Метаданни
Данни
- Серия
- Нашествието на монголите (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Батый, 1941 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Мариян Петров, 2006 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,7 (× 3 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Василий Ян
Заглавие: Внукът на Чингис Бату хан
Преводач: Мариян Петров
Година на превод: 2006
Език, от който е преведено: руски
Издание: първо
Издател: ИК „Ирина Галчовска — Гея 11“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2006
Тип: роман
Националност: руска
Печатница: „Мултипринт“ ООД
Технически редактор: Валентин Иванов
ISBN: 954-361-007-X ; 978-954-361-007-5
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1809
История
- — Добавяне
Девета глава
В горските пущинаци
… През гората, ако вървиш, ще е тъмно.
През поляните, ако вървиш, ще е мочурливо.
Дълго се съвещаваха стотникът Тюляб-Бирген и Мусук-тайджи[1], братът на Отхан-Йълдъз, неочаквано издигнат от джихангира. Решиха да си спечелят слава и да поразят с дръзката си смелост дори и самия Субетей-багатур. Решили да пробват късмета си, те тръгнаха напред през непознатия им урусутски гъсталак. Решенията вземаше опитният в походите и набезите Тюляб-Бирген, а Мусук-тайджи се съгласяваше с всичко, което предлагаше новият му, по-стар от него приятел:
— Много добре! Бъди винаги мой учител във военните дела!
Предстоеше им да извършат разузнаване, да проникнат навътре в още непокорените урусутски окръзи и да открият главния лагер на коназа Гюрга. Бату хан в Кой и темникът Бурундай в Бежецк очакваха вести от Тюляб-Бирген.
Горите наоколо им бяха гъсти и непроходими и пътеките сред вековните борове си приличаха една с друга. Хванатите горски ловци говореха почти непонятно: „Цто ицкас?“ и упорито отговаряха: „Насите сицкари зивеят нацтрани. За знаене — не знаем, за цуване — не сме цували, за виздане — не сме виздали!“
Като наказание за упоритостта им татарите съблякоха заловените ловци. Голи, само по едни ликови цървули, сицкарите побягнаха в гората, спряха се в далечината и започнаха да подскачат и да дразнят татарите с непристойни жестове. Вбесени, двама татарски конници ги погнаха по замръзналото езерце, за да ги съсекат, но ледът под тях се пропука и, попаднали в тресавищен „прозорец“, те потънаха заедно с конете си. Подскачайки като зайци, голите сицкари се скриха в горския гъсталак.
Тюляб-Бирген и Мусук разбираха, че навсякъде в урусутските гори ги дебнат опасности и че всяка тяхна крачка трябва да е особено предпазлива. Разделиха се. Заедно с отряда, Тюляб-Бирген остана на един кръстопът, а Мусук с една десетка конници се отправи на разузнаване. Снежната буря се усилваше. Фъртуната непрестанно засипваше със сняг пътя. Отпред се чу кучешки лай. Мусук остави своя кон на спътниците си, а самият той започна предпазливо да се промъква напред. Пред него се очерта ограда и се показаха привързани коне. Това бе застава на урусутите. Мусук тихо се обърна назад и се понесе към Тюляб-Бирген.
Тюляб-Бирген веднага изпрати куриери при Бурундай и, скривайки се с нукерите си в гъсталака, зачака. Отговорът пристигна привечер — Бурундай им нареждаше да чакат и да не плашат заставата.
Скоро пристигнаха челните стотни на Бурундай. Те обградиха заставата, нахлуха зад оградата, изловиха конете и съсичаха всеки, който изскачаше от землянките, в които безгрижно дремеха урусутските стражи. Само двама воини, взети в плен, останаха живи. Те си скубеха косите и не отговаряха на въпросите. Казаха само, че това е наблюдателната застава на войводата Дорож[2]. Кой от убитите бе войводата Дорож, татарите така и не разбраха, защото всички бяха облечени еднакво — с овчи полушубки и ликови цървули — и всички бяха загинали в неравния бой, в който на всеки един му се бе наложило да се сражава с двайсет.
Бурундай пристигна в заставата, когато вече не бе останал нито един жив урусут. Изпрати куриери при Бату хан в Кой, известявайки го, че, съдейки по силно отъпкания път, наблизо до изкланата застава би трябвало да се намира станът на коназа Гюрга. Бурундай щеше да чака до сутринта, а на разсъмване да продължи нататък.
През нощта Мусук, заедно с трима конници, отново се отправи на разузнаване. Скоро се приближи до поляна, прорязана от дълбокото русло на замръзнала река. На отсрещния й бряг бе разположено селище с древна дървена църква. Там препускаха конници, вървяха хора и се виждаха много нови бели постройки.
Мусук реши, че, без съмнение, това е бойният стан на коназа Гюрга. Скрил се между елите, той зачака. Здрачът покри с лека мъгла поляната. Снежната буря стихна. Сребърният сърп на полумесеца увисна над върховете на елите. Мусук се поддаде на дръзката си мисъл да премине през селището. Там всичко бе затихнало. Тук-там в далечината лаеха кучета и няколко огънчета трепкаха на другия бряг на реката. Постепенно, едно след друго, огънчетата угаснаха.
Мусук се придвижваше бавно, вглеждайки се напрегнато в мрака и стараейки се да разбере къде са разположени укрепленията и барикадите и откъде ще е най-добре да се нападне.
Изведнъж в мрака прозвуча глас и висок човек бързо тръгна срещу него. Мусук обърна коня си и препусна обратно към отряда си, опасявайки се, че вече го преследва потеря. Но всичко в гората бе тихо.
Бурундай придвижи отряда си още по-близо до откритото от Мусук селище. Конниците прекараха цялата нощ, седейки на снега до конете си. Посред нощ задуха вятър и запада гъст сняг. Снежната буря зави и засвири във върховете на люлеещите се ели. Преди разсъмване бе дадена заповед: „Да се дадат на конете по няколко шепи зърна. Да се провери оръжието. Ще се бием тук толкова дълго, че новородено бебе би станало старец, но назад няма да се върнем“.