Василий Ян
Внукът на Чингис Бату хан (11)

Единайсета глава
По следите на коня

Арапша водеше Хаджи Рахим през пустинната степ толкова уверено, сякаш неведнъж бе минавал по тези хълмове и оплетените, едва забележими пътечки. От време на време спираше, взираше се в следите и се покатерваше на някоя могила, откъдето оглеждаше степта. Тогава умореният Хаджи Рахим лягаше на пясъка и въздишаше. Най-накрая попита:

— Къде ме водиш? Още дълго ли ще вървим?

— Вървим по следите на моя кон. Знам къде можем да се скрием. По-бързо напред!

Пътечката водеше към възвишение, покрито с камънак. Арапша се отби настрани, спусна се в дерето и дълго се провира покрай един пресъхнал ручей. След което посочи към хълма.

— Ще се изкачим горе и ще се скрием зад камъните. Оттам ще можем да наблюдаваме степта.

Като се изкатериха по стръмния скат на дерето до каменистия връх, те залегнаха зад храстите на репея. Оттам се виждаше надалеч в околовръст.

— Погледни към пътя! — прошепна Арапша. — Това са те!… Търсят нещо!…

През степта минаваха четирима монголски конници, възседнали дребни, но издръжливи кончета с дълги гриви. Яздещият най-отпред се навеждаше от седлото, вглеждаше се в земята и спираше. От време на време шибваше коня си и монголите препускаха в галоп. Скоро се скриха зад хълмовете.

— Вървят по следите на белия ми кон, на моя Акчиан! Надяват се да го настигнат. Точно това очаквах! Може да се върнат… Трябва да се отдалечим по тези остри камъни, по които следите ни няма да се виждат…

Пътниците се промъкнаха през няколко дерета, след което се изкачиха в равнината. Пътеката им бе пресечена от широк път. Като подсвирваха остро, група пастири гонеха по него стадо от овни и кози.

— Тук следите ни ще се изгубят — каза Арапша. — И оттук ще се доберем до някой западнал чергарски стан, където ще си починем.

Пътечката ги отведе до един хълм, от чийто връх се откриваше просторен изглед към оживена зелена равнина. По нея пасяха многобройни стада кобили. Като се придвижваха бавно из пасището, конете кротко пощипваха свежата трева. Размахващи дълги укрюки^[1] коняри на коне пазеха кобилите и жребчетата.

Осветената от полегатите лъчи на залязващото слънце равнина, по която бродеха стройни охранени коне, изглеждаше изключително свежа и привлекателна след ронливите бархани^[2] и пустинните хълмове с повехналите стебълца на белия пелин.

Наблизо проблясваше малко езеро, над което прелитаха диви патици. От гъстата тръстика неочаквано изскочи строен, бял и оседлан кон и със звънко цвилене препусна покрай стадата от рижи кобили.

— Виж, почтени мой учителю! Това е той, моят Акчиан! Моят откраднат приятел!…

И, като захвърли чантата и плаща си върху пясъка, Арапша се затича надолу по хълма.

— Чакай ме тук… Ще го хвана! — извика той.

Факихът се отпусна на земята и се загледа след него.

Конярите препуснаха след белия жребец. Арапша притича през зелената равнина, скри се в тръстиката, премина през ручея и изчезна във високата трева, през която препускаше белият жребец, преследван от двама пастири.

Отзад се чуха тихи гласове. Хаджи Рахим се огледа… Клатушкайки се на кривите си крака, трима монголи се бяха отправили към него. Единият от тях разплиташе сноп върви. Факихът не бе успял още да се опомни, когато монголите се нахвърлиха върху него, вързаха го с вървите, разтърсиха го и го изправиха на крака.

— Виждаш ли, че има син чапан с червени копчета! Разбира се, че е той.

— Това не е той! Онзи е млад, а на този брадата му е обрасла…

— Какво ме интересува! Ханът каза: „Ако срещнеш човек със син чапан с червени копчета, убий го веднага!“

— Да го заведем при хана, нека той да решава!

— Какво искате от мен? — викаше Хаджи Рахим. — Аз съм беден дервиш, аз пиша книги!

— Тия ги разправяй някому другиму! Откъде имаш рубинени копчета? Само с едно от тези копчета може да се купи стадо от най-отбрани кобили!

— Вземете и чапана, и копчетата! Те не са мои…

— Какво се бавите?! — възкликна, докато се приближаваше четвърти монгол. — Побързайте, защото насам препускат хански коняри! Покрийте главата му с кърпа! Извийте петите му към тила…

Хаджи Рахим не чу останалото, защото бе сграбчен от силни ръце и пъстра кърна обви лицето му. Ярко слънце заблестя пред очите му и се разпръсна на хиляди искри. Чуваше се шум от гласове, викове, силен кучешки лай, той усещаше мъчителна болка по цялото си тяло — и факихът загуби съзнание.