Василий Ян
Внукът на Чингис Бату хан (88)

Пета глава
По следите на Батий

По руската земя се понесе слух, че падналите камбани на изгорялата църква в обезлюдените руини на опожарения Рязан са зазвънели сами… Шепнеше се, че вечевата камбана изведнъж се вдигнала от пепелищата, увиснала във въздуха и зазвъняла, призовавайки рязанския народ на борба с татарите…

Разказваше се, че на много места се е раздвижила разгромената Рус, че укрилите се в гората мужици се събират в отряди от сподвижници, че начело им е застанал юначният витяз Евпатий Коловрат, смелият ловец на мечки, познаващ горските пътеки, проходи и изходи и че отрядът му неведнъж е нападал мунгалските конни патрули и е унищожавал цели отряди на силния враг.

Слушайки тези приказки, орачите и ловците, изкарвали дълги години прехраната си от гората, всички, чиито ръце не бяха отслабнали и очите им не бяха помътнели, започнаха прибързано да привързват салове към дръжки на ножове и парчета от коси, да точат копията и вилите си върху черни камъни и, затъкнали топорите си в поясите си, се отправяха към кръстопътищата, за да търсят бойните дружини на Евпатий — ловеца на мечки.

През това време Евпатий Коловрат се придвижваше на север, по следите на Батиевата рат.

Присъединилите се към него ловци Евпатий разпределяше на десетки и стотни, назначаваше им атамани^[1] и наставляваше всеки как да се бие с хитрите и находчиви врагове, до какви уловки да прибягва и как да не се поддава на татарските лъжи. Едва ли и една трета от ратниците на Евпатий бяха на коне, но и пешаците не изоставаха от конниците и с бърза крачка или подтичване правеха дълги преходи.

Евпатий бързаше, като разпитваше срещаните къде минава кървавата Батиева пътека. Позволяваше съвсем кратки почивки в гората. Трябваше да се върви напред, като се осигуряваше фураж за конете и хляб за ратниците, и да се бърза да се настигне основния враг — царя Батий.

При едно от спиранията стражите задържаха двама монаси. Запретнали зад кожените си пояси дългите поли на черните си раса и с ликови пътни торби на рамо, двамата монаси се тътреха по пътеката на юг в посока на половецките степи.

Единият, висок и слаб като върлина, крачеше напред; другият, нисък и пълен, като примижаваше със зачервените си сълзящи очи, бе закачил куката на кривака си за колана на предния и креташе странично, стараейки се да не изостава.

— Къде ви е повел дяволът? — попита ги Ваула. — И защо расата ви висят така, като че не са ваши?

Подръпвайки рижавата си брадичка, червеноокият пристъпи напред, пречупи се в кръста и се поклони доземи:

— Искам да ви река, о, братя, че бягаме от безчинстващите злодеи, наричани татари, които безпощадно изкореняват всичко земно…

— Затова ли сте надянали раса?

— Расата са изконно наши и са увиснали по нас от недояждане — изписка с женски глас високият монах.

— Хората станаха стиснати и бедни и не почитат духовния сан. Какво само не видяха очите ни?! — продължаваше червеноокият. — От това, което сега се върши, и безсловесния добитък и безчувствените камъни могат да избухнат в плач и стенания! Уви!… Тежко ни, уви!

— А накъде сте тръгнали? — строго ги попита Ваула. — От смъртта ли бягате или към нея?

— Защо говориш така лекомислено?!… В Киев отиваме, братя, в златокуполния и първопрестолния Киев! Там, казват, монасите не гладуват и не бягат като тук, а се спасяват в малките манастири с необходимата им почит… Защото народът там е богобоязлив, изпълнен с благочестие, а злите татарища са далеч. Там и не са чували за тях.

— А умеете ли да въртите брадви или сте ги скрили зад печката? — попита ги Ваула.

— Никога не сме държали брадва в ръка. Къде ти ще се занимаваме с мирски дела?! Ние духовни стихове пеем, заупокойни молитви и сладостни стихири^[2] четем.

— Виждаме ние, че бягате от родната земя, когато тя е залята с кръв и когато мунгалите хвърлят децата в огъня! — заплашително се обади Звяга. — В отряда си също имаме монах, отец Ратибор. А и още четирима души захвърлиха расата, надянаха шаяка и грабнаха вилообразните копия. А вие какво? Вие сте ненужни тунеядци! Никаква полза няма от вас. Отговорете незабавно, къде сте видели татари?

— В суздалската земя, о, брате! Там татарите и мунгалите са се разпръснали из всички районни центрове, палят и насилват християните.

— И не ги е страх?

— Че от кого да се страхуват? Говори се, че суздалският княз Георгий Всеволодович е заминал надалече, в белоозерските гори, за да събере там голям полк, а дружинниците му и ратните му хора са се залостили зад яките стени на градовете… Да хапнем нещо, а?!

— Добре де! Сядайте до огъня! Може пък някой да ви нахрани.

Без да свалят пътните си торби, двамата монаси приседнаха до огъня, където върху въглените кипеше опушено глинено гърне.

— Какво варите?

— Нима не виждаш?! Чорба от прясна риба!

— Прясна риба? Ето ти радост, отче Аврааме! Та нима в този горски гъсталак се въди риба?

— Че как иначе?! — отвърна им Ваула. — Тук, у нас щуката и моруната по гората ходеха. Горите паднаха, планини се издигнаха и опашката на щуката си замина!

— Виж ти какво чудо!

Високият монах надникна в гърнето:

— А защо не се вижда риба в гърнето?

— Е, какво пък?! От торбата ти щуча опашка стърчи, гърне чака. Дай я тук!

Монахът свали с нежелание торбата си и мърморейки измъкна замразена щука от нея:

— Добри хора за по път ни я дадоха. Пътят ни до Киев е още дълъг… Яжте, братя, само ни пуснете!

Ваула взе рибата, остърга люспите й с ножа, който измъкна иззад кончова на ботуша си, разряза щуката на части и ги хвърли в гърнето:

— Ще я застроим с брашнена застройка и ще стане чудна рибена чорба. Може би и сол имаш?

— Имам половин шепа…

— Давай и солта, че ние тук отдавна без сол сърбаме!

Длъгнестият монах извади с въздишка едно вързопче от торбата си, отсипа от него сол в гърнето и отново старателно скъта вързопчето. Двамата приседнаха до гърнето, като държаха дървени лъжици.

— Какво си завъздишал, отче? — попита Звяга. — Долетя сянка на сянка, седна сянката на сянка и започна да плаче — косите ти да настръхнат, а дъбравата шуми. Какво си се размрънкал? Да не искаш със солта на оня свят да отидеш? Там отчет ще давате как с татарите сте воювали?!

— Ама ние нищо — с желание я даваме! — изплашиха се монасите. — Само бъдете милостиви и, като похапнем от рибената чорба, ни пуснете по живо, по здраво!

— Че каква ни е ползата да ви задържаме?! — каза им Ваула. — Само бреме сте вие.

И, като забравиха за рибената чорба, двамата монаси прибраха лъжиците си, започнаха да се кръстят и да се кланят всекиму до кръста, след което бързо закрачиха по пътеката, водеща на юг.

Като се посмяха, сподвижниците се захванаха с яденето, но между елите отново се показа пътник, водещ кон за юздата.

— Кого ни праща Бог? — извика стражът.

— Вестоносец от Коломна.

— Ти си най-необходимият ни човек. Да вървим при старшия!

На поляната горяха огньове. Отстрани стояха привързани коне, а край огньовете седяха ратници. Един от тях, с къса кожена полушубка, шиеше с насмолен обущарски конец ботуша си. Друг точеше топора си върху камък, а трети разказваше:

— Налетя тогава върху витяза Альоша^[3] печенежкият^[4] могъщ герой, наричан Редедя^[5], и понечи да го удари в гърдите с главата напред. А смелият Альоша Попович като хване Редедя за главата, като го вдигне над темето си, че като го тресне в земята, и Редедя веднага издъхнал!…

Разказвачът замълча. Всички оглеждаха пристигналия. Той бе още твърде млад, без мустаци и с ризница и високи български ботуши. Конят му бе строен и снажен, но доста изтощен.

— Изглежда си изминал доста път, та конят ти е така измъчен? — попита един от седящите край огъня.

— От Коломна идвам. Пътувам като вестоносец към великия княз Георгий.

— А защо пътуваш по такъв обиколен път? — попита го ратникът, поправящ ботушите си.

— Навсякъде има татарски конни патрули. Наложи ми се да криволича…

— Защо, сине, лицето ти ми е до болка познато?

— Аз също те познавам — отвърна току-що пристигналият. — Нали ти идваше в Перунов бор на лов за мечки? Баща ми, Савелий Дикорос, те водеше из гората. Здравей, Евпатий Коловрат!

— Нима ти си Торопка?! Какъв смел витяз си станал само?! Какво си щръкнал? Сядай при нас!

Торопка привърза коня си за едно дърво и се отпусна върху купчината елови клонки до огъня. Разказа подробно за обсадата на Коломна и Владимир, за бягството си и за сблъсъка си с монголите. Евпатий го разпита къде са сега татарските орди и откъде минава пътят на Батий. Торопка обясни смислено всичко, което знаеше, след което Евпатий се обърна към сподвижниците:

— Вдигайте лагера! Тръгваме на север!