Василий Ян
Внукът на Чингис Бату хан (110)

Деветнайсета глава
Отново в степите!

Хаджи Рахим пише:

„Най-доброто благо е незабавното! Най-голямото щастие за човека е в родината си да има юрта до бистър ручей, а, който безкрайно се скита по чуждите страни, той ще погине без снизхождение!…“

Като непрестанен, широко разливащ се поток се придвижваше монголското войнство на юг през Кипчакските степи. Слънцето разтвори своите тюркоазени порти и, ослепително и горещо, гледаше от небето към широката равнина, по която яздеха доволни и весели конници, които пееха песни, безкрайни и еднообразни, като степните пътища. Чорлавите изтощени коне лакомо се дърпаха към първите зелени стръкове на степната трева.

Поривите на пролетния вятър разнасяха аромата на калун и пелин, който се смесваше с острия мирис на гниене от търкалящите се навсякъде разкъсани от зверовете трупове.

Полегатите склонове се редуваха с долини, в които все още се белееха преспи топящ се сняг и проблясваха временни пролетни езерца. Над тях прелитаха ята патици и преливащи в сребро лебеди и гъски.

Отрядите издигаха биваци, отдалечавайки се един от друг и избирайки местата с най-добра паша.

Бату хан поиска нови коне. Покорните половецки ханове докараха табуни от отбрани жребци и кобили. В един от табуните се намираше белоснежният жребец Акчиан, с който Бату хан бе започнал похода си. След превземането на Рязан и щадейки нежния арабски бегач, джихангирът бе поръчал на половецките ханове да го пазят и те старателно бяха изпълнили волята му.

Бату хан яхна горещокръвния сребрист Акчиан и с охраняващата го стотня от „непобедимите“ и малка свита тръгна напред към предварително избраното място на брега на степна рекичка.

В окръжената от древни могили долина бе издигната златистожълтата му шатра. Около нея отново бяха разположени шатрите на седемте хански жени.

Джихангирът се отби подред във всяка от тях, като започна с най-почитаната старша жена. На всяка от съпругите си оставяше подаръци — гривни, огърлици, пръстени, парчета аксамит и коприна. Жените се опитваха да го задържат с молби, сълзи и вопли. Но, без да ги слуша, Бату хан стигна до седмата шатра на своята най-нова звезда, Отхан-Йълдъз, където пожела да пие кумис, донесен от кипчакските ханове.

До входа на шатрата стояха, почтително подгънали коляно, едрият и тлъст Ли Тунпо, великият създател на стенобитните оръдия, и младият и пременен Мусук-тайджи. Китаецът бе с широка копринена дреха, извезана със златни дракони и малка синя шапчица с дълго пауново перо, спускащо се на тила му. Младият брат на седмата звезда блестеше с елмази върху пъстрия си индийски тюрбан, златен пояс и крива сабя-дамаскиня.

Лицето на джихангира остана невъзмутимо, докато отправяше към двамата бегъл поглед.

— Извиках те, велики строителю Ли Тунпо, за да ти кажа, че охраняван от ето този храбър воин и стотня нукери ще тръгнеш към река Итил, към мястото, където се прехвърли през нея моето войнство. Там се намира омагьосаната планина на Урак. Ще се спуснеш надолу по река Итил и ще огледаш бреговете й. Намери място, където е най-достойно да бъде издигнат моят походен дворец. Искам до стъпалата му да могат да акостират морски кораби, от покрива на двореца да се виждат родните ми степи и наблизо да има ливада с любимата на кобилите трева. Дворецът не трябва да е на открито място, където би могъл да бъде нападнат от степните разбойници, поради което намери остров, който да се мие от ръкавите на реката.

— Слушам и се подчинявам! — отвърна му Ли Тунпо.

— Моят дворец ще бъде сърце и глава на света. Като бързи стрели заповедите ми ще летят оттам във всички посоки. Аз ще назначавам великите хагани в Каракорум. Ще назначавам моите баскаки в градовете на покорените от мен народи. На моята воля ще се подчиняват и Изтокът, и Западът… Тогава ще се изпълни полученият от мен завет на великия Чингис хан!

— Слушам и се подчинявам! — повтори Ли Тунпо.

— Така ще бъде!… — каза Субетей-багатур. — От покрива на златния дворец ти ще наденеш ласо на врата на света и ще го стегнеш с могъщата си ръка!…

Бату хан спря погледа си върху загорялото мрачно лице на Мусук:

— Ти ще бъдеш началникът на стотнята, която ще охранява строителя Ли Тунпо. Когато той намери място за построяването на двореца, ще изпратиш куриер при мен и аз ще пристигна лично. Дворецът трябва да бъде по-хубав от всички дворни, които някога са се строили на подноса на Вселената^[1].

— Разбирам и се подчинявам! — каза му Мусук.

— Заминете още днес! — добави Бату хан и влезе в шатрата.

Последваха го любимият брат на джихангира — Урду, непобедимият пълководец Субетей-багатур и летописецът Хаджи Рахим.

В шафранова дреха, извезана със златни цветя, бледа и с разширени очи, Йълдъз-Хатун посрещна Бату хан. Отпусна се на колене, падна ничком и целуна червения шагренов ботуш на Бату хан, свален от убития коназ Гюрга. Китайката И Лахе вдигна олюляващата се Йълдъз и й помогна да стигне обратно до велурените възглавнички.

— Малката хатун е болна — каза китайката. — Тя много тъгува, понеже дълго време не получаваше известия от Ослепителния. Сега й е трудно да ходи, защото е отслабнала. Трябват й опитни лекари, които да й върнат силите.

— Това не е вярно! — възрази тихо Йълдъз, навеждайки очи. — След като видях цял и невредим моя господар, аз мога отново и да работя, и да пея, и да разказвам приказки…

Бату хан се отпусна на килима до Йълдъз. Влезлият баурши му подаде пакет, загърнат със зелена копринена кърпа. Бату хан изсипа върху килима скъпоценности, отнети в урусутските градове — златни кръстове за носене на врата, иконки, амулети, обици, огърлици, гривни и други красиви дреболийки. Китайката вземаше една по една всяка вещ и я показваше на своята господарка. Йълдъз ги гледаше равнодушно и казваше:

— Благодаря ти, велики джихангире! Всичко е много красиво. Аз не съм достойна за твоята милост.

Набеленото и с дълги, изрисувани до слепоочието, тъмносини вежди лице на Йълдъз оставаше тъжно и застинало. Оживи се, само когато видя малко сребърно огледалце. Взе го в ръце и внимателно се взря в блестящата му полирана повърхност.

— Ето каква съм станала сега! По-рано, когато по цели дни бродех из степта, имах златист загар.

— Ти можеш и сега да ходиш без тези китайски мазила, които нанася на лицето ти изкусната И Лахе — отвърна й Бату хан. — Може би имаш някакви желания? Кажи ми ги!

— Имам една молба… За теб тя не представлява трудност. В твоя отряд пътува един старец. Заради неприятното му лице, често ми прилошава. Заповядай му да си замине обратно в Сигнак! Тогава на душата ми ще стане спокойно.

— Ако този старец има лоши очи и предизвиква болестта ти, ще заповядам да го удавят в най-близката локва. Как е името на този старец? Къде да го намерят!

— Не! Не му прави нищо лошо! Бъди велик и щедър! Подари му четири коня, покрити с килими, но му заповядай, без да се бави дори и един ден, да замине за родината си. Казва се Назар-Кяризек. Съпровожда непобедимия Субетей-багатур и пази неговия петел за събуждане.

— Слушам и се подчинявам! — каза Субетей-багатур. — Желанието на Отхан-Йълдъз е заповед за мен. Пускам стареца заедно с петела, камила и два коша. В тях той може да отнесе у дома си онази свята плячка^[2], която е събрал в урусутските градове.