Линкълн Чайлд
Игра до смърт (56)

56.

Силвър тръгна по коридора към една врата, която отключи с прост старомоден ключ. Въведе ги в мъничка, безупречно чиста спалня без абсолютно никаква украса. Тясното легло с тънък дюшек и метална рамка приличаше на военна койка. До него стоеше проста дървена масичка с библия. От тавана висеше гола крушка. Помещението бе толкова спартанско и еднообразно бяло, че можеше да мине за монашеска килия.

Силвър затвори вратата и закрачи напред-назад. Лицето му бе изкривено от противоречиви емоции. Изведнъж спря, обърна се към Лаш и каза:

— Грешите.

Лаш зачака.

— Имах прекрасни родители. Грижовни. Търпеливи. Винаги готови да те научат на нещо. Мисля за тях всеки ден. Миризмата на афтършейва на баща ми, когато ме прегръщаше вечер, след като се върне от работа. Пеенето на майка ми, докато дрънках на пианото.

Отново се извърна и закрачи. Лаш знаеше, че е по-добре да мълчи.

— Баща ми умря, когато бях на три. Автомобилна катастрофа. Майка ми го надживя с две години. Нямах други близки роднини, затова ме изпратиха при една леля в Медисън, Уисконсин. Тя имаше свое семейство и три по-големи момчета.

Силвър забави крачка. Ръцете му бяха вкопчени една в друга зад гърба му с такава сила, че кокалчетата на пръстите му бяха побелели.

— Не бях желан там. За момчетата бях слаб, грозен, обект на презрение. Не бях Рик. Бях „Кретенът“. Майка им толерираше поведението им, защото също не ме искаше. Обикновено ме изключваха от семейните ритуали като неделната вечеря, кината, боулинга. Ако ме вземаха, беше защото се сещаха със закъснение, че съм с тях, или защото отсъствието ми можеше да бъде забелязано от съседите. Нощем плачех много. Понякога се молех да умра в съня си, за да не се събуждам повече.

В гласа му нямаше и следа от самосъжаление. Силвър изричаше думите отсечено, сякаш пееше рап парче или изреждаше списък с покупки.

— Момчетата се погрижиха да бъда абсолютен парий в училище. Плашеха момичетата с „въшките на Силвър“ и се смееха на отвращението им.

Той спря и погледна отново към Лаш.

— Бащата не беше толкова лош. Работеше нощна смяна като оператор в университетската компютърна лаборатория. Понякога отивах с него само за да се махна от къщата. Така развих интерес към компютрите. Те не те обиждат, нито те съдят. Ако програмата ти не работи, то не е защото си хърбав или грозен, а защото си допуснал грешка в кода. Поправи я и всичко ще бъде наред.

Силвър вече говореше по-бързо, думите излизаха по-лесно от устата му. Лаш кимаше разбиращо, като се стараеше да скрие растящата си възбуда. Беше виждал неведнъж подобно нещо при разпитите в полицията. Началото на самопризнанието изискваше огромно усилие. Но започнеше ли веднъж, заподозреният сякаш се отприщваше и нямаше спиране.

— Започнах да прекарвам все повече време в компютърната лаборатория. В програмирането имаше логика, която бе някак успокояваща. И винаги имаше неща за научаване. Отначало ме търпяха като някаква странност. А после, когато видяха какви системни програми започнах да пиша, ме наеха.

— Прекарах девет години под покрива на леля си — продължи Силвър. — Махнах се при първа възможност. Излъгах за възрастта си и започнах работа за един контрактор на Министерството на отбраната, пишех програми за изчисляване траекториите на ракети. Получих диплома за електроинженер в университета. Точно тогава започнах сериозно да се занимавам с изкуствен интелект.

— И тогава ви хрумна идеята за Лиза? — попита Лаш.

— Не. Не веднага. Бях очарован от ранните неща — Джон Маккарти, Лисп^[1] и тъй нататък. Но едва през последната година от следването ми инструментите се бяха развили достатъчно, за да позволят да се направи нещо конкретно в областта на машинното самообучение.

— „Императивът на машинния интелект“ — обади се Тара. — Това е била темата на дипломната ви работа.

Силвър кимна, без да я поглежда.

— През онова лято нямаше къде да отида до началото на следдипломните квалификации през септември. Не познавах никого. Вече се бях преместил в Кеймбридж и бях самотен. Затова започнах да прекарвам времето си в лабораторията на МТИ и оставах там по двайсет или трийсет часа, разработвайки програма, която е достатъчно стабилна, за да й бъдат добавени най-простите процедури на изкуствения интелект. В края на лятото вече бях постигнал реален прогрес. Когато започнаха заниманията, научният ми ръководител беше достатъчно впечатлен, за да ме остави да работя самостоятелно. Колкото по-фина и мощна ставаше програмата, толкова повече ме вълнуваше. Когато не бях на лекции и упражнения, прекарвах времето си с Лиза.

— Значи още тогава сте й дали име? — попита Лаш.

— Продължавах да давам всичко от себе си, опитвах се да разширя способностите й за водене на реалистични разговори. Въвеждах текст. Тя отговаряше. Отначало това бе просто начин да подбуждам самостоятелното й обучение. Но после установих, че прекарвам повечето си време просто в разговори с нея. Не за някакви конкретни програмни задачи, а… като с приятел.

Замълча за момент.

— Горе-долу по това време започнах работа и върху примитивен гласов интерфейс. Не за да разбира човешката реч — до постигането на това щяха да минат години — а за да изрича резултатите си. Използвах образци от собствения си глас. Всичко започна като развлечение, в което не виждах нищо важно.

Потокът думи внезапно секна. Силвър пое дълбоко дъх и заговори отново:

— Още не зная защо го направих. Но една вечер, когато програмирането се натъкна на някаква стена, реших да си поиграя. Прекарах образците от гласа си през алгоритъм за промяна на тоналността, оставен от някой в лабораторията — повишаване на честотата и бърникане във вълните. И изведнъж гласът ми започна да звучи като женски.

Сега Лаш разбра защо гласът на Лиза му се беше сторил познат. Той представляваше женски вариант на гласа на самия Силвър.

— А личността й? — попита Тара. — И тя ли е вашата?

— В началото си мислех, че програмираните личностни характеристики в Лиза ще дадат начало на машинно съзнание. Не познавах никого, когото да помоля да бъде доброволец. Затова се сдобих с някои въпросници от факултета по психология — всъщност само MMPI-2 — подложих се на тест и се оцених.

Лаш затаи дъх.

— Какви бяха резултатите?

— Каквито можеше да се очаква. Човек, който се чувства неудобно в обществото. Стремеж към голям успех, подклаждан от ниското самочувствие. — Силвър сви рамене, сякаш отговорът не беше важен. — Това беше експеримент, който трябваше да провери дали личността може да се моделира, подобно на интелекта. Но не стигнах много далеч. Едва по-късно невронната й матрица се разви достатъчно, за да запази една устойчива личност.

Той млъкна и на лицето му се изписа мъка.

Изражението му каза няколко неща на Лаш. Силвър се оправдаваше — като описваше болезненото си минало и даваше рационално обяснение на престъпленията си. Това беше стандартен модел. Скоро щеше да премине към самите престъпления и какво е довело до тях.

Но въпреки това нещо не пасваше. Изражението на Силвър и езикът на тялото му продължаваха да крещят за някакъв конфликт. Този период би трябвало вече да е отминал. Той вече се изповядваше. Тогава откъде беше това противоречие? Нима дори сега не беше решил дали да се предаде? Подобно поведение изобщо не отговаряше на модела.

— Да минем на настоящето — каза Лаш със спокоен и безстрастен глас. — Искате ли да ми кажете какво се случи със супердвойките?

Силвър отново закрачи. Продължи да мълчи и вълнението на Лаш започна да отшумява.

Когато най-сетне заговори, Силвър не погледна към него.

— Това, което искате да знаете, започна с основаването на „Едем“.

— Продължавайте — подкани го Лаш, като внимаваше гласът му да не издаде нищо.

— Вече ви разказах част от това. Как Лиза в крайна сметка се оказа способна да изпълни всяко изчисление, което можеха да й предложат военните или бизнесът. Бях натрупал достатъчно пари, за да мога да избера сам следващата посока. Именно тогава избрах… избрах обработката на взаимоотношенията. Начинанието беше огромно. Успях обаче да се договоря с „Фармген“. Те бяха фармацевтичен гигант, разполагаха с достатъчно свободни средства, за да финансират каквото и да било. И техните учени разработиха първите психологически оценки, които използвах за алгоритмите си. Беше трудна работа, може би най-трудното програмиране, което съм правил извън това на самата Лиза. Както и да е, след като ядрото изглеждаше стабилно, преминах към алфа-тестване.

— Като сте използвали построението на собствената си личност — каза Тара.

— Заедно с няколко изкуствени аватара. Бързо стана ясно, че са нужни по-сложни аватари. Психологическата батарея беше разширена много. Преминахме на бета-тестване, като използвахме доброволци от студентите в „Харвард“ и МТИ. Именно тогава… — Силвър се поколеба. — Именно тогава се подложих на ново оценяване.

Малката стая потъна в напрегната тишина.

— Ново оценяване — подкани го Лаш.

Силвър седна на ръба на леглото и го погледна почти умолително.

— Исках собственият ми аватар да бъде толкова пълен и подробен като аватарите на другите. Какво лошо има в това? Едуин Маукли се зае със задачата. Тогава се запознахме. По онова време той още работеше във „Фармген“. Оценяването беше болезнено, ужасно изживяване. Никой не обича да вижда как слабите му места се излагат по такъв хладнокръвен начин. Едуин обаче беше образец на тактичността. И определено имаше визия за бизнеса. След време той се превърна в дясната ми ръка, в човека, на когото можех да поверя грижите за всичко необходимо там долу. В рамките на една година откупих дяла на „Фармген“ и превърнах „Едем“ в частна компания със собствен борд на директорите. И…

— Разбирам — умело се намеси Лаш. — И тогава сте решили да вкарате обновения си аватар в Резервоара?

Нараненото изражение отново се появи на лицето на Силвър. Раменете му се отпуснаха.

— Дълго време размишлявах за това — тихо рече той. — По време на алфа-тестовете аватарът ми така и не намери партньор. Казах си, че сигурно се дължи на боклучавите изкуствени аватари. Но после „Едем“ заработи. Резервоарът се напълни с клиенти и броят на успешните двойки започна да расте. Тогава се запитах какво ли ще стане, ако поставя отново аватара си там? Ще намеря ли и аз съвършена партньорка? Или ще си остана онзи, от когото страняха всички момичета в училище? Мисълта започна да ме измъчва.

Силвър пое дълбоко дъх.

— Една нощ вкарах аватара си в Резервоара. Наредих на Лиза да създаде допълнителен шлюз, невидим за наблюдаващия персонал. Сходства обаче нямаше и след няколко часа не издържах. Махнах го. Но междувременно духът вече беше пуснат от бутилката. Трябваше да знам. — Силвър погледна Лаш право в очите. — Разбирате ли? Трябваше да знам.

Лаш кимна.

— Да. Разбирам.

— Започнах да вкарвам аватара си в Резервоара за по-дълги периоди. За по един следобед, за цял ден. Пак нищо. Не след дълго аватарът ми прекарваше цели дни в Резервоара без успех. Започнах да се отчайвам. Помислих си дали да не го променя по някакъв начин, да го направя по-привлекателен. Но пък какъв щеше да е смисълът. В края на краищата не ставаше въпрос толкова за самото сходство. Никога не бих намерил смелост да започна истинска връзка. Исках просто да знам, че някой би могъл да изпитва нещо към мен.

Лаш го побиха тръпки — слаби, но неприятни.

— Продължавайте — подкани го той.

— И тогава, един есенен следобед — никога няма да го забравя, беше седемнайсети септември, вторник — Лиза ми съобщи, че е открила сходство. — Болката и безпокойството се стопиха от лицето му. — Отначало не повярвах. След това стаята сякаш се изпълни със светлина. Сякаш Бог бе включил хиляда слънца. Помолих Лиза да изолира двата аватара и да пусне отново сравнението, за да проверим дали не е станала някаква грешка.

— Но не е имало никаква грешка — рече Тара.

— Името й беше Линдзи. Линдзи Торвалд. Наредих на Лиза да свали копие от досието й на личния ми терминал тук. Сигурно съм гледал началното й видео десетки пъти. Беше прекрасна. Невероятна красавица. И толкова талантлива. Помня, че заминаваше на екскурзия в Алпите. Само мисълта, че подобна жена би могла да изпитва чувства към мен…

Болката се върна на лицето му толкова бързо, колкото се бе появила.

— После какво стана? — попита Лаш.

— Изтрих досието от терминала си, наредих на Лиза да върне аватара на Линдзи Торвалд в Резервоара и премахнах своя. Завинаги.

— И след това?

— След това? — За момент Силвър като че ли се обърка. — О, разбирам какво имате предвид. Шест часа по-късно Едуин ми се обади да ми каже, че „Едем“ е открила първата си супердвойка. Това бе нещо, върху което теоретизирахме, разбира се, но никога не съм вярвал, че наистина може да се случи. Още повече се изненадах, когато научих, че единият от партньорите е Линдзи Торвалд.

Безпокойството на Лаш се завърна.

— И това как влоши нещата?

— Кои неща?

— Чувството ви за безсилие и разочарованието. — Лаш подбра внимателно думите си. — Попадането на Линдзи в супердвойка е наляло масло в огъня.

— Кристофър, изобщо не беше така.

Неприятното чувство се засилваше.

— В такъв случай ще обясните ли как беше?

Силвър го погледна с искрена изненада.

— Да не искате да кажете, че през цялото време, въпреки всичко, което ви казах, още не разбирате?

— Какво да разбирам?

— Прав сте. Линдзи беше убита.

Думите му увиснаха във въздуха като черен облак, който отказваше да се разнесе. Лаш отново погледна към Тара.

— Но, Кристофър, не я убих аз.

Лаш много бавно премести поглед към Силвър.

— Не съм причинявал нищо лошо на Линдзи. Тя бе единственият човек, който ми даде надежда.

Лаш изведнъж го достраша да зададе следващия въпрос. Облиза устни.

— Щом вие не сте убили Линдзи Торп… кой го е направил?

Силвър стана от леглото. Макар да бяха сами в стаята, той се огледа тревожно през рамо. Близо минута не каза нищо, сякаш водеше някаква вътрешна борба.

— Лиза — прошепна той след малко.