Василий Ян
Внукът на Чингис Бату хан (70)

Единайсета глава
Прощаване със загиналите

Щурмът свърши. Пожарът гаснеше. Засипаният със сняг през нощта Рязан, целият в овъглени развалини, лежеше като страшно обезобразен покойник под брокатен сребрист покров.

Бату хан пожела да премине през покорения от него престолен град. Куриери препуснаха до най-близките отряди на „непобедимите“ със заповед след един ден при изгрев-слънце да са строени срещу портите на Рязан.

Татарските отряди се разтегнаха в крива вълнуваща се линия по брега на замръзналата Ока. Стотните се строиха в десет реда. Пред всяка полустотня с копие, увенчано с пъстро парче плат, бе застанал на кон юначен багатур. Стотнята се оглавяваше от пълновластен джагун^[1]. Зад него неподвижно бяха замрели барабанчикът с два котела с опъната кожа върху всеки, тръбачът с рог, висящ на презрамка през рамото му и щитобоецът с кръгъл меден гонг^[2].

Стотните забележимо бяха оредели. В много от десетките не достигаха къде по един, къде по трима конници. Сред останалите имаше доста превързани със следи от руските мечове и стрели.

Трупове се търкаляха покрай реката, по скатовете на градските валове и на пътя. Голи човешки тела, вече напокрити със сняг, лежаха в най-непривични пози: едни — свити, други — с разперени ръце и крака, някои — паднали надолу с главата в някоя яма. От дълбокия сняг стърчаха събути крака, върху които бяха накацали кресливи гарги.

Хилядната на „непобедимите“ отдавна се бе строила край реката. Конете им, застояли се дълго време на едно място, опъваха юздите си. В далечината изсвири боен рог. Други рогове повториха сигнала. Джагунът на първата стотна преведе:

— Слушай и се подчинявай!

— Слушай и се подчинявай! — повториха след него стотниците и десетниците.

Воините се изправиха и опънаха юздите. Хилядната замръзна в напрегнато очакване.

Откъм оцелялата от пожара църква в предградието се приближи група конници. Най-отпред яздеха трима, средният, от които държеше бяло петоъгълно знаме с девет широки развяващи се ленти. Под златния връх на копието висеше рижата конска опашка на жребеца на Чингис хан. Върху знамето бе избродиран със златни конци сокол, държащ гарван в ноктите си.

След тях яздеше друг конник, който носеше набитата върху копие глава на рязанския войвода Вадим Данилич Кофа. Очите й бяха затворени, лицето — строго и спокойно, а вятърът развяваше дългата му бяла брада и сребърните къдрици.

След него двама бързоходци с бели кафтани, бели ботуши от чортова кожа и високи бели шамански калпаци водеха за юздата ослепителен с красотата си бял жребец с черни горящи очи, който извиваше шия, тропаше с бързите си крака с черни копита и танцуваше, опитвайки се да се измъкне. Покрит с малинов бархатен чул със златни шевици, конят, като украсена играчка, блестеше на лъчите на сутрешното слънце.

Монголите гледаха с почит белия кон, защото вярваха, че върху него язди невидимият бог на войната Сулде, обичащ монголите и дал им нова победа.

— Бату хан е своеволен — шепнеха монголите. — Днес посвещава белия кон на бог Сулде, а, стига да поиска, утре сам ще го яхне. Днес е с врания кон на урусутите, а утре ще се покатери върху тъмнокафява мечка…

Бату хан яздеше висок вран жребец с бели до коленете крака и бял белег на челото. Джихангирът бе със сребриста, преливаща на слънчевите лъчи ризница, и със златен шлем с дълги бели пера. Конят му бе със сребърна със златни токи сбруя и извезана със злато хаша — всичко това, беше изработено от руските майстори. Конят бе украсен така, както обикновено яздеха руските князе.

Хановете яздеха нагиздените си жребци след джихангира. Сред тях на светлокафявия си късокрак раванлия, с най-обикновена ремъчна сбруя изпъкваше страховитият дебел и прегърбен Субетей-багатур.

Бату хан премина пред строената си войска. Татарите и монголите крещяха: „Уррагх!“ Кипчаците ги подкрепяха с: „Яшасин^[3]!“.

Джихангирът се обърна обратно и стотнята на „непобедимите“ излезе от строя и го последва. Заедно със свитата си Бату хан премина през реката, където върху ледените блокове чернееха големи изровени от водата дупки и човешки трупове.

Градските порти вече бяха разчистени. Край стените работеха пленници, охранявани от монголски воини, подпрели на рамо блестящите си криви мечове.

Градът бе разрушен напълно. Дървените къщи бяха изгорели. Падналите овъглени греди все още димяха. Миришеше на изгорено месо. От тлеещите пожарища се стичаха кални ручейчета.

Бату хан се приближи до развалините на катедралата и се изкачи върху каменното възвишение, около което преди се събираше народът. Там все още бе почернялата от дима камбана. Напречните греди, на които бе висяла, бяха изгорели и камбаната „вечник“ лежеше килната настрани върху снега.

Мрачно зрелище се разкри пред очите на монголския владетел. В средата на площада бяха положени греди, дъски, врати, прозоречни рамки, колелета, шейни, стръки^[4] и обгорени останки от рязанските къщи. Върху тази камара в плътни прави редици лежаха мъртвите воини на Бату хан — монголи, татари, кипчаци — всички, които бяха паднали при щурма на Рязан.

Колко бяха? Кой ще ти ги брои! Кой щеше да узнае откъде са родом? Кой щеше да каже какво ще се случи с юртите, от които по цели дни роднински очи се взираха на запад, очаквайки завръщането на сина, бащата, брата, обещали да се върнат с коне и камили, натоварени с богата плячка?…

Безмълвни, със страховити рани и с изкривени от страдание застинали лица, те лежаха по гръб с отворени очи, втренчени в чуждото студено небе.

Шумните спътници на джихангира стихнаха при вида на доскорошните си другари. Те бяха отишли завинаги в онзи незнаен небесен свят зад облаците, където призрачните сенки на умрелите воини се събират в отряди на Свещения воин. Така поне ги учеха шаманите…

Мъртвите воини бяха с обичайните си дрехи. Никой не се осмеляваше да свали от някой покойник синия му чапан или неговия извезан с шарки елек, защото воинът трябваше да се яви при сянката на Чингис хан в опрятен вид. Върху гърдите на мнозина от воините бяха поставени медни или дървени чашки, пълни със зърно или парчета месо. По-видните багатури заминаваха за царството на приказките и песните заедно с кривите си мечове, привързани към изстиналите им китки.

В настъпилата тишина прозвуча протяжен жален стон, който се разнесе откъм средата на купчината вкочанили се тела. Стонът се повтори и ясно се чуха думите:

— Боли… Вода!…

Монголите се завълнуваха:

— Не трябва да се разваля свещеният огън!…

Бату хан стоеше неподвижен и само процеди през зъби:

— Започвайте по-бързо!

Един от приближените му ханове каза напевно:

— Щастлив е този, който заедно с багатурите, паднали за величието на монголския улус, ще отлети, подхванат от дима на свещения огън! Той ще отиде зад облаците в диамантения дворец на бог Сулде!

Загърмяха барабани, зазвучаха рогове. Като издаваха пронизителни вопли, танцуваха и дрънкаха с дайретата си, трийсет шамани с бели дрехи и мечи кожи върху плещите тръгнаха да обикалят огромния огън. Някои монголи, които бяха загубили близките си, слязоха от конете си и последваха шаманите, вдигнали копринени везани кърпички в десните си ръце.

Китайски майстори подпалиха натопени в горяща течност кълчища в осем различни краища на кладата. Черен дим се изви над нея и бързо пробяга по сухите греди и дъски. Обхващайки лежащите тела и издигайки се като жълти езици към небето, огънят се разгоря.

Ставаше все по-горещо. Монголите се отдръпнаха от огъня, но никой не посмя да се отдалечи, докато неподвижният и мълчалив джихангир се прощаваше със своите нукери. Той не се отдалечаваше, очаквайки верните му слуги да му изпратят прощален поздрав.

Пламъците облизаха труповете. Намаслените им дрехи избухваха в жълти езици. Горещината караше труповете да мърдат, да се гърчат, да движат ръце. Голям и могъщ мъртъв монголски стотник се надигна и, сякаш прощавайки се, завъртя глава и огледа своите, стоящи наоколо, бойни другари.

Като прикриваха очи с длани, воините се вглеждаха внимателно в огнените езици и в кълбата сив дим. Струваше им се, че пурпурните езици на пламъците се превръщат в призрачни препускащи ездачи на късокраки монголски коне, които сред снопове ярки искри се издигат нагоре, отлетявайки в задоблачния свят, в свещеното ханство на войнстващия управник Чингис хан…

Горещината стана нетърпима. Горещ вихър са изви по площада. Към небето полетяха нажежени главни и парчета от дъски.

Като се прикри с ръкава си, Бату хан извика:

— Бай-аралла, баатр дзориггей!^[5]

Плесна с бича коня си и, измъквайки се от дима, препусна от площада надолу към реката. Като дрънкаха с оръжието си, нарушиха редиците и се блъскаха помежду си, монголските конници се понесоха след него с прощални викове:

— Байартай! Байартай!^[6]

Подпаленият от поменния огън Рязан пламна повторно. Цяло денонощие се виждаха избухванията на огъня и се разнасяше задушливата миризма на печено месо.

Войската бе оставена да почива три дни. Воините колеха докарания добитък. Хановете ядяха варено конско и пиеха вино, намерено в избите на рязанския княз. Обикновените нукери пиеха чай, сварен с кравешка мас и брашно, и си говореха шепнешком:

— Хей, ой-о! Ако при щурма на всеки град ще загиват по толкова воини, то едва ли много багатури ще се върнат в родината си?… Слушай, да мислим за утре! Днес ще се веселим, пием и наядем!…