Василий Ян
Внукът на Чингис Бату хан (101)

Десета глава
„Помагайте, бели стихии!“

Снегът валеше трето денонощие, без да престава. Вятърът се усилваше, бучеше във върховете на вековните борове, натрупваше купчини лек сняг и, сякаш премислил, отново раздухваше натрупаните преспи и ги разхвърляше, натрупвайки нови пухкави хълмове на други места. Плътно бяло наметало покри ниските, притиснали се една до друга, колиби и землянки на бойния стан.

Всичко живо се изпокри, спасявайки се от развилнялата се фъртуна.

Но един човек стоеше неподвижно на хълма като окършен от мълния ствол на стара бреза. Опирайки се здраво на дълго вилообразно копие, обвит със зверски кожи, той говореше силно и напевно, обръщайки се към пустото поле, през което като бели сенки се носеха подхванатите от вятъра купчини сняг. Виелицата му пригласяше, а той ту гръмко извиваше, ту шепнеше:

„Тръгвам през вратата към Дивото поле, към просторните ливади, към низините, към дремещата гора, към студения ручей, където се извисява старият мокрейки дъб^[1], до който лежи горещият камък Алатир^[2]… Под този камък живеят седемдесет и седмина старци, неоковани, невързани… Ще отместя този камък Алатир, ще призова тези старци и ще им се поклоня доземи: «Отворете вие, старци, своите железни сандъци и пуснете белите стихии!… Нека полетят по небето тези стихии, нека докарат бури и виелици, нека засипят със сняг злите татарски полкове и да ги замразят със студ!…» Татарине, татарине, ти си от злодейска порода, урод от уроди! Защо ти, татарине, дойде по нашите земи? Няма ти по своя воля да избягаш след фъртуната зад каменните планини, затова ще те изтръгна с корена ти и ще те захвърля зад синята далечина, където ще изсъхнеш като прашинка, ще повехнеш като стръкче трева!… Ще си спомниш тогава грешката си, но вече ще е късно. Ще заключа словата си с железни катанци и ще хвърля ключовете им под белия камък Алатир! А както са здрави частите на катанците, така моите слова са точни… И с нищо, нито с въздух, нито с буря, нито с вода, заклинанието ми ще се отключи… Ратта ми е могъща, сърцето ми — горещо… Словото ми е здраво, по-здраво и от сън, и от богатирска сила. Това е — на словото конец, а на моето дело венец. Заклинанието ми ще превъзмогне всичко!…“

Сякаш покорявайки се на магьосническото заклинание, бурята се изви по-силно. Налетелите пориви на вятъра се опитваха да съборят говорещия.

Някъде отстрани се разнесе вик:

— Хей! Има ли живи хора-а-а? Загива-а-аме!

Правещият заклинанието отвърна:

— Върви наса-а-ам! Тук е пътя-я-ят!

От сивата мъгла се измъкна сянка, след нея — втора, трета:

— Жив да си! Къде сме?

— Там, където ти трябва. Срещу татарите ли си тръгнал?

— То се знае, срещу татарите! Тринайсет момци и седем моми сме…

— Цяло войнство! И ние тук острим вилообразните си копия за татарите.

— Ние търсим ратния стан на княз Георгий Всеволодович.

— С късмет ви е родила майка ви! Точно при него сте дошли, а не сте се залутали из горските шубраци. Вървете след мен, стъпка в стъпка, че иначе горски дух ще ви отвлече, а вещица ще ви измъчи до смърт! Има цяла нощ да се лутате между два бора.

— О-го-го! Къде сте вие, рязанци, горяни, сподвижници? Идвайте всички! И по-живо, че току-виж старецът си отишъл от нас…

Отговори му дружен вик от силни гласове:

— Идваме, татко, всичките идваме!

— Кои са твоите хора? — попита старецът.

— А, това са дванайсетте ми синове, че и щерките… Момите избягаха от татарски плен и също искат да воюват.

— Чест и слава за тях!

Всички тръгнаха един подир друг, стъпка в стъпка, като се опираха на вилообразните си копия. Най-отпред вървеше старецът, насъскващ виелицата срещу татарите, а след него току-що пристигналите рязанци, загърнати в обработени овчи кожи, всичките яки, широкоплещи, късокраки и с меча походка.

Като преминаха замръзналата река, рязанците видяха множество землянки, в които, спасявайки се от фъртуната, се бяха скрили руските ратници. Подредени в дълга редица, землянките едва се подаваха от затрупалите ги преспи сняг. Само виещият се дим, проникващ през прозорчетата и отворите в покривите им, подсказваше, че под снега има живот, че там е топло, че в гърнетата кипи чорба и оживено разговарят руски хора.