Василий Ян
Внукът на Чингис Бату хан (29)

Осма глава
Разговор с джихангира

„… Това пише Хаджи Рахим — небето да му е на помощ в необикновените му изпитания…

… Сутринта на петнайсетия ден от месец Реби втори^[1] Ослепителният призова при себе си в златистожълтата си шатра Хаджи Рахим.

Бату хан седеше върху парче обикновено черно кече, поставено върху бархетен персийски килим. До него бяха поставени колчан с три червени стрели^[2], лък и извит меч, а над него висеше бронзов щит. С жест на ръката си джихангирът покани факихат да седне до него. Хаджи Рахим целуна земята и, оставайки на колене, се приготви да запише това, което ще чуе.

Джихангирът заговори шепнешком. Понякога думите му летяха в такъв безпорядък и с такава бързина, че бе трудно да бъдат записани, но Рахим се стараеше да ги запази в сърцето си:

— Днес ще бъде великият съвет на хановете… Денят може да завърши и с кръв, ако монголите загубят разума си и започнат взаимно да се посичат… Тогава нови сини могили ще се издигнат по пътеката на Вратата на народите… Да, така ще бъде!… Помниш ли великия курултай^[3] на моя дядо, непобедимия Чингис хан? Аз си спомням добре всичко, макар че тогава бях само на седем години… Отначало Свещеният управник рядко задаваше въпроси и всички ханове му отговаряха с усърдие и трепет, без да се прекъсват. Всеки премерваше предпазливия си отговор. Когато Покорителят на света започва да говори, думите му попадаха в сърцата като мълния, като удар с меч, като скок на кон над пропаст, скок, след който няма връщане назад… Никой не се осмеляваше да възрази или да изкаже съмнение за успеха на похода. Днес хановете са забравили великите правила на най-мъдрия и единствения. Те се гризат помежду си, както това е било в нашите монголски степи до деня, в който Свещеният управник е стиснал всички в могъщата си длан… Днес на великия съвет всички ханове, с изключение на Менгу хан^[4] и братята ми, ще поискат да ме направят смешен и жалък, така че аз, като пронизан от стрела глиган, да избягам страхливо в ракитака… Това няма да стане! Или аз ще избия всички, които не целунат земята пред мен, или сам ще падна, насечен на парчета… Отдавна да съм пречупил гръбнаците им, но помня завета на дядо ми — да не се създава вражда сред потомците му. Нима властта над света не е в техните ръце? Защо тогава клатят и подсичат стълба, на който се държи шатрата на Чингисовия род?… Днес ще им покажа дали съм в правото си да държа деветоопашатото знаме на моя дядо!…

Завесата на входа се размърда и промъкналата се през нея голяма квадратна длан се вкопчи в страничната дървена стойка. Чуха се сърдити викове.

— Този е чужд! Не е от нашите! — прошепна Бату хан, грабна лъка, опъна тетивата и, като прониза дланта, червената стрела се заби, потрепвайки, в дървената стойка на входа.

Отнасяйки и стрелата, ръката изчезна.

Гласовете стихнаха и Бату хан удари с дървено чукче по бронзовия щит. Влезе страж с дълга монголска дреха, кожен шлем със затилник и късо копие в ръка.

— Кой искаше да влезе тук?

— Куриер от Гуюк хан. Опита се да ме отблъсне, показвайки ме златна пайцза. Той напираше да влезе в шатрата без разрешение. Извадих меча си и го ударих с ръкохватката по зъбите. Казах му, че ако направи още една крачка, мечът ми ще прониже гръдта под ребрата му…

— Постъпил си като верен нукер — каза му Бату хан. — Ще те издигна. Къде е стотникът Арапша?

— Завлече куриера в юртата си?

— Защо?

— За да му отреже лявото ухо…

Бату хан се замисли и очите му се изкривиха. После се разсмя:

— Как да те наричам?

— Мусук.

— Къде съм те виждал?

— Видя ме, когато хванах за теб дорестия жребец. Сега го язди стотникът Арапша. Той ме взе в стотнята си.

— Познавам добре Арапша. Тежко на този, който му застане на пътя, но не забравя направилия му услуга. Свободен си!

Стражът излезе. Като се обърна отново към Хаджи Рахим, Бату хан продължи да говори:

— Водя войската на запад и знам какво ще срещна там. Моите шпиони и търговци, изпратени от мен в земята на урусутите, ми разказаха всичко… Ще покоря урусутите и народите, които живеят още по-далеч от тях. Покоряването на урусутите, тези горски мечки, няма да е трудно. Те са раздробени на малки племена и хановете им, князете, взаимно се мразят. И до ден-днешен си нямат своя Чингис хан, който да ги обедини в един народ. Ще оставя в градовете им моите баскаци^[5], които да събират данъците, а самият аз ще продължа нататък до Последното море, за да хвърля под копитата на коня си срещнатите по пътя ми народи… Така върху целия свят ще се разпростре монголската ръка!…

В шатрата безшумно влезе тежкият и широк в раменете Субетей-багатур. Той рязко се обърна към входа и, като вдигна ръка до голямото си ухо, внимателно се ослуша. Виждаше се само неговият прегърбен и заоблен гръб в стар син копринен чапан, покрит с мазни петна. Сетне, като недоволно кривеше очи към Хаджи Рахим, тътрейки кривите си крака, той се приближи до Бату хан. Пъшкайки, се поклони до земята и се отпусна на колене. Бату хан изчака, докато той направи задължителния поклон до земята, след което помоли стария пълководец да седне до него.

Субетей отново изгледа накриво Хаджи Рахим и въздъхна, сумтейки силно.

— Казвай всичко, не се бой! Моят учител ми е предан и мълчалив като крайпътен камък.

— Това, което казах преди, се потвърждава. Гуюк хан е довел тук, в нашия лагер, своята хилядна. Усилих охраната и заповядах да не допускат никого наблизо. Въпреки заповедта, и другите ханове са пристигнали с отряди от по неколкостотин воини. По-многобройни техни отряди стоят наблизо и, ако хановете вдигнат тревога, войските им могат да пристигнат незабавно.

— Какво да правим? Да се бием ли?

— Ще се разбере тази вечер. «Бесните» и «непобедимите» са нащрек…“