Василий Ян
Внукът на Чингис Бату хан (102)

Единайсета глава
В ситските блата

На княз Василко не му се спеше. Въртеше се от страна на страна, придръпвайки шубата, с която бе завит. Лежеше върху купчина сено на пода в близкия до вратата ъгъл. Около него, натъркаляни един до друг, спяха дружинниците му и хъркането им се чуваше от всички страни. Откъм вратата духаше, а вятърът жално свистеше в пролуките.

Една мисъл непрестанно глождеше княза: „Какво да се прави при такава голяма народна беда?“ и други черни мисли, коя от коя по-тежки, прогонваха съня му.

„Какво подготвя тук чичо ми, княз Георгий? Дали не си устройва нова вотчина^[1]? Не чака ли татарите сами да си отидат? И тогава той — най-силният княз в Северна Рус — да основе тук новия си престолен град, толкова пищен, колкото бе неговият Владимир. Вече неведнъж бе казвал, че тук трябва да се изградят и складове, и хамбари, и водни мелници, като се заприщи на три места реката, защото пристига твърде много ратен народ и може би е по-разумно сами да си мелят зърното… А там, зад гората, пламтят селища, бродят татари и съсичат всеки, който попадне в алчните им ръце… Аз няма много да се мая. Ако княз Георгий не почне да воюва, ще отида с моите ростовски опълченци в горите. Ще ловя татарите покрай големите пътища и ще се целя в техния зъл змей — хан Батий…“

Князът се надигна, намери опипом в тъмнината платнените си партенки, увесени до горещата печка, обви краката си с тях, намота отгоре им вълнени навои и завърза кожените си цървули. Надяна полушубката си, здраво пристегна ремъка с правия си меч и бутна вратата. Всички останали в къщата продължаваха да спят дълбоко.

Младата луна светеше от дясната страна на спокойното беззвездно небе. Вятърът шибаше лицето му с бодящ сняг. Князът тръгна покрай лагера. До разсъмване не оставаше още много. Дървените нови къщи, землянките и барикадите ясно се очертаваха върху белия сняг. В бойния лагер е тихо. Всичко спи. Врагът е далече. Кой ще се завре при такъв мраз в такъв пущинак! Нито вик на стражите, нито тропот, нито скърцане на крачки…

Князът приседна върху куп греди. Мъка сви сърцето му.

„О, руска земьо, — мислеше си той, — лежиш си ти прекрасна, просторна, разпростряла се върху снежните поля и горските гъсталаци! Само горските ями и мужишката сила са цялата ти защита! Ех, да се съберяха всички мужици от всички райони, че да ги поведе на бой старият Иля Муромец^[2]! Кой коварен враг би устоял тогава? Щяха да отблъснат всички врагове, както ги бяха отблъсквали и преди! Нахлу при нас чужд, злобен и немилостив народ. Проникна се в самия център, в сърцето на руската земя, разцепи я на малки парченца и я гризе, и я гложди, и я къса, без да й дава дъх да си поеме… Ех! Да съберем силите си, че да отхвърлим от плещите си натискащия ни враг!…“

Чува се издрънчаване на стреме. Отпред пълзи сянка. Конникът е все по-близко. Князът застива на място и се вглежда. Кой има работа по това време, кому е нужно да броди посред нощ из лагера? Дали не е княз Георгий? Конят е висок, строен, половецки. Конникът не е руснак! Как е попаднал тук? А ако е татарин?… Княз Василко стиска ръкохватката на меча си и се втурва напред. Конят отскача в страни, конникът се носи през поляната към горската просека и се скрива сред гъстите ели.

— Татарин!… Съгледвач!…

Василко се втурва след него, но къде ти да го догони?! От другата страна се появява друг конник. Пред него тича пъстър пес-вълкодав.

„Пак ли враг? Не, този няма да го изпусна…“

Конникът е все по-близо. Мускулестият и строен кон крачи със спокоен ход. Песът изръмжа и се спря. Ездачът дръпна юздата.

— Кой идва?

— Вестоносец от Владимир — при великия княз Георгий Всеволодович.

— Попаднал си точно където трябва. Отдавна ли тръгна от Владимир.

— Отдавна. Вече петнайсетина дни. Наложи се да заобикалям. Татарите напират отвсякъде. Три пъти им бягах. Само добрият ми кон ме измъкваше.

— Какво се чува за Владимир?

— Когато тръгвах, Владимир още се държеше. А по пътя вече чух лоши слухове…

— Нима Владимир е паднал?

— Казват, че е опожарен! Говорят, че небето три дни е било червено…

Княз Василко наведе глава. Но само за миг. След което веднага се взе в ръце:

— Току-що, преди теб, оттук мина конник. Извиках му и той избяга…

— Наш не би избягал! Значи е бил татарин, съгледвач! Пази се, татарите са близко! Докато охнем и ще ни се нахвърлят…

— Да вървим по-бързо при княза!