш. Изражението на бившата му съпруга през онзи ден в Одъбон Сентър, когато се разделиха. Изражението на Тара Стейпълтън в бара, когато му разказа за собствената си дилема. Лицето на Луис Торп, взиращо се в него от телевизионния екран във Флагстаф.

Въздъхна.

— Добре. Ще остана още няколко дни. При едно условие.

— Слушам ви.

— Да не отменяте вечерята ми с Даяна Мирън.

Силвър леко стисна рамото му и каза:

— Вие сте добър човек.

Усмихна се отново за миг, но когато усмивката изчезна, той изглеждаше точно толкова уморен, колкото се чувстваше Лаш.