Василий Ян
Внукът на Чингис Бату хан (56)

Седма глава
Пленените монголи

Рязанската войска навлезе навътре в Дивото поле. Застигната от снежна буря, тя спря на боен стан.

Князете и воеводите седяха в тесен кръг върху голям килим в една шатра. Умуваха как да опазят руската земя. През платнищата на шатрата долитаха воя на снежната виелица и унилото свистене на вятъра. Борините в двете поставки горяха с трепкащи пламъци. Съскайки, въгленчетата от тях падаха в дървени кофи, пълни с вода. Застанал на колене, чад^[1] наглеждаше огъня. В такава нощ не се очакваше нападение, защото бурята би съборила всеки, излязъл навън!

Някой пристигна на кон. Започна да разпитва къде да намери княза? Като приповдигна тежката завеса, в шатрата пропълзя затрупан със сняг отрок с косместа полушубка. Като свали заснежения си калпак, каза:

— Пристигна старият войвода Ратибор. Казва, че носи важни вести и не може да чака до сутринта.

— Че какъв войвода е той?! — каза един от князете, отдавна враждуващ с роднините на Ратибор. — Нито е поп, нито е разпопен! Да си седи в манастира и да бие усърдни поклони, докато се моли! Броди из нощта като таласъм. Изглежда му тежат доста грехове на душата, щом не му се спи, не му се седи и сън не го хваща.

— Истината ли казваш? Бог те чу! — отвърна му глас от ъгъла. — Насила добрият витяз в поруба^[2] затвориха и го подстригаха за монах.

— Стига вече със старите вражди! — обади се трети глас. — Отсега нататък трябва да сме единни!

Всички млъкнаха. Отрокът приповдигна завесата и в шатрата влезе едрият и тежък Ратибор. Свали кожената си шапка с наушници и разкопча кожената си полушубка. Извади и разглади широката си гъста брада. Прекръсти се три пъти към иконата в златна рамка, поставена върху кожено сандъче в ъгъла, и се поклони до кръста на рязанския княз.

— Влизай, отче Ратибор! — каза му княз Юрий Ингваревич. — Седни при нас! Големи грижи са ни налегнали. Може би ти ще ни кажеш нещо хубаво?!

Ратибор се отпусна на килима и започна разказа си:

— Държах стотня дружинници в засада в ракитака. Исках да хвана татарин. Трябва от тях да се разбере какво са замислили. Снежната буря ни засипваше със сняг, но бе обидно да отстъпим с празни ръце. За наше щастие забелязахме неверници. Изглежда се бяха изгубили или самите те се промъкваха към нас, за да заловят „език“. Нахвърлихме се всичките върху тях. Те си плюха на петите. Успяхме да свалим двама от конете. Единият, просто и бързо се предаде, а другият се защитаваше като див звяр, пищеше и не щеше да се покори. Зашеметихме го със секира и го вързахме с ремъци.

— Жив ли го хванахте?

— Не само че го хванахме, но го и разпитахме. Видно е, че знае много, но нищо не ще да каже.

— Ти не можеш да разпитваш — каза някой. — Да го бе докарал при мен.

— Докарах го.

— Давай го тук! — каза князът.

Отроците вкараха монголските пленници в шатрата. Ръцете им бяха вързани зад гърбовете им с ремъци. Единият бе по-богато облечен — със сукнен чекмен, подплатен с агнешка кожа, със сини нашивки на лявото рамо и направени от чортова кожа бели ботуши. Сухото му лице, сякаш изковано от червена мед, напомняше на физиономията на разсърдена кукумявка. Очите му, надменни и зловещи, за миг се спряха с остър изпитващ поглед върху всеки от седящите в шатрата. Това бяха очи на горд и непокорен, но хванат звяр, готов за скок при първа възможност за битка и свобода.

Другият пленник бе съвсем млад, около седемнайсетгодишен, и с полуизгнил домашнотъкан чекмен, наметнат върху проскубана и изподрана полушубка. Краката му бяха увити с парчета от стара обработена овча кожа. Гледаше с уплашено любопитство, виждайки за пръв път пред себе си урусутите, против които хан Бату бе повел пълчищата си.

Князът нареди да бъде извикан Лихар Кудряш.

— Ще отговаряш ли? — обърна се Лихар към старшия пленник.

Онзи го изгледа накриво и се отвърна.

— Ако мълчиш, ще те обгорят с огън.

— Ще отговарям.

— Кой си ти? Как се казваш?

— Аз съм стотникът Урянх-Кадан от тумена на владетеля на всички владетели, Бату хан.

— Колко е голяма войската му?

— Войската на Бату хан е толкова многобройна, че за да се преброи, ще са необходими деветдесет и девет години.

— Къде се намира Бату хан?

— Тук, в степта. На разстояние полет на стрела. Точно пред вашата войска.

— Накъде отива?

— Бату хан отива да покори урусутите и да ги направи свои „арестанти“.

— Защо стои, а не върви напред? От нас ли се страхува?

— Бату хан не се страхува от нищо. Изчаква да утихне снежната буря. Злите духове на урусутите плюят сняг в лицето ни и не искат да ни пуснат в земите си. Когато нашите онгони прогонят урусутските мангуси, Бату хан ще тръгне напред, направо към град Рязан.

— Кой е най-главният началник на монголите?

— Много са. Главните началници са единадесетте принца от свещената кръв на Великия воин Чингис хан.

— Всички ли отиват към Рязан?

— Няма да има място за войските и храна за конете, ако всички те тръгнат към Рязан. Войските вървят една до друга, на широк фронт, както при ловна хайка. Най-отдясно е Шейбан хан, а най-отляво — Гуюк хан.

— Кой от тях ще настъпи към Рязан?

— Най-напред към Рязан ще настъпи Гуюк хан, а след него и Бату хан.

— А какво правят другите началници?

— Настъпват към другите градове на урусутите.

Княз Юрий Ингваревич се обърна към втория пленник:

— Как се казваш?

— Казвам се Мусук и съм синът на Назар-Кяризек.

— Истина ли е това, което каза твоят другар, Урянх-Кадан?

— Почти всичко е истина.

— А кое не е?

— Сами се сетете. Аз няма да говоря.

— Той началник ли ти е?

— Да, той е моят голям началник.

— Как попаднахте в плен?

— Началникът ми искаше да открием къде е войската на урусутите. Загубихме се и тогава ни хванаха.

Князът се замисли, а воеводите клюмнаха глави. Разбраха, че борбата с приближаващите се като буреносни облаци татарски войски ще бъде тежка.

— Кой ще каже нещо ободряващо? Кой ще даде разумен съвет? — попита ги Юрий Ингваревич.

Върху лицето на монголския пленник сякаш трепна насмешлива усмивка. Княз Юрий каза на Лихар Кудряш:

— Е, Кудряш, вземи със себе си двамата пленници и добре ги пази. Завържи им краката с нещавени ремъци, защото вървите те ще прегризат със зъби и ще избягат. Отведи ги оттук!

Кудряш излезе с пленниците. Като гладеше брадата си, Ратибор пъшкаше и въздишаше така, сякаш нещо го душеше.

Воеводите мълчаха и князът се обърна към Ратибор:

— Ти, отче Ратибор, имаш голям военен опит. Би ли ни казал какво мислиш за тези вести, които ни донесоха нечестивите мунгали?

— Попрекали с хвалбите пред нас мунгалът. Войската им наистина е голяма — но това е хем в тяхна полза, хем е тяхна грижа. Толкова голяма войска като тяхната не може да стои дълго на едно място. Монголските коне вече са изпасли всичката трева и са изровили с копитата си дори и корените от земята. Още няколко дни и ще започне мор по табуните на мунгалите, а конете им ще почнат взаимно да си отгризват опашките. Поради това и не всички напредват към Рязан, а се движат на широк фронт срещу другите градове за хляб и сено. Ако князете ни бяха застанали дружно, като една рат, никакви мунгали нямаше да могат да ни уплашат.

— Истината ли казаха мунгалите?

— Разбира се, че излъгаха, че татарската войска трябва да се брои деветдесет и девет години, но всичко останало е истина.

— Какво, според теб, трябва да се направи?

— Мунгалите ще се разтеглят оттук до самия Пронск. Няма да ни ударят с цялата си мощ. Ако мунгалът не е излъгал, то пред нас стоят полковете на Гуюк хан и на самия Батий. Трябва, без да се губи и минута, да се тръгне напред и да се отреже Гуюк в средата, където стои войската на Батий. В тази снежна виелица те няма да забележат нищо. Ще нападнем войската на Гуюк и ще я подгоним. След това ще се обърнем към Батий. Ще ни е трудно, но ако върху нас се стоварят мунгалските полкове, ще ни е още по-трудно. Тогава ще дойде краят ни! Който само се защитава, ще бъде разбит! Трябва сами да се нахвърлим върху татарите…

Воеводите заговориха едновременно, заспориха — всеки даваше съвети. В края на краищата княз Юрий Ингваревич прие съвета на Ратибор, заповяда на разсъмване войската да бъде вдигната и да настъпи срещу левия фланг на татарите.