Василий Ян
Внукът на Чингис Бату хан (36)

Петнайсета глава
Празникът на монголската войска

Доволен от успешното прехвърляне, Бату хан обяви тридневен отдих и устрои на ливадата, близо до Ураковата планина, тържествен празник за воините си. В определения ден пристигнаха хиляди конници. Воините седяха на пети, като образуваха широк кръг. Зад първите редове от седящи и стоящи се трупаха ездачи на силни дребни коне. Бату хан и другите ханове се разположиха върху разстлани килими и конски чулове по склона на планината Урак.

Дрезгаво и свирепо зареваха дълги тръби. Глашатаите се развикаха:

— Елате на борбите смело и без страх! Елате в добро здраве! Покажете вашата смелост, проявете вашата сила!

Като оставяха конете си на грижите на другарите си, най-добрите атлети влизаха в широкия кръг. Заставаха в различни краища на полето на групи от по няколко човека. Всеки атлет и смелчага беше съпровождан от преданите си приятели, които трябваше да съблюдават борбите да се водят честно, без злоба, без хапания, осакатявания и убийства.

— Започвайте! Охе, започвайте! — закрещяха глашатаите. — Джихангирът Бату хан ви гледа! Той ще даде на най-ловкия юнак най-добрата награда! Всеки трябва да премине през три трудни състезания, през три упорити схватки! Който нито веднъж не докосне с плещи земята, той ще бъде обявен за багатур. Такъв е законът в нашата страна, а и обичаят на всички хора е такъв! Славното дело няма да е препятствано, защото чистото небе няма да е мрачно!

Първи напред излязоха дванайсет воини — високи, широкоплещи и млади. Отрядите бяха избрали предварително своите най-добри юначаги. Очаквайки реда си, останалите съперници се отпуснаха клекнали по края на полето.

Борците започнаха да подскачат на място, да пристъпват от крак на крак, да размахват ръцете си като крила, докато приклякваха. Те подхвърляха нагоре пръст и трева и, подражавайки на подскоците на орлите, започнаха да се приближават един към друг.

Шестте двойки едновременно се вкопчиха в могъщите си обятия. Те се хванаха за раменете, за ръцете, за краката, за вратовете и започнаха да се хвърлят един другиго, да се въртят, да се повдигат от земята и да си подлагат крака, стараейки се да повалят противника си на земята. Около всяка двойка тъпчеха на едно място, обикаляха и приклякваха приятелите им, подкрепяйки борците с виковете си.

Единият от тях падна, тялото му докосна земята и той вече напусна състезанието, като мрачно се отдалечи от полето заедно с приятелите си, докато с предишната си подскачаща походка победителят му се отправи към мястото, където седяха почетните съдии. Там имаше чували с печени парченца сладко тесто. Победителят гребеше с ръце цели шепи от бисквитите, поднасяше ги към устата си, сякаш искаше да ги опита, след което неочаквано ги изсипваше в подставените пешове на приятелите си, а част от тях хвърляше по полето в чест на боговете, донесли му победата.

Една след друга излизаха групите на съперниците, влизаха в схватки, бореха се. Победените си тръгваха, а победителите оставаха и продължаваха да се борят помежду си.

Победител стана висок, могъщ и страшен на вид монгол на име Тогрул, който пребори всичките си противници. Той вдигна над главата си последния си съперник и с див тържествуващ вопъл го хвърли на земята. Падналият лежеше неподвижно и плачеше, защото преди това бе преборил твърде много противници. Тогрул се приближи до него и, широко разкрачил крака, го попита:

— За какво жалиш?

— Ако бях мъртъв, нямаше да съжалявам! А щом ми се налага да остана жив, радостта ми ще е малко.

Тогрул го вдигна внимателно и му каза:

— Да изпълним славното дело за величието на монголската държава!

И двамата извадиха ножовете, облизаха един другиму остриетата, подушиха бузите си и, прегърнати, тръгнаха от полето вече като побратими — „анда“.

Към тях се приближи нукер на кон и им каза:

— Ослепителният Бату хан ме изпрати да ви похваля за доблестта и да ви съобщя, че ви взема и двамата в своята охранителна хилядна от тургауди.

След борбата имаше конни надбягвания и стрелба с лък, но скоро се наложи всички да се разотидат, защото заваля проливен дъжд. Бурята се усилваше. Вълните на великата река налитаха шумно върху брега, стоварваха се върху него и отмъкваха всичко, каквото срещнеха. Лодкарите вече не се решаваха да преплуват реката. Всички присъстващи на празника яхнаха конете и се понесоха към лагерите си.

— Тукашните магьосници предизвикаха бурята — говореха си монголите. — Какво ли ще става още през нощта?! Какво ли ще срещнем нататък в страната на урусутите?!