Василий Ян
Внукът на Чингис Бату хан (20)

Двайсета глава
Джихангир, покорител на вселената

Изминаха четирийсет дни. От изток непрестанно пристигаха монголо-татарски войски. След тях вървяха отрядите на киргизите^[1], алтайците^[2], уйгурите и на други чергарски племена. Навсякъде из Кипчакската степ горяха огньовете на военните лагери. Племената се разполагаха в отделни лагери, като не се смесваха и приближаваха едни до други.

Както стадата от кобили се държат като едно семейство благодарение на злобата на зорките жребци, така и воините на всяко племе стояха плътно около вождовете си. Всички очакваха последния призив за поход на Запад — девет димящи огъня, запалени на върха на „могилата на трийсетимата богатири^[3]“.

Монголските принцове прекараха тези четирийсет дни в пирове и среднощни молитви. С танци и гадаене шаманите^[4] търсеха „деня на щастливата луна“, когато боговете щяха да разрешат избирането на джихангир — главният вожд на цялата войска. Хилядогласна мълва вече разнасяше вестта, че само на Гуюк хан му отива да бъде джихангир, защото е наследник на великия хаган^[5] Угедей и, макар и млад, в похода ще придобие опит и бойна слава… Обаче старите монголи, опитни във военните дела и покрити с белези от рани, поклащаха глави:

— Нека изчакаме да видим какво ще каже опитният в походите Субетей-багатур. Този изранен злобен барс, заедно с Джебе^[6]-нойон, Богурчи^[7] и наместникът в Китай — Мухури, бяха четирите копита на победоносния чингисханов кон. Само като се опираше на тези четири стоманени копита, Чингис хан можеше да се носи от победа към победа. Ние трябва да изберем не само джихангир, но и изключителни с военния си опит вождове, началници на десния и левия фланг, и стремителен темник^[8] за челния отряд от разузнавачи, умеещ да примами врага в клопка… Нека проницателният Субетей-багатур да реши става ли Гуюк хан за джихангир? Ще удържат ли ръцете му конската юзда. Ще съумее ли да поведе войската за завоюване на света?

Докато хановете и синовете на хагана се договаряха за избирането на по-незначителните вождове, старият Субетей-багатур, главата и ръководителят на бъдещия поход, седеше, без да излиза, в юртата си. Мълчаливите стражи тургауди не пускаха никого вътре и никой не знаеше какво прави и какво мисли далновидният, затворен в себе си, старец.

В юртите, съседни на разположената на една могила юрта на Субетей, се тълпяха куриери, монголски военачалници и кипчакски ханове. Те се настаняваха върху кечето около помощниците на Субетей, юртджите^[9], и им връчваха пъстро украсените си стрели. Юртджите изпращаха някои от пристигналите ханове при стария Субетей и той, впивайки в събеседника си погледа на единственото си око, разговаряше с него с отривисти думи или се извръщаше, мърморейки: „Този не ми трябва!“, или му предаваше овална пластинка — златна пайцза.

Получилият пайцза началник на отряд се задължаваше да се подчинява безпрекословно на джихангира, без да се колебае да изпълнява нарежданията му и безстрашно да се хвърля в битките. Забраняваше му се самоволно да преминава от единия на другия фланг, да върви по неуказан път или да бави изпълнението на заповед. За всяка грешка го заплашваше само едно наказание — смърт.

Донесената от хана или бека стрела, нашарена със знаци, изобразяващи духовете на войната, беше залог за верността на хиляди предани му конници. Към хилядната^[10] се прикрепваше опитен в походите монголски нукер. Той съблюдаваше за строгото изпълнение на бойните правила, въведени от Чингис хан, а също и за това една пета част от придобитата плячка да бъде за джихангира, а друга една пета да се изпраща в далечната Монголия за Великия хаган. За войската оставаха три пети от военната плячка. Монголският началник следеше да няма кавги и вражда между отделните отряди. За най-малкото нарушаване на правилата, записани във великата „Яса“^[11] на Чингис хан, виновникът бе заплашван с незабавна смърт.

Воините бяха задължени да се явят за похода с издръжливи коне и изправно оръжие, и вече разделени на десетки и стотни, в които да са подчинени на своите десетници^[12] и стотници.

Най-сетне шаманите обявиха, че живеещите над облаците богове разрешават избора на джихангир, вожда на предприетия поход, през щастливия четирийсет и първи ден от съвещанието. Само най-знатните ханове и хилядници можеха да участват в този тържествен избор. Останалите по-дребни военачалници се разположиха с отрядите си в степта около „могилата на трийсетимата богатири“, очаквайки решението на хановете.

За да участва в празничния избор, хан Баяндер напусна още преди разсъмване своя чергарски стан. Златна овална пайцза с изображение на летящ сокол висеше на гръдта му на жълто шнурче. Не му бе лесно да я получи. Напоследък хан Баяндер лично доведе при Субетей-багатур пет „хиляди стрели“. Старият пълководец измъкна от една кожена кутия златната пластинка и каза: „Нека твоите пет хиляди кипчакски джигити бъдат в нападение като соколи, нападащи гарвани, а ти самият бъди предпазлив като вълк през ясен ден и търпелив като гарван през тъмна нощ. Нека по време на спиранията, пировете и увеселенията кипчаците ти живеят с монголите задружно и безкористно като тримесечни телета. Ще проверя в бой смелостта, доблестта и верността на твоите кипчаци“.

Хан Баяндер бе съпроводен от пищна свита. Стотня от буйни джигити с копринени халати и бели овнешки шапки яздеше след него до подножието на могилата. Най-знатните военачалници слязоха от конете и се изкачиха на могилата. Останалите останаха да чакат долу.

Сред избраните, тръгнали след хан Баяндер, бе най-старшата му жена, дебелата и величава Бурла-Хатун. Пищните гънки на копринената й рокля покриваха целия гръб на коня й — от гривата до опашката му. По-младшите жени на хана и слугините й и помогнаха да слезе от коня. Като шумолеше с широките си копринени дрехи, жената на хана се изкатери, задъхвайки се, до върха на могилата.

Разпоредителите я накараха да заобиколи златния трон, предупреждавайки я да не стъпи с крак върху разстлания пред трона свещен пъстър килим. Тя се отпусна от лявата страна на трона сред други, също толкова дебели, почтени жени на кипчакски ханове, потънали в изящните си дрехи. Лицата им се криеха под огромни тюрбани с пищни снопчета бели пера.

След старата ханска жена се прокраднаха двете мургави дъщери на Баяндер, които гледаха диво и наежено, изпод вежди. Тънките снаги на двете девойки бяха препасани със златни пояси, с малки кинжали на тях.

Тълпата зашепна:

— Ето ги бъдещите жени на джихангира… Хан Баяндер нарочно ги е довел! Щастлив е хан Баяндер, че има такива красиви дъщери! Ще се снабди после и с монголски хан за зет…