Василий Ян
Внукът на Чингис Бату хан (93)

Втора глава
Бойният стан

И от Ростов препуснаха вестоносци, които носеха писма от великия княз Георгий Всеволодович и от княз Василко Константинович до князете, войводите и старейшините на общините в Новгород, в Псков и в Полоцк^[1], във волжките градове Судиславъл^[2], Ярославъл, Кострома и още по-далеч — в Галич и край Бялото езеро. С тях те призоваваха ратниците в бойния стан, намиращ се близо до Червения хълм, където руските хора щяха да се събират в една голяма рат.

От всички посоки започнаха да се стичат воини към Червения хълм. Някои бяха на коне, с ризници, мечове и копия. Други — а те бяха мнозинството — вървяха пеша, облечени с шаяци и полушубки, носейки само вилообразни копия и топори.

Княз Георгий го нямаше при Червения хълм.

— Къде е бойният стан? — питаха се събралите се воини.

— Мястото му се пази в тайна! Че току-виж татарите преждевременно научат за него…

Греейки се край огньовете, ратниците споделяха:

— Хубаво е, че най-сетне великият владимирски княз изостави дългия си размисъл!

— Сега той е най-силният от князете и му е време да застане начело на руската войска. Отдавна трябваше да стане това — още при първия слух за татарите!… Той сгреши тогава, като не подкрепи рязанците…

— Сега вече е късно — колко руски хора паднаха напразно!…

— Целият свят трябва да се вдигне срещу свирепия враг, само така ще можем да го надвием…

— Ех, заради тези княжески вражди и свади гине руската земя!…

След като постоя малко в Ростов, великият княз Георгий Всеволодович препусна към Углич, спусна се по Волга до Мишкин^[3] и оттам, по горските пътеки, се добра до река Сит^[4], близо до вливането й в Молога. Там, в село Боженки^[5], князът отседна при попа му, отец Вахрамей.

Попът бе толкова стар, колкото своята дървена, полегнала на една страна, църквичка, и обичаше да говори за отминалите времена. Попадията Олимпиада, пухкава като подквасено с мая тесто, ласкава и радушна, безшумно препускаше из собата, въпреки преклонните си години, и се стараеше да угоди на гостите с осолени лютиви млечници^[6] и с пироги, половината от които бяха напълнени с гъбена каша, а другата половина — с риба с лук.

Отец Вахрамей обясни, че до районния център Боженки от запад може да се дойде само по пътя от Бежецк^[7], а от изток може да се мине само през зимата по реките Молога и Сит, и че наоколо се простират само гори, като през лятото в тях се образуват непроходими блата с мочурливи езера, които и през зимата не замръзват, а дори димят.

— Значи татарите не могат да се доберат дотук! — реши княз Георгий.

— Всички ще потънат! — потвърди отец Вахрамей.

— Харесва ми това място. Ще издигна тук бойния си стан.

— С Божията помощ! — подкрепи решението му отец Вахрамей. — Започвай, господарю, а аз ще отслужа молебен и ежедневно ще моля всемогъщият Бог да дари твоята рат с победа и надделяване над врага.

Първи на призива се отзоваха най-близките до стана князе Ситски^[8], като започнаха да изпращат дружинници и обози със сено, брашно и осолена риба. Пристигнаха и ситските мужици — с шаяци и заешки полушубки, обшити с цветни лентички, с шапки с наушници от вълча кожа, с дълги до раменете коси. Опирайки се на вилообразните си копия, гъстата им тълпа се спря пред преддверието, където излезе князът. Пристъпилият напред техен старши попита с фъфлеща бърза реч^[9]:

— Зацто ни повика? Поради цто сицкарите вдигна? Кажи на нас, горяните, цто трябва да седем?

Княз Георгий веднага им продемонстрира домакинските си способности. На една част от тях нареди да издигат покрай брега на Сит дървени бараки, като твърдо заръча във всяка от тях да има иззидана от глина и камъни печка. На останалите поръча да копаят дълги окопи с дълбочина един човешки бой.

— Това го мозем! — отвърнаха му ситските мужици.

— И блатце да копаем, и борцета да сецем сме свицнали.

И мужиците незабавно се отправиха в колона по един към гората, където развъртяха топорите. Започнаха да повалят борове и ели, а на високия бряг на вкопалата се в земята Сит започнаха да се издигат нови бараки с плоски покриви, покрити с пластове кора. След няколко дни над тях се заизвива дим.

Отвсякъде пристигаха доброволци-ратници — и по единично, и на десетки. Княз Георгий намираше работа за всичките — едни копаеха ниски землянки, други докарваха дънери, пънове, изсъхнали на корен дървета и струпваха от тях дълги барикади.

Скоро пристигна и ростовският княз Василко Константинович с отряд от триста конници и хиляда пеши ратници. Следваше го обоз от шейни, натоварени с месо, чували с брашно и сено.

Князът обходи шумния лагер, смръщи вежди, изгледа накриво белите бараки, спря коня си пред барикадите, поклати глава и се отправи към църквата. Над новоиздигната барака до попския дом се развяваше великокняжеското черно знаме. На него бе избродиран със златни нишки образът на свети Спас Неръкотворни.

Облечен в дългополо избеляло расо, в преддверието излезе старият свещеник с бяла клинообразна брада и със сплетена бяла плитка.

— Сполайти, княже Василко Константинович! Окажи ми чест, влез да се сгрееш!

— Здравей, отче Вахрамей! Отдавна не съм те виждал — от последния лов на лосове. Стареете ли с църквичката ти?

— Раменете ми увисват, но старата ми глава все още се държи и може и да послужи за нещо.

Князът скочи от своя строен кулест кон. Притича дружинник и пое юздата на коня. Василко се изкачи в преддверието на старата къща и целуна благославящата го сбръчкана ръка на отец Вахрамей.

— Вие какво, град ли строите?

— Вярно е, че прилича — отвърна му свещеникът.

— И дълго ли ще го има този град? Година, две или повече?

— Какво бих могъл да кажа аз, скромният йерей^[10]? Това го решава великият княз Георгий Всеволодович. Той заповяда да се строи и да се докарват греди и ето че бойната крепост расте.

— Виждам, че се е събрал доста народ. Как се изхранват?

— Нашият господар мисли за всичко. Пристигналите ратници си носят припаси. Освен това, по заповед на великия княз, отвсякъде ни докарват брашно и осолена риба. А тукашните, ситските женоря подквасват, месят и пекат хлябове.

— А сено имате ли? Водя конни дружинници.

— За твоя кон ще се намери у мен сено. Накосих го през лятото за кравичката си. А на дружинниците ти ще им даде князът. Видях, че мужиците и сено карат… Но защо мръзнем в преддверието? Влез, княже, заповядай в скромното ми жилище!

Княз Василко се обърна към подредилите се покрай брега свои дружинници и извика началника на челната стотня:

— Огледай лагера и намери място, където да бъдат оставени конете! Аз ще си поговоря с княза Георгий Всеволодович относно фуража им.

— Ние имаме сено за три дни. А и овесът ни ще стигне само за десетина.

— Да не ни се наложи да колим конете си за чорба! Много народ е дошъл!… А, ето го и великият княз!

Георгий Всеволодович се приближаваше бавно с разгърдена шуба, весел и с червено, разгорещено лице:

— Хубаво се напарих в банята! Обичам да се сгрявам… Успях да издигна тук шест нови бани… Без тях хората ще въшлясат. Главата ми се пръска, за всичко трябва да мисля!… Здрасти, племеннико, за много години! Да се прегърнем и да влезем в моята нова къща!