Метаданни
Данни
- Серия
- Нашествието на монголите (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Батый, 1941 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Мариян Петров, 2006 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,7 (× 3 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Василий Ян
Заглавие: Внукът на Чингис Бату хан
Преводач: Мариян Петров
Година на превод: 2006
Език, от който е преведено: руски
Издание: първо
Издател: ИК „Ирина Галчовска — Гея 11“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2006
Тип: роман
Националност: руска
Печатница: „Мултипринт“ ООД
Технически редактор: Валентин Иванов
ISBN: 954-361-007-X ; 978-954-361-007-5
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1809
История
- — Добавяне
Десета глава
Мъртвото поле
О, поле, поле, кой те тебе осея
с мъртви кости?
На сутринта лъчите на пурпурното слънце се проточиха като следи от кръв ниско над снежната равнина. При Бату хан пристигнаха куриери и му разказаха, че туменът на Гуюк хан е нападнал урусутската войска. Урусутите се били с отчаяна ярост като зли духове мангуси. Сечели с топорите си и хора, и коне. Войската на Гуюк хан не издържала, не могла да надделее над урусутите и отстъпила обратно, загубвайки твърде много воини. Бату хан попита за мнението им хановете си и най-накрая и Субетей-багатур. Всички казаха, че Гуюк хан трябва отново да нападне урусутите, но Бату хан отсече:
— Ако Гуюк хан не може да превземе едни хълмове, върху които е залегнала малобройна урусутска войска, то как ще превземе Рязан с неговите яки и високи стени? Той е опозорил славата и ужаса от монголското име. Нека първо закърпи дупките на шалварите си, спукали се след битката с урусутите. Ние заповядваме: нашият тумен „непобедими“ и туменът „бесни“ на Субетей-багатур незабавно да тръгнат, да нападнат хълмовете, на които са залегнали урусутите, и, без да се спират, да вървят към Рязан. Няма да чакаме Гуюк хан. Моята хилядна ще върви с мен. Лично ще наблюдавам боя. Да не се вземат пленници! На бойното поле да не се спира! По пътя да се направи само едно кратко спиране, за да се нахранят конете и да им се даде почивка! Хановете да издигнат юрти едва пред стените на Рязан!
Най-неочаквано снежната буря утихна. Слънцето се появи върху светлото тюркоазено небе, а вятърът подгони на юг сивите облаци.
Гладката, спокойна и погребала под снежния си покров хиляди убити и ранени равнина, ярко блестеше.
Върволица от вълци се промъкваше с бавен тръс по правата като струна пътечка. Всеки следващ вълк поставяше лапата си в следата на предхождащия го. Водачът им вървеше в посоката, от която долиташе остър мирис на кръв.
Върху снега се чернееха множество трупове. Зверовете се приближиха до тях. Понякога някой от лежащите помръдваше и тогава водачът отскачаше настрани и тръгваше в друга посока.
Ята гарвани и гарги летяха към бойното поле. Кацаха около падналите и бавно с къси подскоци се приближаваха към тях. От време на време се размахваше нечия ръка. Ятото излиташе с хриптящ грак и търсеше нова плячка.
Вълците завиха към дерето и започнаха да се спускат, но изведнъж се хвърлиха обратно. От дерето излезе конник. Върху едрия риж жребец седеше млад воин с блестящи на слънцето броня и стоманен шлем. Водеше след себе си монголски кон. Спря и се заоглежда. Тежък стон привлече вниманието му. Наблизо в снега лежеше воин с богатирски вид и бяла широка гъста брада.
Ездачът скочи от коня си и се наведе над лежащия:
— Ратибор! Жив ли си, Ратиборе?
Извади глинена манерка и я притисна до устните на ранения.
Ратибор жадно отпи, въздъхна тежко и отвори очи.
— Ставай, Ратиборе! Съвземи се! Наблизо има монголски конни патрули…
— Кой си ти?
— Роман[2], синът на рязанския княз… Спомняш ли си, заедно за мечки ходехме?
— Трудно ми е да стана! Помогни ми…
Пъшкайки, Ратибор се надигна и с помощта на Роман се покатери върху якия монголски кон, след което двамата конници се скриха в дерето.
Вълците и гарваните продължиха кървавия си пир из мъртвото поле.