Василий Ян
Внукът на Чингис Бату хан (33)

Дванайсета глава
Прехвърлянето през Итил

Като се приближи до Итил, цялата татаро-монголска войска получи заповед от джихангира си да се прехвърли в рамките на три дни на другия бряг. Куриерите препускаха от лагер на лагер. Някои от отрядите още не бяха пристигнали и се точеха някъде назад из изгорената от слънцето равнина.

Един от първите пристигнали до река Итил бе хан Кюлкан, най-малкият син на Чингис хан от неговата последна млада жена, красавицата Кулан-Хатун, умряла в Каракорум от отрова, поднесена й заедно с обяда от завистливи роднини.

Висок и красив като майка си и с тесни, леко скосени очи, винаги безгрижният и полупиян Кюлкан отговори на куриера, че тук има богат улов на птици, дзерени и сайгаци и че ще се прехвърли, едва след като приключи с лова.

Кюлкан издигна на брега на Итил знаменитата юрта на майка си Кулан-Хатун, в която тя бе приемала Свещения воин Чингис хан. Вместо с кече, юртата бе постлана с петнисти кожи на планински барсове и подплатена със самурени^[1] кожи. Всеки ден хан Кюлкан устройваше пирове в нея и се веселеше с младите си връстници, монголските знатни ханове.

Скоро при него пристигна втори куриер, съпроводен от стотня от „бесните“ на Субетей-багатур. Строгият пълководец съобщаваше на безгрижния чингисид, че „който не изпълни заповед, ще срещне смъртта си, а забавилият прехвърлянето, ще бъде понижен до най-ниската длъжност и мястото му ще бъде заето от някой по-пъргав…“. Куриерът добави от себе си, че „непобедимите“ и десет хиляди отбрани воини са получили заповед да яхват конете, ако хан Кюлкан отново откаже.

Хмелът мигновено се изпари от главата на Кюлкан. Веднага призова своите нойони и багатури, които започнаха да си припомнят как постъпваше в такива случаи Чингис хан. Монголите започнаха спешно да колят овни и козли, да одират като чорап кожите им през шиите им, да завързват отворите с жили и да надуват мехове. Големи грижи и главоболия създаваха обозите, които достигаха значителни размери при всеки чингисид и бяха само в тежест по време на похода. Воините на Кюлкан правеха салове от меховете и дялкаха весла от дървени трупи. На всички страни от лагера на Кюлкан полетяха куриери, за да разберат дали другите отряди са готови за прехвърлянето.

Субетей-багатур се бе погрижил за повечето неща предварително. Отгоре по течението, откъм Българското ханство^[2], пристигнаха хиляда добре насмолени лодки с по двайсет весла във всяка. Този подарък бе изпратен на Бату хан от брат му Шейбан хан по молба на едноокия пълководец. В лодките седяха полуголи, само с препаски, гребци българи^[3], потъмнели от слънчевите лъчи като борова кора.

Лодките акостираха в устието на Еруслан и по продължението на брега на Итил. Субетей-багатур отдели сто лодки и заповяда във всяка от тях да се качат по двайсет нукери, носещи със себе си само седла, дисаги и тридневен запас от ечемик за храна на конете им, които сами щяха да преплуват реката.

Бе светла и топла есенна утрин. Реката спокойно влачеше прозрачните си води, наслаждавайки се на ласкавите слънчеви лъчи.

На това място тя бе много широка и щеше да е трудно за конете да я преплуват. Как ли щяха да се справят с течението?

Заедно със стотнята си, Арапша трябваше да се прехвърли пръв. Той стоеше на песъчливия бряг и мереше с поглед широчината на реката. Смелостта щеше да стигне, но щяха ли да стигнат силите? До него се приближи набит монгол със син и дълъг до земята чапан и със загоряло младо лице. Изпод обърнатите краища на плъстената му шапка гледаха властни и студени очи. Това бе синът на Субетей-багатур — Урянх-Кадан, прославил се в китайската война^[4] със своята решителност и смелите си набези.

— Разбрах, че почтеният ми баща ти е възложил пръв да се прехвърлиш на отсрещния бряг. Работата не се състои само в прехвърлянето. Подготвил ли си се за битка? На отсрещния бряг са се струпали някакви конници. Не е ясно колко са. Биха могли да влязат в бой. Какви са — саксини, кумани, буртаси^[5] или урусути — е все едно! Трябва да бъдат отблъснати, да се завземе брегът и всички лодки да се върнат обратно отсам. Във всяка лодка трябва да останат по пет нукери, които да наглеждат гребците, че, току-виж, по обратния път на българите им хрумне да избягат от нас надолу по реката. Конете ти трябва да са с юлари^[6], към които да са завързани чембури^[7]. По-слабите коне трябва да плуват около лодките и да бъдат дърпани с юздите. Моят почтен баща поверява в твоите ръце стар и як жребец, своя любим светлокафяв кон с черни грива и опашка, който да покаже на другите коне как трябва да плуват. Той вече е преплувал и сребърната Улуг-Кем, и пълноводната Джейхун^[8].

— Ще опазя скъпоценния кон! — каза му Арапша. — Само че защо да изпращам обратно по пет нукери, за да наглеждат гребците, като и един е достатъчен?! Кой ще се осмели да не се подчини на един монгол?

— При големи начинания предпазливостта не вреди! — отвърна му Урянх-Кадан.

Прегърбен и тромав, Субетей-багатур стоеше близко до брега до светлокафяв жребец с широка гръд, черна грива и дълга черна опашка, като галеше неговата дебела и мускулеста шия, шепнеше нещо в рунтавото му ухо, пак го галеше и го хранеше с кипчакско просено колаче.

Като гонеше виещите се около му конски мухи, светлокафявият жребец клатеше глава и, сякаш мълчаливо се съгласяваше да поддържа славата на монголските коне.

В стотнята, на която предстоеше да преплува първа огромната река, бе и Мусук. Бе готов на всичко — щом ще се плува, ще плува! В краката му лежеше седлото му, а до него стоеше кипчакският кон, подарен му от Арапша. Но конят бе твърде обикновен и много измъчен.

Арапша се приближи, изгледа Мусук и го попита:

— Е, как е?

— Ще преплувам.

Арапша опипа ребрата на коня и очните му кухини и махна с ръка:

— Конят ти е слаб! Няма да издържи! Седни отзад на кърмата на лодката. Дръж коня си здраво за юздата, помагай му да плува и внимавай да не влезе вода в ушите му! Ако юздата се скъса и конят ти потъне, така ти се пада! Трябвало е да се погрижиш по-рано за по-здрав ремък за юздата.

Субетей-багатур изгледа охранения, мускулест и с копринена блестяща козина дорест кон на Арапша и милостиво му позволи да върже чембур към юздата на своя светлокафяв любимец.

Субетей лично отведе коня си до реката, влезе заедно с него във водата, още веднъж прошепна нещо в ухото му и го удари с длан:

— Уррагх! Напред!…

Жребецът наведе главата си към водата, подуши, изпръхтя, потропа с крак и решително тръгна напред. До него бодро крачеше стройният дорест кон на Арапша, а след тях вървяха конете на цялата сотня.

Хиляди монголи се изкатериха по крайбрежните хълмове и наблюдаваха как техните коне сами ще преплуват през Великата река.

Отначало трябваше да се премине пясъчната плитчина, след която веднага започваше дълбокото.

Светлокафявият кон се потопи пръв, а след него и дорестият, и само челата и щръкналите им уши се подаваха от бързо носещата се и блестяща на слънцето вода. Два-три от следващите ги коне бодро заплуваха след тях, след това — други и, най-накрая, целият табун изчезна сред вълните и само щръкналите им уши и малко показващите се над повърхността на водата глави показваха как се движат конете, опитващи се да преодолеят могъщото течение на Итил.

В същото време първите големи черни лодки изплаваха от устието на Еруслан. В тях, като проблясваха с оръжието си, бързо се настаняваха воини, някои от които водеха по-слабите коне след себе си. Гребците отпуснаха във водата дългите бели весла, замахнаха с тях и лодките бавно потеглиха.

Мусук седеше на кърмата и наблюдаваше как неговият дребен риж кон плува наблизо, като старателно гребе с крака. Лодката се движеше твърде бързо за коня и ремъчната юзда се опъваше все повече и повече. „Ще се скъса ремъкът и край с коня ми! — мислеше си Мусук. — И отново ще стана коняр без кон…“

— Гребете по-леко! Да не удавите коня ми! — молеше гребците той.

Бързата река отнасяше далече надолу плуващите коне и лодките. По средата на реката Мусук с ужас забеляза, че конят му се е уморил и един-два пъти полегна на хълбок.

— Ще му влезе вода в ушите и ще е дотук! — мърмореше Мусук. — Е, постарай се, красавецо, още малко се потруди, приятелче!

И той с всички сили дръпваше коня, който отново се изправяше и загребваше с крака. Но не за дълго. Скоро отново се обръщаше на хълбок и светлорижият му търбух се издигаше над водата, гален от вълните. Мусук вече се стараеше да измъква от водата само ноздрите и ушите на коня.

По едно време се огледа. Десният бряг бързо приближаваше. Ето ги неговите жълти и стръмни песъчливи брегове, обрасли със сребриста острица^[9]. Зад тях се виждаха бягащи хора, които на бегом изстрелваха стрели от малки лъкове. Няколко стрели се удариха в борда на лодката, други цопнаха във водата. Монголите отвръщаха от лодките, като опъваха силно огромни лъкове и точно изпращаха дългите си стрели по близкия противник.

Лодката застърга по пясъчното дъно. Нукерите скачаха направо във водата, грабваха седлата си и тичаха към конете си, които доплуваха до брега по-надолу по течението на реката. Конят на Мусук усети дъното и се опита да се изправи на крака, но две стрели се забиха в хълбока му. Водата около него почервеня и, като се изви, конят отново падна в нея.

Конският табун, начело със светлокафявия жребец на Субетей, вече бе излязъл на пясъчната плитчина. Монголите притичваха до конете, мятаха седлата си върху техните мокри и блестящи гърбове, пристягаха подпръгите им, възсядаха ги и се изкатерваха нагоре по песъчливия склон, готови за бой.

Арапша изскочи от лодката и се огледа.

Далеч зад блестящата повърхност на реката се виждаше левият й бряг. По него, като мравки, се движеха пешите и конните воини на многобройната монголо-татарска войска. Размахвайки белите си весла, черните лодки вече плуваха обратно към напуснатия бряг, а срещу тях плуваше множество други лодки и навсякъде по повърхността на реката се виждаха щръкналите уши и муцуни на пръхтящи коне.

Изведнъж се разнесе гръмкият глас на Арапша:

— На конете! По-живо! Готови!… Напред!…

И с диви викове монголите се впуснаха да преследват бягащите воини на неизвестния отряд.