Василий Ян
Внукът на Чингис Бату хан (80)

Десета глава
Диваците заплашват престолния град

Княгиня Агафя, съпругата на великия владимирски княз, преживяваше тревожни дни. Опитваше се да забрави за надвисналата опасност, прекарваше времето си в грижи за семейството си и за дворцовото стопанство и утешаваше всички, убеждавайки ги да бъдат смели. Младите й снахи, княгините Мария^[1] и Христина^[2], и мнозина болярски жени ридаеха постоянно, твърдейки, че е дошъл краят на света. Децата бягаха извън стените на княжеския двор.

— Не искаме да ходим на училище! — крещяха те. — Сега и ние трябва да воюваме. Ще помагаме на дружинниците, ще пращаме стрели по татарите и ще ги замерваме с камъни.

Княгиня Агафя се молеше денем и нощем. Сутрините посещаваше катедралата „Успение Богородично“, където разговаряше с мрачния и начумерен епископ Митрофан.

— Моли се — казваше й владиката — Всевишният да помогне на войската ни и да прогони безбожните татари. Моли се за твоя мъж, княза Георгий Всеволодович, и за синовете си, та Господ да ги опази от злия враг!

Княгиня Агафя непоколебимо вярваше на обещанието на мъжа си, че скоро ще се върне с голяма рат и ще освободи руската земя от татарите. Молейки се с горещи сълзи, тя притваряше очи и виждаше мъжа си пред себе си като истински — висок, силен, с уверени изказвания, с твърда ръка… Той познава ратното дело и бързо ще събере полкове, с които да разгони татарите. Яхнал своя верен бял кон, ще влезе през Златните порти на Владимир, където ще бъде посрещнат от княгинята и снахите й. Тя сама ще хване юздата на коня му и ще го поведе към княжеския двор…

Ненадейно от Коломна пристигна княз Всеволод с малка дружина. Княгиня Агафя веднага свика съвещание на най-приближените си боляри. Присъстваха и войводата Пьотър Ослядукович, някои от хилядниците и двете княжески снахи.

— По чудо, сякаш архангел ме пазеше, се промъкнах до вас. Татарите са обкръжили град Коломна от всички страни. Войската им е многобройна. Водеше ги млад хан, син на техния най-главен хан Чагониз. Изведнъж на третия ден от татарския стан се разнесе зверски вой и барабанен бой. Пленниците ни казаха, че, изглежда, техният хан Кюлкан е убит от руска стрела. Ето защо виели, оплаквайки се на своя си бог. Благодарение на тази суматоха и преминах. Татарите ще дойдат тук с огромна сила и ще се разлеят по полето както водата при пролетното пълноводие, и тогава за нас няма да има изход… Които от жените могат, нека бягат на север, в Новгород, Кострома, Галич^[3] или край Бялото езеро^[4]. Трябва да се скрием в горите, в пустошта. Във Владимир ще има сеч и едва ли ще устискаме до пристигането на баща ми, княза.

Княгиня Агафя твърдо заяви:

— Ние няма да ви напуснем. Заедно ще изпием горчивата чаша!

Двете й снахи заплакаха и казаха:

— Никъде няма да тръгнем без вас! Защо да отиваме в студените гори и пустошта? Там, с малки деца, все едно ще загинем! По-добре е да се бием заедно с вас тук, на стените!

— Това не е женска работа! — отбеляза войводата Пьотър Ослядукович.

Седящата между снахите млада заварена княжеска дъщеря-сираче, Прокуда^[5], се намеси:

— А пък аз съм чувала, че татарските жени яздят коне и се бият рамо до рамо с мъжете и братята си.

— Млъкни, Прокуда! — строго каза княгиня Агафя. — Съвсем си престанала да слушаш. Вместо да си седиш в стаята, на стената ходиш и с простите смерди^[6] разговори водиш!

— Все пак ще избягам от вас и ще се добера до задволжските гори при кръстника си. Защо само да седим и да въздишаме? По-добре е да се бием в гората или в полето. Защото, когато поиска, смъртта ще ни намери.

— Ще те заключа в стаята ти! — разкрещя й се княгиня Агафя.

— Като дойдат тук татарите, и стаи няма да има, и нас с теб няма да ни има!

— Що за нахална мома! — простена княгинята. — Ей, бавачке, отведи Прокуда в стаята й!

— Днес има урок в училище. Позволи ми да отида да се простя с учителя!

И Прокуда избяга.