Линкълн Чайлд
Игра до смърт (11)

11.

Кевин Конъли прекоси широкия асфалтов паркинг на корпоративен център „Стоунхам“. Вървеше към колата си — мерцедес S-класа, сребрист, с ниско окачване. Гледаше да го паркира далеч от другите автомобили — допълнителното ходене си заслужаваше, щом така можеше да си спести драскотини.

Отключи, отвори вратата и се настани на черната кожена седалка. Конъли обичаше изтънчените автомобили и всичко в мерцедеса — солидният звук на затварящата се врата, начинът, по който го обгръщаше седалката, тихото мъркане на двигателя — му доставяше удоволствие. Луксозните екстри си заслужаваха всеки цент от двайсетте хиляди, които бе платил над базовата цена. До съвсем неотдавна пътуването до дома беше голямото изживяване на вечерта.

Това вече бе минало.

Конъли излезе от паркинга и продължи по алеята към шосе 128, като мислено чертаеше маршрута си. Смяташе да спре при „Бърлингтън Уайн Мърчантс“ за бутилка „Перие-Жуе“, след което щеше да отскочи до съседния цветарски магазин за букет. Реши тази седмица да бъдат обички — тя нямаше да очаква обички. Цветята и шампанското се бяха превърнали в основния елемент от съботните вечери с Лин — тя обичаше да се шегува, че единствената загадка е какъв цвят рози ще донесе този път.

Ако преди години някой му бе казал каква промяна ще внесе Лин в живота му, сигурно щеше да се изсмее пренебрежително. Имаше вълнуваща и предизвикателна работа като главен информационен директор в една софтуерна компания; имаше куп приятели и предостатъчно интереси, с които да запълва свободното си време; правеше много пари и никога не бе имал проблем с жените. Но въпреки това на някакво подсъзнателно ниво явно знаеше, че нещо му липсва. Иначе и през ум не би му минало да посети „Едем“. Но дори след като изтърпя досадните тестове, дори след като се изръси двайсет и пет хилядарки, нямаше ни най-малка представа как Лин ще направи живота му завършен. Сякаш досега е бил сляп и никога не е разбирал какво пропуска, докато внезапно не беше прогледнал.

Излезе на магистралата и се вля в съботния трафик, като се наслаждаваше на безпроблемното ускорение на мощния двигател. Спомни си колко странно се чувстваше вечерта на първата им среща. В началото, през първите петнайсетина минути, си помисли, че е станала някаква огромна грешка, че от „Едем“ нещо са оплескали и може би са объркали името му с друго. На последното интервю беше предупреден, че това е често срещана първоначална реакция, но въпреки това фактът си оставаше — в началото на срещата гледаше през масата към някаква жена, която изобщо не приличаше на онова, което бе очаквал, и се чудеше колко ли време ще изгуби, за да си върне двайсет и петте хилядарки, които бе похарчил за това безумно начинание.

А след това се случи нещо. Дори сега, месеци по-късно, без значение колко пъти с Лин се бяха шегували по темата, още не можеше да определи каква точно беше промяната. Бе станала съвсем неусетно. По време на вечерята бе открил — често по абсолютно неочакван начин — общите им интереси, вкусове и предпочитания. Той не беше добре с чуждите езици; тя говореше свободно френски и испански и му обясни защо потапянето в езика става по-естествено, отколкото ученето му по учебници. През втората половина на вечерята Лин говореше само на френски и когато им поднесоха десерта — крем брюле — той беше изумен, че я разбира. На втората им среща откри, че Лин се страхува да лети; като пилот, той й обясни как да се справи със страха и й предложи да я вземе със себе си на полет с неговата чесна.

Усмихвайки се, мина в друго платно. Това бяха груби примери и той го знаеше. Всъщност начинът, по който се допълваха, бе недоловим и изключително многостранен. Можеше да го сравнява единствено с отношенията му с другите жени, които беше познавал. Истинската, фундаменталната разлика бе, че я познаваше вече близо две години и въпреки това мисълта, че ще я види отново, го вълнуваше толкова, колкото и в самото начало на връзката им.

Не беше идеален. Никак даже. Психологическите тестове на „Едем“ ясно бяха показали недостатъците му. Имаше склонност да губи търпение. Беше доста арогантен. И тъй нататък. Но по някакъв начин Лин беше успяла да потуши тези неща. Беше се поучил от нейната тиха самоувереност, от търпеливостта й. Тя също се бе учила от него. В началото беше тиха и малко резервирана, но след това се отпусна. Понякога все още беше тиха — например през последните два-три дни — но това бе станало толкова недоловимо, че единствено той можеше да го забележи.

Макар че никога нямаше да го признае пред когото и да било, онова, което го тревожеше най-много, когато отиде в „Едем“, беше сексът. Бе на достатъчно зряла възраст и бе имал много връзки, така че креватните маратони вече не бяха толкова важни за него, колкото навремето. В никакъв случай не беше кандидат за виагра, но беше открил, че трябва да изпитва дълбоки чувства към някоя жена, преди да може да се представи. Това беше проблем в предишната му връзка — жената беше с петнайсет години по-млада от него и сексуалният й глад, който щеше да е добре дошъл за някой млад жребец, малко го плашеше.

Оказа се, че с Лин този проблем не съществува. Тя бе толкова търпелива и любвеобилна — и тялото й бе така великолепно отзивчиво на ласките му — че сексът с нея беше най-добрият, който бе правил през живота си. И подобно на всичко друго в брака им, той сякаш се подобряваше с времето. Усети гъдела на страстта, когато си помисли за предстоящата годишнина. Щяха да я посрещнат в Ниагара он дъ Лейк в Канада, където бяха прекарали медения си месец. Само още няколко дни, помисли си Конъли, докато намаляваше скоростта, за да излезе от магистралата. Дори нещо да тревожеше ума на Лин, пръските на Девата от мъглата скоро щеше да го прогони далеч.