Василий Ян
Внукът на Чингис Бату хан (81)

Единайсета глава
В гръко-руското училище

В малката каменна пристройка към катедралата се събираха момчета. Отръскваха и измитаха с метличка цървулките си в пруста. Влизаха навътре, сваляха шубичките си и ги захвърляха в ъгъла, след което вземаха един дървен гребен от поличката и сресваха късо подстриганите си коси. Отиваха в средата на стаята, бавно и чинно се кръстеха към иконата с горящото кандило и се приближаваха до учителя, седящ в резбовано дървено кресло, като му казваха високо:

— Живот и здраве дълги години, Максим Далматович!

Учителят, мургав, чернобрад и с голям остър нос, поглеждаше строго децата и сухо им отговаряше:

— Сядайте на масата и отваряйте книжката!

Момчетата бяха дванайсет. Те чинно сядаха върху скамейките от двете страни на дългата и тясна брезова маса и разтваряха пред себе си ръкописни книги от съшити пергаментови листа, зацапани, омазнени и вече използвани от предишни ученици.

— Стани! — каза учителят и, като свали кожения си калпак, го окачи на дървен гвоздей на стената до поличката с книги.

Момчетата станаха. Едно от тях каза молитва.

— Седнете!

Децата седнаха. В този момент вратата се отвори и в стаята влетя Прокуда. След нея влезе възрастна бавачка. Свали шубичката на Прокуда, оправи й сукманчето и седна върху едно сандъче в ъгъла.

Прокуда се поклони до кръста на учителя, изрецитира приветствието и седна до другите ученици, като избута с лакът крайния.

Учителят прекара тъмната си мургава ръка по черната си брада, изкашля се и започна:

— Днес трябва да ви кажа едно важно поучително слово. Булатка, гледай към мен, а ти, Верещага^[1], престани да буташ Чапига^[2]! Гледайте ме в очите!

Учителят силно се закашля.

— Аз съм калугерът Максим и работата ми е да пиша книги и да уча такива малки деца, като вас, на грамотност. Вие изучихте всички буквички и вече възнамерявах като по стълба да ви издигна в изучаването на часослова^[3], псалтира и прочие божествени премъдрости.

Момчетата го слушаха със зяпнали уста, а, подпряла буза с юмруче и свъсила вежди, Прокуда се опитваше да разбере мъгливите за нея думи на учителя.

— Това училище, наричано „гръко-руско“, е основано от великия княз Константин Всеволодович, доблестен и мъдър господар, велик владимиро-суздалски княз. Той е държал при себе си много учени хора, обичал е книгите и сам е писал. Само гръцките му книги са били повече от хиляда, като често сам си ги е купувал или пък ги е получавал като дар от цариградския патриарх…

Учителят закри лицето си с ръце, наведе се над масата и замълча. Децата се подбутваха едно друго с лакти и се питаха на ухо: „За какво ни говори всичко това? Какво му става?“

Учителят свали ръцете си и тръсна глава:

— Дойде тежко и трудно поносимо време. Над нашия славен град Владимир, в който като кандило в нощта свети това училище, надвисват черни облаци, носещи буря и мълнии и искащи да превърнат всичко във въглени и пепел. И това училище, и това скъпоценно книгохранилище — какво означават те за един народ, див и варварски? Ще грабне татаринът тези скъпоценни книги — паметници на отминалите векове — и ще ги хвърли в огъня, за да си опече конски бут.

Учителят изтри с ръка очите си и огледа с внимателен и прощален поглед децата:

— Днес е нашият последен урок. Отсега нататък мястото ви е на стените на града. Ние, възрастните, ще вземем мечове и копия, а вашата задача ще е да помагате на бащите и братята си — да събирате стрели, да носите вода и хляб…

— Точно това искаме! — възкликнаха момчетата.

— А сега имам още една, последна молба към вас. Може би татарите ще нахлуят в училището и ще го подпалят. Да свалим книгите от книгохранилището в мазето, да ги сложим в сандъци и да ги затрупаме с камъни. Който от вас оживее, ще си спомни, след като си тръгнат татарите, за това мазе и ще изнесе книгите на Божия свят, а вашите деца и внуци ще се учат по тях. Наш свещен дълг е да скрием тази скъпоценна факла на знанието… Надявайте хламидите^[4] си!

Децата скочиха и започнаха да се обличат, като се радваха на предстоящата интересна работа. Прокуда се приближи до едно от момчетата и го дръпна настрана:

— Булатка! Никому нита дума за това, което ще ти кажа! Потърси и ми донеси някакви шаяче, гащи, риза и цървулки…

— Ама аз нямам нищо ново, всичко е съдрано!

— Именно съдрано ми трябва. Мамичка е замислила да се залости в катедралата и да се подпали, ако дойдат татарите… А аз ще се преоблека като момче и ще избягам в гората. Ще се бия с татарите, докато не ги изгоним…

— И аз ще дойда с теб, Прокуда! Всичко ще ти донеса! — зарадва се Булатка. — И другите деца ще дойдат с теб!…