Василий Ян
Внукът на Чингис Бату хан (91)

Осма глава
Последният на хъша

… Къде е юнашкият гроб на Евпатий,

знаят ясните изгреви и могилите,

знаеше и старата песен за витяза,

но и нея я отнесе вихреният вятър!…

Лев Мей^[1], Песен за Евпатий

Битката бе към края си.

Между боровете на хълма все още стояха шепа хора — последните останали живи воини от отряда на Коловрат. Камъните падаха все по-рядко върху височината, където, изправени и плътно притиснати един до друг, хората спокойно очакваха смъртта. Бяха изстреляли последните си стрели и повече нищо не можеше да се направи.

Не… можеше!

Неочаквано висок и звънък, сякаш детски, глас подхвана песен… Родна, протяжна и тъжна песен:

Защо вие, братя, сте се замислили,

замислили, момчета, закахърили?

Защо сте навели буйните си глави?

Песента бе подхваната дружно и от други гласове и полетя смела и свободна. Сякаш разказваше, че, умирайки, руските хора се прощават с любимата си родина. А още — и че татарите не са сломили руснаците!

Като хвърли поглед по посока на останалите живи урусути, Бату хан заповяда да бъде преустановен обстрелът с камъкометните машини. Грохотът престана. И тогава до монголските военачалници достигнаха звуците на плавното протяжно пеене. Джихангирът удивено се заслуша.

— Хванете ги! — заповяда той. — Доведете ги живи!

„Непобедимите“ се втурнаха да изпълнят свещената воля на джихангира. Обкръжиха останалите живи урусути. Нахвърлиха се върху тях от всички страни, заплющяха с ласа, сломиха тяхната безполезна вече съпротива и извиха ръцете им зад гърбовете им. Но, помнейки строгата заповед на джихангира, монголите не се разправиха с тях.

Бату хан огледа внимателно доведените пред него пленници. Мнозина от урусутите бяха ранени, облени в кръв, ударени от камъните. Сред тях имаше и белобради старци, а също така — и двама млади, все още момчета. Урусутите стояха спокойно и мрачно. Не навеждаха глави като виновни, не се вълнуваха и не се страхуваха. Приготвили се да посрещнат смъртта, те гледаха страшния хан право в очите.

— Развържете ръцете на пленниците! — заповяда джихангирът. — Субетей-багатур, надени на врата на всеки от урусутите дървена пайцза!

— Слушам и се подчинявам! — сурово отвърна старият пълководец. — Баурши, донеси ми чувала с пайцзите!

— Кажи им, коназе Галиб, — обърна се джихангирът към стоящия зад него стар преводач, — че Бату хан прощава на храбрите урусути и им дарява живота и свободата, защото са истински багатури!

Княз Глеб се намръщи, но побърза да изпълни нареждането му. Бату хан го фиксираше с поглед.

Посочвайки пленените урусути, Бату хан извика високо, така че да го чуят воините му:

— Ето как трябва да се обича и да се защитава родният улус!

Летописецът, факихът Хаджи Рахим, се приближи до него и се поклони до земята на младия джихангир:

— Ти си велик и справедлив! Чрез твоите уста сега говори Свещеният воин, твоят мъдър дядо. Той учеше така да се постъпва…

Бауршият тръгна към урусутите, които още не схващаха случващото се. Но Бату хан го спря. Княз Глеб им преведе въпроса на джихангира:

— Кой запя песента?

Урусутите се спогледаха. С едновременен порив трима възрастни брадати воини направиха крачка напред, но в същия този миг, като ги отблъсна назад, напред изтича млад воин:

— Не са те! Аз я запях! — възкликна той със странно тънък и звънлив глас и, гордо вирнал глава, изгледа предизвикателно джихангира.

Бату хан сдържа усмивката си. Неговите примижали, леко скосени очи се взираха в пламналото младо, почти детско лице и в смелите, развълнувано блестящи, тъмни очи на момчето. Джихангирът се обърна към преводача си, но слабият и висок темник Бурундай го прекъсна. Като се приближи до младия воин, той му изкрещя:

— Пред Ослепителния се целува земята, урусуте! Благодари на колене за милостта! — и неочаквано грубо блъсна момчето.

То падна, кожената му шапка отхвръкна настрани, и от главата на младия воин се спуснаха две руси плитки.

Друго урусутско момче скочи към Бурундай и се вкопчи в него.

— Не я пипай! — изкрещя му то.

Бурундай посегна към меча си, но властното движение на джихангира го спря, и той отстъпи с изкривено от злоба лице.

— Девойка? — удивено проточи Бату хан, докато наблюдаваше как младият воин скриваше плитките си под шапката. — Как се казва тази девойка?

— Тя е кня… — бързо заговори малкият й защитник, но девойката го прекъсна:

— Мълчи, Поспелка, не те питат теб! — и, като се обърна към Бату хан, му отговори спокойно: — Името ми е Прокуда. Бедно сираче съм…

— Откъде си?

— От престолния град Владимир.

Бату хан кимна небрежно с глава:

— Улдемир вече го няма! Моите воини го изгориха.

— Знам. Видях как палите града. Тогава и избягах с Поспелка.

Бату хан се усмихна.

— Берикеля! — каза полугласно.

Дотичалите нукери доложиха, че са намерени телата на двамата урусути — на младия атлетичен воин и на стария шаман — които бяха паднали под ударите на тежките камъни. Бату хан пожела да ги види и нукерите докараха телата на Евпатий и Ратибор върху една селска шейна. Джихангирът внимателно огледа мъртъвците и предпазливо докосна с пръст полузатворените очи на Евпатий.

— Не, това не са били мангуси, нито шамани, а храбри воини, големи багатури! Ако бяха живи, бих искал да ми бъдат приятели… Моите воини трябва да се учат от тях!

И, като се обърна към трупащите се наоколо му монголи, Бату хан каза:

— Да им отдадем воинска почит!

И тогава непобедимият пълководец Субетей-багатур, приближените на хана знатни темници и нукерите със сурови и строги лица, извадиха блестящите си мечове, вдигнаха ги над главите си и три пъти изкрещяха:

— Кху! Кху! Кху!…