Василий Ян
Внукът на Чингис Бату хан (72)

Втора глава
Дланта на княза е щедра и стисната

Суздалският княз Георгий Всеволодович бе висок, широкоплещест и снажен. Широка и гъста прошарена черна брада красеше мощните му гърди. Погледът на тъмните му строги очи изпод черните му вежди пронизваше изцяло и предизвикваше вълнение. Когато князът стоеше върху шемаханския килим в катедралата, разкрачил краката си, обути с шарени сахтиянови ботуши със сребърни шпори, и пъхнал лявата си ръка в златния си пояс, докато с дясната се кръстеше, докосвайки с пръсти своето бяло открито чело, златните копчета върху корема си и широките си рамене, молещите се дивяха на величествените му движения и се любуваха как сериозно оправя къдравата си полупрошарена тъмна коса и я отмята назад.

Сред народа се говореше, че „той е сериозен и стиснат стопанин, не гледа през пръсти и не прощава нищо никому“. Когато тръгваше из княжеството, никой не можеше да се отърве от дан и даването на подаръци, защото умееше да изстиска от всеки поне фандак вълна.

Смяташе се за по-умен и съобразителен от всички, обичаше да поучава всеки и не търпеше опоненти:

— Още си много млад, за да ми противоречиш! Ако бе поседял на моето столче^[1], много би научил и много би разбрал! Самият Бог е наредил аз да князувам и да съдя хората.

Когато дойдоха първите вести за нападението срещу Българското ханство от страна на неизвестния народ на татарите и мунгалите, а и после, когато тълпи български бежанци започнаха да пристигат заедно с жените и децата си в Суздалското княжество^[2], княз Георгий Всеволодович само се изсмя:

— Какво пък! На българите им е зле, от което на мен ми става по-добре. Добре дошли, добре сте ни заварили, скъпи гости, майстори кожари и сарачи! За всички ви ще се намери място. На мен такива майстори ми трябват. Ще ги заселя в различните градове, нека да сковават каци за щавене на кожи, нека да киснат и мачкат кожите си, нека да шият ботуши. Само след година всичките ми боляри и старши дружинници ще ходят не с шумолящи цървули, а с кожени ботуши.

И князът засели българските кожари в Кинешма^[3] и в другите градове на княжеството, където те започнаха да обработват различни кожи — бичи, конски, кози и свински — и да шият от тях ботуши, дамски чехли и чизми.

Пристигнаха нови вести, че татарите са се появили в Дивото поле, близо до рязанските граници. Князът се намръщи, но не се разтревожи особено:

— Рязанците постоянно вирят нос и княза си наричат „цар“. Ние, суздалците, рязанците сме ги побеждавали и градът им сме изгаряли, рязанските князе и боляри сме съсичали, а рязанските мужици из далечните ни селища сме заселвали. Изглеждало е, че Рязан никога вече няма да може да се възстанови, а то виж — отново се е заселил и расте Рязан, че и повече отпреди, като трева и лобода^[4] върху пожарище…

Когато рязанците препратиха към Владимир пристигналите при тях татарски пратеници — двамата съгледвачи и магьосницата — княз Георгий Всеволодович ги прие пищно, показа им богатството и могъществото си, като самият той с брокатен кафтан седеше в позлатено кресло, а болярите и болярките му бяха с брокатени и кадифени дрехи. С пратениците говореше властно, без да подсладява речта си, и ги изпрати обратно, надарявайки ги с по-малко, отколкото би могъл.

Рязанците изпратиха при него молители, като, изоставяйки гордостта си, плачливо молеха за помощ:

— Изпрати полковете си! Поведи ги лично, началствай над рязанската рат! Трябва да се съюзим, за да стане руската сила страшна. Половецките разузнавачи донасят, че татарската войска е толкова многобройна, колкото досега не е имало такава. Трябва всеки, който може, да хване топора и да се изправи срещу враговете, защото иначе те ще превърнат руските земи в прах и пепел.

— Виж ги ти как са се изплашили, че и какво са измислили! — отвърна им княз Георгий Всеволодович, като отказа лично да тръгне, а от полковете си дори един ратник да даде: — Вие, рязанците, по-рано да бяхте помислили с Владимир и Суздал в мир да живеете и дрязги с нас да не захващате! А ако ли пък при мен се домъкнат татарите и мунгалите, аз и сам ще се справя с тях.

Тръгнаха си рязанците с празни ръце. И се наложи рязанският, пронският, муромският и зарайският полк сами да излязат в Дивото поле, за да задържат татарския набег.

Болярите започнаха предпазливо да подпитват княза какво възнамерява да прави, ако татарите се приближат до стените на престолния град Владимир? Въртейки страшно очи, Георгий Всеволодович им каза:

— От тях не ме е страх! Добре познавам навиците на храбрите пастири — ще дойдат, ще се повъртят, ще потършуват из селищата и ще поискат да им се плаща дан. Тогава задачата ни ще се състои в това да съблазним пратениците им, да ги нагостим до пресищане с лакерда^[5] и пироги, да ги напоим с отлежала медовина и да изпроводим по тях като дарове хиляда чифта червени ботуши, стотина кадифени и самурени шуби и като добавка подаръци за ханските жени, а именно всичко, с което сме се запасили в сандъците и килерите ни. Ако татарите поискат и още нещо, например коне — врани, рижи, петнисти и други — и тях ще им дадем. Няма да обеднеем от това, я. А градските ми стени са здрави и портите — яки. Степните хора и с кон не могат ги прескочат, и с чело да ги пробият.

Все пак княз Георгий Всеволодович предприе някои мерки. Отпрати най-добрите си коне в далечните северни градове, пренесе намиращите се зад реката складове със зърно и сено в рамките на града и усили дружината си, като описа всичките ловци в града и ги призова да постъпят в дружината му. Назначи Еремей Глебович^[6] за войвода и написа писма до новгородския, ростовския, белоозерския и останалите князе да бъдат готови и при първо повикване да бързат към Владимир, за да отблъснат враговете от руските земи.

Обясняваше на всички, че няма от какво да се страхуват, че той за всичко е помислил, всичко е предвидил, всичко е предугадил, и че татарските пастири ще се блъскат три години в крепостните стени, след което все пак ще си отидат.