Василий Ян
Внукът на Чингис Бату хан (44)

Шеста глава
Рязанското Вече

… Отговори ми, градище величаво,

къде са времената на цветуща слава,

когато твоят глас, бич на князете,

звучеше медно тук в бурното вече,

на съд или пък всеки да сече,

призовавайки послушните ти синове?

Дм. Веневитинов^[1]

Камбаната на вечето още от сутринта призоваваше народа на вечето. В тихия мразовит въздух се разнасяха чести тягостни звуци, разпръскващи наоколо тревога. Чуваха се и в отдалечените околни села. Хората излизаха пред портите, вслушваха се и, надявайки припряно армяци^[2] и полушубки, грабваха шапките си. По затрупаните от снега ниви от двете страни на реката се зачерняха върволици от мужици, точещи се към града.

— Чуй как „вечникът“^[3] бие сбор! — разсъждаваха, докато крачеха, мъжете. — Какво ли е станало?

Върху високия стръмен бряг на Ока целият затрупан със сняг Стар Рязан изглеждаше сребърен. Високите землени валове около града и детинецът в него, окръжен със стобор и стражеви кули, изградени от столетни дъбови дънери, правеха от града страшна и непристъпна крепост.

Какво можеше да заплашва Рязан? Защо така настойчиво биеше медният „вечник“? Отново кавга между князете ли имаше? Отново ли ще пратят мужиците да се бият един срещу друг, както преди двадесетина години при рекичката Липица^[4]? И за какво? За да свалят от гърбовете си един княз и да поставят друг на неговото място ли? Нека князете си се бият помежду си, но защо трябва да гонят към кланицата и мужиците?

Както обикновено в пазарните дни, площадът на Соколовия хълм до Фогиевия стълб бе задръстен от селски каруци със зърно, брашно, замразени свински и телешки трупове, глинени съдове, дървени каци и разни селскостопански храни и прибори. Но през този ден площадът бе толкова пълен с народ, че селските каруци не се виждаха. Мужиците и гражданите се стичаха от всички посоки към площада, като се стараеха да се приближат до портика на катедралната църква „Успение Богородично“, откъдето на вечето се изказваха князете и княжеските синове.

Дикорос и спътниците му от Перунов бор си пробиха път до самия портик, където двама едри юнаци, свалили шапките и полушубките си, усърдно разклащаха железния език на голяма медна камбана, провесена на дървените стълбове на камбанарията до църквата.

След острото прозвъняване на малките камбани, от църквата изтича клисар със сплетена плитка и расо и махна с червена кърпа на юначагите, биещи „вечника“. Те престанаха да звънят и изтриха с ръкави изпотените си чела. Тълпата още повече се притисна към портика. Мужиците се качваха върху каруците и възсядаха впрегатните коне, защото всички искаха да разберат за какво е народният сбор?

С проточено пеене от църквата излезе църковният хор. Зад него вървяха четирима яки псалтове-викачи с черковни одежди, размахващи димящи кадилници. След тях тържествено изплуваха десетина свещеници със златни филони, със сребърни и медни кръстове в ръце и най-накрая се показа епископът, поддържан под мишниците от две момчета с облекло на послушници.

След духовенството от църквата излезе рязанският княз Юрий Ингваревич, облечен в червен плащ — „корзно“, обшит с бисери и скъпоценни камъни. Двадесет яки дружинници с оголени прави мечове, опрени на десните им рамене, охраняваха княза и отблъскваха напиращия към портика народ. А през това време от катедралата излизаха все нови и нови лица: великата княгиня Агрипина Ростиславовна, заобиколена от снахите си — младите жени на седемте княжески синове и племенници, старшите боляри и най-знатните приближени на княза. Юрий Ингваревич се изкачи на каменното възвишение до камбаната на вечето, а свитата му и духовенството се наредиха около портика.

От другата му страна се събраха старейшините на градовете от различните краища и близките паланки. Те стояха сериозни и скромни в овчите си полушубки и купени кафтани от тъмносиво домашнотъкано сукно. Един от тях, благовиден старец с бяла брада, който бе старейшина на незначителна паланка, се поклони на княза отделно от другите и, като притискаше до гърдите си самурената си шапка, високо каза:

— Сполайти, бащице наш, княже Юрий Ингваревич! Да живееш заедно с княгинката ти Агрипина Ростиславовна в добруване и здраве, мъка да не знаеш и нас, малките хорица, да не забравяш! Позволи ми думата си да кажа! По каква причина народа събра? По каква причина заповяда да ударят „вечника“? За какво ти е притрябвал рязанският народ?…

Като изгледа мрачно тълпата, князът тръсна прошарените си дълги къдрици и важно се поклони на три страни към стихналата тълпа.

— Чуйте ме, православни! — заговори с уморен и тих глас той. — По важна работа съм ви събрал. Не без тревожна причина гърмеше от сутринта камбаната на вечето. Трябва всички заедно, с обща воля и желание, да решим неотложен въпрос…

— Казвай, казвай, княже, а ние ще решим! — чуха се гласове.

— Още отдавна, от пролетта, от Дивото поле пристигаха лоши вести, че сред половецките ханове цари смущение, че половецките полкове се бият с непознат народ, дошъл отдалече, чак отзад Волга. Този народ е злобен и силен, победил е половецките ханове, изгонил ги е от чергарските им станове из цялото Диво поле и ги е ограбил напълно, до голо.

— Чуйте, православни, какъв народ се е появил!

— Пришелците отблъснали най-знатните ханове, победили ги и ги направили свои коняри.

— Какви са пък тези хора? Как се наричат? Също ли са пастири?

Князът продължаваше:

— Този придошъл народ се нарича безбожни мунгали и татари. Разгромили са половецките вежи^[5], изпозаклали са техните бикове и овни, а сега са тръгнали към нашата страна и са се спрели близо до заставите ни на река Воронеж. Татарите ни изпратиха пратеници-безделници — за всичко разпитват, от всичко се интересуват, всичко искат да знаят. Двама татарски мъже и едно женище са…

— Дай ги тук! Да ги видим и да им кажем по кой път да си заминават обратно…

— Е, хайде сега доведете тук татарските пратеници! — каза князът на дружинниците. — И ги пазете като очите си, за да не започнат нашите момчета да се закачат с тях, че колко им е да ги обидиш! Все пак са пратеници на могъщия татарски цар Батий.