Линкълн Чайлд
Игра до смърт (34)

34.

Неделята дойде навъсена и студена, а докато се изкачваше в небето, слънцето сякаш изстудяваше земята още повече. Следобед белите гребени на вълните на Лонг Айлънд Саунд имаха оловен оттенък, неспокойните води изглеждаха черни — предвестници на наближаващата зима.

Лаш седеше пред компютъра в домашния си кабинет и отпиваше билков чай. По някакво чудо — предвид заредената атмосфера по време на вечерята и късния час, в който се бяха разделили с Даяна — бе успял да спи цели шест часа и да стане отпочинал, без обичайната тегнеща умора. Не го свърташе на едно място — бяха му забранили да изнася информация от „Едем“ и тъй като нямаше достъп до файлове и записи, нямаше как да продължи разследването си. Инстинктът обаче му казваше, че е близо, може би много близо до решението. Затова крачеше напред-назад из къщата и мислеше трескаво, докато накрая в отчаянието си влезе в интернет и изрови всичко, което успя да открие за компанията.

Попадна на обичайните интернет еднодневки — някакъв измамник твърдеше, че е разбил тайните на „Едем“ и предлагаше да ги сподели с видеоматериал срещу 19,95 долара; сайтове за конспиративни теории мрачно обясняваха за зловещите съюзи на компанията с различни разузнавателни агенции. Но сред цялата тази плява тук-там се намираше и зрънце злато. Лаш разпечата избрани напосоки статии и се настани с листата на канапето в дневната.

Качи крака на масичката и бавно прегледа статиите, слушайки скръбните крясъци на чайки в далечината. Имаше една изключително сложна статия върху изкуствената личност и кошерния разум, написана от Силвър преди почти десет години, която несъмнено бе пусната без негово разрешение в интернет. Финансов сайт правеше трезв анализ на бизнес модела на „Едем“, или поне на онази част от него, която бе публично достояние, наред с кратка история за това как компанията била финансирана от фармацевтичния гигант „Фармген“, преди да започне самостоятелната си дейност. Друг сайт поместваше ласкателна корпоративна биография на Ричард Силвър, издигнал се от нищото до предприемач от световна величина. Лаш я прочете по-внимателно от предишните две, като се възхищаваше на вярата и решителността, с които Силвър бе преследвал мечтата си, на това, че не беше позволил на мъгляво споменатите неуспехи от младостта да попречат на пътя му. Той беше от онези редки гении, които сякаш от малки знаеха какъв дар ще донесат на света.

Имаше и материали, които не бяха толкова ласкателни — една изпълнена с омраза статия от таблоид, която обещаваше да разкрие „шокиращи, извратени“ подробности за „смахнатия гений“ Силвър. Първият абзац звучеше така: „Въпрос: Какво да направите, ако не можете да си намерите приятелка? Отговор: Програмирайте си приятелка“. Но самата статия нямаше какво да каже и Лаш я остави. Стана и отиде до прозореца.

Вярно беше, че имаше и други задачи, с които Силвър можеше да натовари Лиза и да му донесат повече пари, или да осигурят допълнителна сигурност за проучванията му. От една страна, беше малко странно. Един във всяко отношение стеснителен и затворен мъж прави състояние с най-социалната игра — играта на любов. Беше жалко и горчиво-иронично, че тази игра не включваше самия Силвър.

Докато се взираше през прозореца, в ума му с внезапна яснота зазвуча онова хайку, което Даяна Мирън бе изрецитирала предишната вечер:

Щурци на клонка

надолу по течението,

все така пеещи.

Усмихна се при спомена за вечерята. Когато най-сетне стигнаха до поръчването, разговорът бе станал съвсем непринуден и приятен. Обичайната му резервираност беше изчезнала напълно, при това без никакви усилия. Даяна започна да довършва неговите изречения, а той — нейните, сякаш се познаваха от деца. И в същото време това бе странна близост, изпълнена с безброй малки изненади. Когато се разделиха на Сентръл Парк Уест, наближаваше един. Бяха си разменили телефоните. Не уговориха нова среща — но пък и нямаше нужда от уговорки. Лаш знаеше, че ще я види отново, при това скоро. Всъщност вече се изкушаваше да й се обади и да предложи да й сготви нещо за вечеря.

Какво беше казала тя? Хайку са точно обратното на гатанки. Не търси отговори, а мисли за отваряне на врати.

Отваряне на врати. Как да интерпретира стихотворението, което беше казала?

Състоеше се само от девет думи. Лаш си представи зелена върбова клонка, носеща се по лениво течение към някакъв далечен водопад. Все така пеещи. Дали щурците пееха, защото не знаят какво ги чака? Или заради това?

Уилнър и Торп бяха като щурците от стихотворението, които пееха на носещата се клонка. Блажено, неимоверно щастливи… чак до последния им, непостижим за ума момент.

Тишината се пръсна от звъна на телефон.

Лаш тръгна към кухнята. Сигурно беше Даяна. Трябваше да изрови онази рецепта за панирана сьомга.

Вдигна слушалката.

— Лаш.

— Крис? — каза нечий глас. — Джон се обажда.

— Джон?

— Джон Ковън.

Лаш позна гласа на агента от ФБР, който беше ръководил следенето на Хандърлинг. Сърцето му се сви. Явно Ковън беше продължил да дълбае, следвайки личния си интерес към „Едем“. Сигурно си мислеше, че Лаш може да му уреди отстъпка или нещо подобно.

— Как си, Джон? — каза той.

— Бивам. Виж, няма да повярваш, като ти кажа.

— Слушам те.

— Уайър е пуснат предсрочно.

Лаш усети как изтръпва.

— Я повтори?

— Едмънд Уайър е пуснат предсрочно. В петък, късно следобед.

Лаш преглътна с мъка.

— Нищо не съм чул.

— Никой не е чул. Аз самият научих преди десет минути. Видях го по кабеларката.

— Невъзможно. Този тип уби шестима.

— На мен ли обясняваш?

— Трябва да е станала някаква грешка.

— Няма никаква грешка. Получил е гласовете на цялата комисия и писмено решение от Министерството на правосъдието.

— Какви са условията по освобождаването?

— Обичайните при подобни обстоятелства. Специално наблюдение. Което не означава абсолютно нищо за човек като Уайър.

Лаш усети остра болка в дясната ръка и осъзна, че е стиснал с все сили слушалката.

— Кога ще го пуснат? След седмици? Месеци?

— Няма и толкова. Явно всички са се наговорили да го представят като рекламно лице на програмата по превъзпитаване. Проверката е завършила. Вече търсят къде да го настанят и подготвят удостоверението за освобождаване. Ще бъде на улицата след ден-два.

— Господи! — Лаш замълча, мъчеше се да преодолее изумлението си.

— Кристофър?

Лаш не отговори.

— Крис? Още ли си там?

— Да — отнесено каза Лаш.

— Виж какво. Още ли пазиш служебната си ютия?

— Не.

— Жалко. Защото каквото и да си мисли комисията, и двамата сме наясно, че шибаният кучи син иска да довърши започнатото. Ако бях на твое място, щях да се въоръжа. И не забравяй какво ни учеха в академията. Не стреляш, за да убиеш. А за да живееш.

Лаш отново не отговори.

— Ако ти трябва нещо, кажи — добави Ковън. — И си отваряй очите на четири.

Връзката прекъсна.