Василий Ян
Внукът на Чингис Бату хан (45)

Седма глава
Татарските пратеници

Няколко дружинници забързаха към княжеския дом. Върнаха се оттам с татарските посланици и ги преведоха до високия подиум в близост до камбаната на вечето. Пратениците бяха трима: първият бе старец с кожена шапка, превързана с бял плат и с дълга до петите жълта шуба от лисичи кожи: другият бе набит млад воин с плъстена шапка с обърната периферия, син кафтан и крива сабя на пояса. Нещо необичайно се чувстваше в този воин, който имаше къс врат и богатирски плещи, навъсено безбрадо лице и властен поглед. Поглеждаше към тълпата със спокойствието и равнодушието на човек, свикнал да заповядва, да осъжда на смърт и да помилва. С вида си третият пратеник изуми всички. Това бе стара жена с подпухнало лице и шавливи безумни очи, с меча кожа на плещите си и висок калпак на главата, а на пояса й с ремъчета бяха закачени мечешки нокти и зъби, раковини, тънки дълги крачета и голямо кръгло дайре, с нарисувани звезди по него. Нито за миг тя не оставаше спокойна, като през цялото време се оглеждаше наоколо, сякаш търсеше нещо, и мърмореше полугласно някакви странни думи.

— Та това е вещица-чародейка! — казаха от тълпата.

— Кажи ни, княже, какво искат пратениците? Какво търсят от нас?

Князът каза на най-близкия до него думен болярин^[1]:

— Разпореди се да кажат на народа защо са благоволили да дойдат в града ни…

До пратениците се появи преводач.

Лихар Кудряш сръга с лакът Дикорос:

— Гледай да видим ще познаеш ли преводача?! Та нали той при нас, в Перунов бор е идвал? Помниш ли търговеца-българин, който срещу кърпи, игли и гердани искаше кожи? Кой да знае, че е бил техен съгледвач, разузнавал пътищата и пътеките?! Чумата да го тръшне, дано!

Преводачът разговаряше с пратениците и полугласно предаваше отговорите им на члена на Болярската дума, който, обръщайки се към тълпата, започна да обяснява с висок глас:

— Чуйте, княже и княгиньо, и народе православен, какво искат от нас мунгалските пратеници! Казват, че техният цар Батий Джочиевич е на всички князе княз и на всички царе цар. Всички народи се били покорили на дядо му, хан Чагониз, и той ги стиснал в юмрука си. Според тези безделничещи пратеници сега и руският народ е длъжен да се покори пред цар Батий Джочиевич. А ако не поиска да превие гръб пред него, Батий всички ни ще стъпче с конете си, както вече е размазал всички половецки ханове, като ги е направил свои пастири и коняри…

— Напразно се хвалите! Това няма да го бъде! — развика се стоящият близо до княза Евпатий.

— Разбира се, че се хвалят — каза княз Юрий Ингваревич. — Обясни им да не ни заплашват, а ясно да кажат какво искат от рязанската земя?

Боляринът отново се обърна към преводача, а той — към пратениците. Младият монгол говореше рязко, тропаше с крак и се хващаше за кокалената ръкохватка на кривата си сабя. Допрял длани, старият пратеник стоеше неподвижно, а женището вещица се гърчеше, подскачаше и мърмореше неразбираеми думи.

Боляринът отново заговори:

— Не се гневи, княже, на безсрамните думи, които чух от тези мунгалски пратеници. Те искат постоянен дан, десятък от всичко — и за князе, и за хора, и за коне: всеки десети бял кон, всеки десети сиво-кафяв, всеки десети риж, всеки десети петнист…

В тълпата се възцари тишина, предвещаваща буря. Ясно прозвучаха думите на княза:

— Когато няма да ни има, нека вземат всичко!

През тълпата премина шумна вълна, чуха се възгласи и смях:

— Хо-хо-хо! Виж ти какво му се приискало?! Вземи си отхапи! Гони ги, княже, назад в Дивото поле и насъскай след тях кучетата!

Въртейки злите си очи, пратениците наблюдаваха как се увеличава заплашителният шум на площада.

Князът се обърна към Евпатий и му каза:

— Ти умееш да разговаряш с нашите кресльовци. Успокой ги, че току-виж разкъсали пратениците.

Евпатий с лекота скочи върху подиума на вечето и, като направи знак с ръка на тълпата, завика толкова високо и ясно, че думите му достигнаха до най-отдалечените мужици, седящи в каруците със сено:

— Чуй ме, народе рязански! По-рано Рязан се смяташе за паланка, за селящина, а се нарича престолен град… А в града трябват обноски не като у кривокраките мужици, а вежливи и с усмивчица. Не е прилично чуждоземни пратеници да се посрещат с обидни думи и да се изпращат с насъскани кучета. Всички вие сте юнаци, украса и пример рязански, така че не врете лицата си в калта и се дръжте като соколи…

— Хо-хо-хо! — зашумя тълпата. — Колко е красноречив нашият Евпатий!

— Мунгалските пратеници поискаха много от нас, но кой от половецките пастири, когато ни е продавал коне, не е искал три пъти по-висока цена? Нека им кажем: благодарим ви, скъпи гости, за добрата дума, но не ние сме стопаните! Не ние решаваме! Има по-главен стопанин от нас и той е великият княз Георгий Всеволодович^[2] в престолния град Владимир-Суздалски^[3]. Тъкмо към великия княз и ще препратим пратениците на мунгалския цар Батий. Ще ги закараме с почести, на селски шейни, покрити с килими и покривала за краката от мечи кожи, на тройка с дайренца и камбанки. И нека великият суздалски княз Георгий Всеволодович да им каже думата си — дали да даваме всеки десети мужик и десети кон на татарите, или да поизчакаме още?

— Правилно, Евпатие! Точно така!

— Да се изпроводят гостите в град Владимир.

— А сега княз Юрий Ингваревич моли скъпите гости в собата си да опитат гостоприемството му, пироги и колачета… — обърна се към пратениците Евпатий.

Те напуснаха районния център, а народът още дълго не се разотиваше и се вълнуваше на площада. Всички говореха, че трябва да се вдигнат в защита на родната земя и да прогонят нахалния враг, преди да е нахлул в рязанската земя.

Князът нагости славно татарските пратеници. Слугите принасяха безброй разнообразни и вкусни блюда. Заедно с пратениците вечеряха и болярите от Думата, и старите дружинници. Пратениците ядяха твърде малко и предпазливо, като първо помирисваха всяко парче, а от виното и от медовина дори не вкусиха.

След вечерята пред преддверието бе докарана тройка с плетен кош върху плазове, постлан с пухкави кожи, но пратениците отказаха да пътуват в шейна. Поискаха конете си и тръгнаха, яздейки. Князът заповяда тройката с шейната да ги следва неотстъпно, в случай че на пратениците им се прииска да поспят по пътя. А охраната им повери на полустотня от конни дружинници.

Като изпрати пратениците до вратата, князът извика Евпатий и му каза:

— Усеща сърцето ми, че буреносен облак идва към нас откъм Дивото поле. Трябва да се извика на помощ всеки, който може да държи меч. Заедно с мунгалските пратеници изпратих във Владимир брат си да помоли великия княз Георгий Всеволодович да вдигне целия народ суздалски, ростовски и белоозерски^[4], да извика на помощ Велики Новгород^[5] и да бърза насам срещу татарите, докато ние водим преговори с тях. А в Дивото поле при татарския цар ще изпратя своя син Фьодор с дарове и с хитри думни боляри Батий да увещават. Ти, Евпатий, заминавай за Чернигов^[6], кланяй се там доземи на княз Михаил^[7], но доведи неговата рат на помощ. Страхувам се да изпратя другиго там, защото и войска няма да доведе, а и сам няма да се върне. На теб, Евпатий, ти вярвам. Няма да подведеш кръвните си братя, рязанците, и навреме ще пристигнеш с помощта. Вземи от конюшните ми колкото искаш коне за смяна и се връщай колкото се може по-скоро!

И още същата нощ Евпатий препусна към Чернигов.