Василий Ян
Внукът на Чингис Бату хан (74)

Четвърта глава
„Бързайте в защита на Родината!“

Прощавайки се с баща си, княз Георгий Всеволодович, по-малкият му син Владимир целуна ръката му, украсена с голям златен пръстен на показалеца.

— Колко дружинници мога да взема със себе си, татко?

— Моите дружинници ще са необходими тук, за да защитавам моя преславен град. Премислих. Вместо войска, ще ти дам войводата Филип Нянка. Той е по-ценен, от каквато и да е дружина. Той ще опълчи^[1] гражданите, ще призове селяните и набързо ще събере цяла рат. Под опитния му поглед ще отблъснеш всички врагове и неприятели. Бий се здраво и не се бой! Добре познавам тези пастири — ще се поотъркат в стените, ще се повъртят наоколо и ще се оттеглят в дивите си степи.

— Но нали Рязан падна, татко? Стените му не са го спасили.

— Рязан ли? Ама че го рече! Какви стени има Рязан? Котка ще ги прескочи! А самите рязанци какво са? Нима са воини? Късокраки, широки, като пънове. Виж, суздалците и владимирците сме друго нещо — силно развита гръд, цял сажен^[2] високи, красавец до красавец. Винаги сме били и ще бием рязанците. Внимавай, сине, да не дадеш Москва!

— Все пак, татко, дай ми малко ратници. Нали на брат ми Всеволод даде шест стотни?

— Та нали Всеволод отива в Коломна?! Тя е по-важна от Москва, защото е прагът ни към Дивото поле. А Москва сама по себе си е кръстопът на четири рекички. Извини ме, но татарите няма и да погледнат към Москва. Впрочем избери си десет дружинници, които да те охраняват. Ще ги пращаш при мен с вести какво става при теб. Е, Господ Бог да те пази в ратните боеве! Като се върнеш със слава, богато ще те възнаградя.

— Дай ми тогава Рязан за мое княжество!

— Ще ти го дам. Отдавна искам да придобия цялата рязанска земя…

Великият княз Георгий Всеволодович замина на разсъмване с двамата си племенници и една стотня конни дружинници. Висока и едра, облечена със самурена шуба, княгиня Агафя Ростиславовна^[3] изпрати мъжа си до последното стъпало на покритото с дърворезба преддверие. Като бе вдигнала всичките си готвачки през нощта, тя бе наредила да изпекат за из път за него пироги и да ги сложат в покритата пътна шейна. Плачеше тихо, стараейки се да сдържа напиращите си сълзи, и прощавайки се, се кланяше до кръста. Вярваше на обещанието на княза, че скоро ще се върне.

Като се загърна в меча шуба, князът се настани удобно в откритата, плетена от лози, шейна. Три коня, впрегнати един след друг, затеглиха скърцащата шейна. Първият от тях бе язден от стария слуга на княза — изкусен аргун^[4]. Докато излизаше от портата, князът вдигна високо бобровата яка на шубата си, за да не го познаят срещащите го.

Тесните криви улички на града бяха още тъмни. Тук-там през мехурите, опънати върху малките прозорчета на дървените къщи, прозираше мъждива червена светлина, указвайки, че там е започнала всекидневната работа — палене на печката, месене на тесто, изваждане с фурнаджийски лопати на самуни хляб и пироги.

Княжеският керван от дванайсет шейни и една стотня конници се спря при градската порта. Стражът Шибалка питаше кой пътува, а князът бе наредил на дружинниците и слугите си да не казват никому кои са. Шибалка надникна в шейната му и позна пронизващите черни очи. Свали калпака си с поклон и се разбърза да отвори тежките дъбови порти.

След конниците през портата се провря и висок брадат монах с дълга сопа в ръка.

— Ама че са се разшавали чернодрешковците! — промърмори Шибалка. — Като черна котка пресече пътя на великия княз калугерът. Такава среща не предвещава нищо добро!…

Младият княз Владимир и войводата Филип Нянка препуснаха незабавно, за да пристигнат по-бързо в Москва. Съпровождаха ги десет дружинници на коне. Всеки един от тях водеше заводен^[5] кон. Следваха ги десет шейни, натоварени с ризници и други оръжия и със запаси от храна за ратниците и ечемик за конете.

Отначало яздеха покрай река Клязма^[6], след което тръгнаха напряко по зимните пътища, за да избегнат речните извивки и завои. Във всяко от забутаните горски селца бяха посрещани тревожно. Цялата Северна Рус се вълнуваше. Мужиците остреха своите топори и вилообразни копия и се питаха къде се събира ратният народ. По никой не знаеше нищо и нямаше кой да събере в едно цялата руска сила.

Княз Владимир спря в едно горско селище, за да се нахранят конете. Седна на външен пезул^[7] край една колиба. От гората излезе висок мъж с голямо вилообразно копие в ръка и лък на рамо. На плещите си бе метнал дива коза и вървеше с равномерни, уверени крачки. Ловецът спря пред Владимир и свали кожения си калпак. Върху раменете му се разпиля бяла коса, пожълтяла по краищата. Издърпа иззад яката си бяла брада, която се разстла върху гърдите му.

Като разбра, че пред него стои синът на владимирския княз, старецът стовари козия труп в краката на младия княз:

— Яж, княжески сине, и да ти е вкусно! Хапни по икиндия^[8] с твоите ратници! Чух от един скитащ монах, че върху Рус се е стоварила безбройна сила. И ето че не издържах и излязох от животинското си леговище. Вече много години как живея в блатата с мечките и лосовете, като бортнича^[9] — демек дивите пчелички ме хранят!… Сега съм тръгнал да свикам на война синовете и внуците си, а те у мен са двайсет и седем юначаги. Всички заедно ще тръгнем да отблъснем злите врагове. По чифт коне за всеки от тях да отнемем! Къде трябва да се събираме?

— Върви в най-близкия град — във Владимир.

— При татко ти, при княза Георгий Всеволодович, ли? Не, при него няма да ида! Не му е лека ръката, а и късмет няма. Преди около двайсетина години татко ти със суздалската войска бе край река Гза^[10], а след това и край Липица. Оттам той се премести на Авдова гора^[11] и залудо затри там цялата си войска. Десет хиляди суздалски мужици паднаха тогава. А какви юнаци бяха само! А кой ни сечеше? Наши земляци — новгородските, смоленските, ростовските. А за какво се сякохме, можеш ли ми каза? Не, няма откъде да знаеш!…

— Знам. Искали са да отнемат княжеството на баща ми, княза Георгий Всеволодович.

— Не можаха князете да се споразумеят кой да седне на престола във Владимир — княз Георгий Всеволодович или родния му брат Константин Ростовски^[12]? Брат срещу брата с нож се изправи. Каин искаше да заколи Авел. Накараха братята простите мужици за тях да се бият. А на нас ни бе все едно кой брат ще седи на гърба ни — Константин или Георгий. Князете не пожалиха там мужиците и се затъркаляха глупавите селяшки глави! За татарите тогава не бяхме и чували, а братята се клаха по-лошо и от тях. Сега княз Георгий Всеволодович, твоят татко, сигурно се почесва и охка как може да намери от магьосниците жива и мъртва водица, за да вдигне срещу татарите тези десет хиляди покойници? Ех, княжески сине Владимире, в това се състои и бедата, че с никакви заклинания и с никакви молитви не можеш да вдигнеш покойниците! А който от старците е останал жив като мен, и който при Липица се е бил и помни какво направиха с нас князете, той след княз Георгий няма да тръгне!

— Какви апашки^[13] речи ми държиш ти? — разсърди се младият княз Владимир. — Как се казваш? Че аз за тези думи ще те съсека на място!

— Е, ще има още един покойник в повече, а татарите, така или иначе, ще дойдат. И ние, мужиците, ще се бием с тях и ще ги гоним от нашите земи, независимо дали е угодно това на князете или не. А как ще се бие с тях княз Георгий Всеволодович, ще видим! Аз, заедно със синовете и внуците си, своя група ще си направя и други сподвижници^[14] ще призова. Ще ловим татари и върху вилообразните си копия ще ги нанизваме… А ти, княжески сине Владимире, не се сърди на стареца и хапни със здраве моето козешко, а в боя не показвай опашката на коня си на татарите…

Старецът свали калпака си, поклони се ниско на княз Владимир и, като тръсна побелелите си къдрици, продължи по пътя си, висок и гордо изправен. От храстите излязоха няколко мужици с вилообразни копия и лъкове, които бяха също високи, стройни и с овчи кожи, и закрачиха в крак и стъпка в стъпка след своя родоначалник.