Василий Ян
Внукът на Чингис Бату хан (96)

Пета глава
„Побързай!“

Върху покрития с обработена овча кожа миндер в тясната килия на отеца ключар седеше, подвил крака под себе си, едрият и тромав Субетей-багатур. Старият пълководец се взираше със своето немигащо и широко отворено око в древна икона, нарисувана върху изкорубена дъска. На нея бе изобразен свети Влас, покровител на домашния добитък и останалите животни.

— Ето този бог е приятел на нашия монголски улус! — разсъждаваше високо на глас Субетей и внимателно разглеждаше суровото тъмнокафяво лице на свети Влас, както и бялата му брада с виещи се по краищата й къдрици. Това е наш, наистина монголски бог! Той обича и пази добитъка, варди кравите и овните и охранява конете. А на нашите коне им е нужен защитник, защото иначе ще загинат тук, в страната на урусутите, където пътищата са преградени от блата, а елите и боровете високи като планини. А от злоба и скудоумие харакунът^[1] пали купчините жито и копите сено… Кажи ми, Саклабе, — ти самият си урусут — защо го правят всичко това? Не е ли по-добре да се покорят на монголския владетел Бату хан?

Кльощавият роб, седящ на скамейката до вратата, му отговори с равнодушно сънен глас:

— Четирийсет години не съм бил по тези места. Вече съвсем не знам как мислят нашите суздалски мужици. Все се скитам с теб по белия свят, а с хората не говоря. Освен котела и черпака за супата, друго не виждам.

Субетей продължи да поучава роба си:

— Всичко си забравил, Саклабе! А така не трябва. Трябва всичко да се помни и всичко да се обяснява на господаря — Субетей се изправи и заговори с рязък и повелителен тон: — Върви да видиш дали нукерите стоят по местата си и дали не са заспали! След което веднага се връщай при мен!

— Така си и знаех! Дори и нощем нямам мира! — мърмореше, докато излизаше, Саклаб.

Субетей зажумя, главата му клюмна, а ченето му увисна. Заспа и видя в съня си… безкрайна и небесносиня степ, върху която вятърът полюляваше високи жълти цветя. Залязващото зад лилавите хълмове пурпурно слънце вече затваряше портите си. Стадо сайгаци се носеше през степта, прескачайки слънцето. „Побързай да стигнеш до уртона^[2], преди слънцето да се е скрило!“ — му шепне някакъв глас. Той протяга ръка, за да задържи слънцето. Ръката му се протяга през цялата степ, а в нея има копие. Острието му пронизва от край до край слънцето… Това вече не е слънце, а обляната с кръв глава на рязанския войвода Кофа, когото нукерите бяха приклещили вече изранен, но той продължаваше да се бие, докато атлетичният Тогрул не отсече с един удар на меча си главата на стария войвода… Главата отвори очи, намигна му насмешливо и прошепна: „Побързай! Иначе нечестивото ти войнство ще затъне в снега…“

Вратата се хлопна силно. Огънчето на кандилото се залюля и по тавана заиграха сенки. Спъвайки се в крачето на скамейката, в килията влезе засипан със сняг огромен монголски нукер. Обърнатите краища на кожения му калпак закриваха ушите и лицето му. Виждаха се само носът му с черни измръзнали петна и неговите движещи се с мъка устни:

— Слушам и се подчинявам!

— Слушам те — каза му равнодушно пълководецът.

— Церният урусутски шаман повтаряше две думи: „Байза^[3], Субетей“. Блъскаше ме и напираше насам. Стотникът Арапша заповяда да го доведа при теб.

— Къде е черният шаман?

— Тук, зад мен! — отдръпна се монголът.

Зад него, също целият в снежен прах, стоеше черен монах с дълга тояга в ръка и пътна торба на гърба му. Черната калимявка бе нахлупена чак до гъстите му вежди.

Присвил око, Субетей гледаше монаха, който си свали калимявката. Прошарените къдрици и дългата черна брада му се сториха много познати. Монахът заговори на татарски:

— Байза, Субетей-багатур! Нося важни вести.

— Върви си! — обърна се пълководецът към нукера. — Чакай пред вратата, докато те повикам!

Като тропаше с огромните си ботуши, монголът излезе. Вратата се затвори след него. Като се огледа, монахът свали горната си широка дреха, приближи се до Субетей и седна до него върху миндера:

— Преоблякох се като монах. Благославях простия народ. Всички ми целуваха ръка.

— Продължавай, коназе Галиб!

— Разпитвах всички къде се намира великият княз Георгий Всеволодович. Наоколо си чувах същия въпрос: „Къде е княз Георгий, къде се събира войнството?…“ Всички, които могат, точат своите вилообразни копия и топори. Всички се движат на тълпи на север. Аз също забързах натам. Където можеше, се качвах на шейна, а когато нямах спътници, ходех пеша, само и само да ти угодя.

— Продължавай, коназе Галиб, продължавай!

— Наивниците ме возеха на шейните си и ми казваха: „Моли се за нас и ни донеси победата!“

— Стига за това! Къде е коназ Гюрга?

— Вървях по пътеките през древните непроходими гори…

— Накъде?

— По река Молога.

— Молога ли? Къде е Молога?

— На север е… Ти ми обеща чувал със злато за важните вести.

— Още не съм чул важна вест. Ти все вървиш и вървиш, а полза няма.

Княз Глеб млъкна и недоверчиво изгледа каменното лице на пълководеца. Кривите му пръсти се протегнаха напред в очакване на обещаното злато.

— Велик грях вземам на душата си! Вървя срещу родния си народ. Бесовете на оня свят ще ме пекат на шиш.

— И добре ще направят, защото си го заслужаваш!

— Чакам златото.

— Ще ти го дам. Ще ти дам много. Казвай каквото знаеш!

— Молога се влива във Волга, а в Молога се влива рекичката Сит. На тази рекичка е районният център Боженки. В него има стара църква. В поповата къща до църквата живее княз Георгий Всеволодович. Там се и събира войнството му.

Субетей се отдръпна. Окото му се насочи нагоре, сякаш разглеждаше стария гредоред на тавана, обвит в паяжини. Бръкна с лявата си ръка в пазвата си и измъкна оттам протрита кожена кесия, завързана с шарено шнурче, с жълто кехлибарено топче на края.

— Тук има триста жълтици. Едната половина ще получиш сега, а другата — когато стигнем до тази рекичка Сит. Ти ще ни показваш пътя. Ако си ни излъгал, край река Сит ще бъдеш набоден на вила и изгорен над огъня. Моите монголски нукери с най-голямо удоволствие ще те изгорят жив.

Заеквайки, княз Глеб прошепна:

— Но това е твърде малко!

— Ако не искаш, не вземай!

И ловко, с една ръка и помагайки си със зъби, Субетей развърза кесията, изсипа, без да брои, половината монети на коленете си, сграбчи шепа злато и я подаде на княза. Другият подложи и двете си длани.

— Вземам това злато само заради делото ми — каза той. — А след похода ти, Субетей-багатуре, ще ми помогнеш ли да стана велик рязански, суздалски и прочие княз? Нали само заради това ви помагам да смажете моя враг, владимирския княз Георгий!

— Утре си е утре и тогава ще решаваме какво ще правим.

Силно тропане на вратата прекъсна разговора им. Някой тревожно барабанеше по нея с ръце и крещеше:

— Байза, байза! Субетей-багатуре! Байза!

Мнимият монах бързо скри парите. Субетей-багатур стана и издърпа дървеното резе. В килията му се втурна китайката И Лахе, загърната с черен копринен шал. Падна на колене и, задъхвайки се, се хвана за дрехата на пълководеца. Той я отблъсна, пусна монаха да излезе от килията и спокойно затвори вратата.

— Нещастие! Ужасно нещастие! — ломотеше китайката, задавяйки се от сълзите си. — В този проклет дом на урусутския бог шаманите са напоили джихангира с отрова. Обезумял е и е побеснял. Тича с меч в ръка, сече всичко по пътя си, сече урусутските богове, хвърля скамейките по стените…

— Това не ме засяга! — отвърна й хладнокръвно Субетей. — Аз съм само военен съветник. Джихангирът може да прави каквото поиска в дома си.

И Лахе продължаваше да ридае, без да изпуска от ръцете си дрехата на Субетей, който с любопитство разглеждаше нейното фино и бледо лице, малката й уста и двата й предни зъба, издадени напред като на заек.

— Защо плачеш? Да не ти е жал за урусутските богове?

— Какво направи той, какво направи! В безумието си джихангирът заповяда да вържат ръцете и краката на малката Йълдъз-Хатун…

— Това е негово право. Мъжът може да прави с жена си каквото си поиска.

— Завързаха моята нежна господарка за нукера, който охраняваше вратата й… Захвърлиха ги в градината, където тичат кучетата човекояди. Сега ще дойдат шаманът Беки и помощниците му и ще удушат ханшата Йълдъз и младия нукер.

— Това не е моя работа. Аз участвам във войната, а в юртите на жените на джихангира се разпореждат шаманите му и китайските евнуси.

— Джихангирът не слуша никого другиго, освен теб, непобедими. Спаси Йълдъз-Хатун! Кълна се, че те не са виновни за нищо, защото нукерът й е роден брат!

— Напразно си дошла при мен, китайке! Потърси Хаджи Рахим, който пише книга за походите на Бату хан. Той е негов учител и джихангирът го почита. Той ще даде лекарство, от което Бату хан ще оздравее и ще прости на малката си жена.

— Къде да тичам през нощта, когато навсякъде стоят стражи? Къде сега да намеря Хаджи Рахим! Шаманите ще удушат моята малка госпожа сега, а утре никакви лекари няма да могат вече да я спасят!…

Китайката се просна на земята и заблъска глава в нея, като отчаяно ридаеше.

Субетей внимателно я заобиколи, отвори вратата и извика на стоящия на пост пред нея нукер:

— Тичай при юртджите! Кажи им незабавно да дойдат при мен! Всичките!

— Слушам и се подчинявам! — отвърна му нукерът и побягна, дрънкайки с оръжието си.