Василий Ян
Внукът на Чингис Бату хан (32)

Единайсета глава
Старецът Бавила

Бату хан нареди на Хаджи Рахим да дойде в златистожълтата му шатра и да присъства на разговора му с чужденците. С брокатен кафтан и святкащ с елмазите на пръстените върху всеки пръст, Ослепителният седеше на златен трон в дъното на шатрата си. Вляво от него, мълчаливо и важно, седяха Субетей-багатур и главните му военачалници, облечени в най-хубавите си дрехи. А вдясно, с високи шапки, окичени с перлени гердани и с копринени, избродирани със златни цветя рокли, се перчеха като приказни птици четири от жените на Бату — монголките. Предстоеше важно съвещание, изискващо пазенето на тайна, на каквото обикновено присъстваха само съпругите му монголки, а другите му жени не се допускаха, тъй като джихангирът неведнъж бе изказвал опасението си, че кипчаците са приказливи и лъжливи, и най-вече жените им.

Слугите поднесоха на всеки един от присъстващите пресен и пенещ се кумис в скъпоценни чаши и бе хубаво след дълъг път из изгорялата от слънцето степ да пийнеш от студената възкисела напитка.

Пръв влезе началникът на „непобедимите“, стотникът Арапша. Той бе заменил обичайната за монголите шапка с обърнати краища с индийски шафранен^[1] тюрбан, единият край, на който падаше свободно върху лявото му рамо. Неговата слаба и стройна снага и високите му рамене бяха пристегнати от арабски вълнен чекмен. Черните строги очи на Арапша винаги гледаха в упор и никой никога не бе виждал този горд нукер да се смее безгрижно.

След Арапша влезе Мусук. Лицето му бе превързано с шарени кърпи. Предния ден Хаджи Рахим бе приложил всичките си знания, придобити от него в Багдад, за да промие със силен чай и да зашие лицето му, изранено по време на борбата при залавянето на важния пленник. Като научи за това, Бату хан пожела лично да чуе разказа на Мусук и на пленения от него жител на бреговете на Итил.

Плешив старец с лице, обрасло с гъста побеляла брада, влезе в шатрата с вързани зад гърба му ръце. Нещавен ремък стягаше врата му, а краят му бе намотан на ръката на монголски воин. Лицето и почернялата от слънцето плешивина на стареца бяха целите в завехнали рани. Стоеше изправен и в неговите светли и спокойни очи нямаше и капка страх.

Влезлите застанаха на колене един до друг пред златния трон. Двама преводачи превеждаха непонятните думи на стареца. Единият от тях го попита:

— Покорителят на света иска да знае кой си ти, как се казваш, откъде си родом и как си се озовал тук, при реката?

— Аз съм слуга на великия магьосник и звездоброец Хазук, пазител на свещената Уракова планина. Аз съм само беден негов роб… Белязан съм с дамгата^[2] на моя господар…

Бату хан кимна:

— Покажи!

— Преди четирийсет години ме дамгосаха на бедрото.

Монголският воин смъкна ленените гащи на стареца и той обърна към хана кльощавото си бедро, върху което червенееше изгорената дамга — кръг с две рогчета като на козел.

— Какво означава тази дамга? Защо е с рога?

Старецът се обърна към пазещия го монгол и строго му каза:

— След като ти ми смъкна гащите, ти и ще ги вдигнеш. Както виждаш, аз не мога да помръдна с ръка!

Монголът оправи шалварите му и старецът се обърна към Бату хан:

— Видя ли сивата планина от другата страна на реката? Нарича се Градището на хан Урак^[3]. Там живее старият магьосник Хазук. Той е на повече от сто години и дори аз мога да му бъда само внук. Но той помни всичко, което е било в древните времена, и много разказва за това. При всяко пълнолуние в планината се извършва молитва в чест на водния и на гръмовния бог. Тогава отвсякъде пристигат кумани и други степни жители, които колят черни козли и пият айрян. Ето защо и дамгата на Хазук е с рога на козел…

— Как се казваш?

— Казват ми дядо Вавила. Родом съм от Рязан. Бях бортник^[4]. Новгородците^[5], тези речни разбойници, ме хванаха с измама, докато събирах див мед, и ме откараха надолу по реката, където ме продадоха на един търговец, а той ме препродаде на друг. Така преминавах от ръка на ръка, докато не попаднах при магьосника Хазук.

Субетей-багатур прекъсна стареца:

— Чакай! Ще отговаряш само това, за което те питат.

Бату хан попита:

— Какви войски си виждал от другата страна? Има ли много пеши и конни воини?

— Аз съм рибар и плавам по реката. Мога ли да видя много неща в ракитака?

— А какво си чул?

— Чувах, че доскоро наблизо са лагерували куманските ханове. После, страхувайки се започнали да се отдалечават към своите си степи. Подгонват табуните и добитъка и откарват юртите си. Никога досега не са бягали така…

— В каква посока отиват?

— Към Лукоморието^[6], към Синьото море!

Старецът стоеше намръщен, свъсил гъстите си побелели вежди. Субетей се намеси отново:

— Знаеш ли имената на куманските ханове, които са лагерували наблизо?

Старецът му се озъби:

— Ето ти на! Какво му се приискало! Ако търгувах с тях или разменях коне, щях да ги знам. По-добре ме попитай каква риба се въди в реката, има ли много есетра, щука, бяла риба, къде са богатите на риба места, тогава ще ти доложа съвсем точно, все едно че сам съм ходил под водата на гости на водния дядо!

— А кой е той — този воден дядо? — попита го Бату хан.

— Не знаеш водния ли?! Той е морският цар, дето седи на дъното под водата. Там има палат, много богат. В него живеят стоте му дъщери, които се наричат русалки.

— Виждал ли си ги?

— Четирийсет години ловя риба по реката, така че защо да не ги видя?! Не само съм ги виждал, но съм ги и слушал! Нощем русалките пеят, плачат, подмамват заплесите пътници, присмиват им се. Ако някой се приближи до брега и повярва на русалките, те ще го загъделичкат, ще го замъкнат във вировете и няма да го пуснат обратно…

Сред монголите се чуха възклицания. Монголските ханши плеснаха с ръце и започнаха учудено да си шепнат.

— А водния цар — също ли си го виждал? — попита Бату хан.

— И неведнъж. Ще подаде от тръстиката косматата си, като моята, мутра и ще топне брадата си във водата. Ще изблещи рачешките си очи и ще завие екливо: „Хан Урак! Хан Урак!…“

Субетей-багатур се обърна към Бату хан:

— Разреши ми да се изкажа, Ослепителни! Този старец е много ценен, знае много приказки и може да ги разказва цял ден, че и два, стига само да му се долива айрян в чашата. Не трябва да се убива, а трябва да се задържи, защото ще ни е полезен по време на похода ни през земята на урусите. Може и друг път да го извикаш, за да те позабавлява. Той вече ни каза най-важната за нас вест, че куманските ханове се оттеглят и отвеждат добитъка си. Поради това трябва да се побърза, за да бъдат настигнати, понеже са ни нужни многобройни стада добитък, за да нахраним изморената си войска. Трябва спешно да се прехвърлим през Итил.

— Така да бъде! — каза Бату хан. — Стотник Арапша, развържи ръцете на стареца, свали примката от врата му и го остави да си почине.

Арапша стана, с ножа от пояса си преряза ремъците на ръцете на пленника, махна кожената примка от врата му и разтърси стареца.

— Благодари на джихангира, защото Ослепителният ти дарява живота ти, — каза му Арапша, — ако се стараеш, ще станеш хански рибар, разказвач на приказки и преводач! Кланяй се! Целувай земята!…

Старецът протегна ръце и понечи да ги сгъне, но те така бяха оттекли от ремъците, че едва се движеха. Монголите го подхванаха под мишниците и го извлякоха от шатрата. Бату хан разпита Мусук как е хванал рибаря и, като остана доволен от разказа му, заповяда да му дадат за награда копринена дреха.