Василий Ян
Внукът на Чингис Бату хан (50)

Първа глава
Руското пратеничество при Бату

Страшните вести за настъплението на татарските пълчища накараха княз Фьодор сериозно да се замисли и да се погрижи за всичко преди тръгването си към Дивото поле, защото, макар и млад, той бе истински грижовен господар и нищо не можеше да се изплъзне от зорките му очи. Поговори и с болярите, и с пристигналите от разни краища князе и войводи, и с обикновените селяни, задръстили с каруците си градския площад. Искаше да знае, сериозно ли щяха да бранят руската земя и за какво и как щеше да му се наложи да се договаря с татарския цар?

Всички му казваха едно и също нещо: „Не се безпокой за нас! С гърдите си ще посрещнем първия удар. Макар и да са ни съседи, суздалците, както се е случвало и преди, няма да поискат да ни помогнат и дори ще се зарадват, че рязанците ще станат по-слаби. Извинявай, но суздалците се надяват, че владимировският княз ще скрие под пешовете си цялата отслабнала рязанска земя и ще направи старите й боляри свои коняри. Това няма да го бъде!“

Никой не знаеше какво обсъжда надменният владимировски велик княз Георгий Всеволодович с мълчаливите и мрачни татарски пратеници. Какво казваше в своя полза пред тях? Какво му бяха обещали косооките съгледвачи!

Пристигналите от Дивото поле разсъблечени и ограбени половецки ханове разказваха, че татарите и мунгалите нямат милост към никого и че не държат на думата си. Един половецки хан, по-рано притежаващ конски табуни от по десетки хиляди глави, пристигна със слугата си и само с три коня и разказваше:

— Чрез куриерите си татарите обещаха: „Предайте се изцяло на волята ни и тогава няма да ви докоснем! Ще ви оставим всичките ви табуни и стада!“ Които им повярваха и се поклониха в краката на хан Батий, бяха одрани същия ден като овни. Татарите ги накараха да работят за тях като коняри. Хвалят се: ето че почиваме в Кипчакските степи, охранваме конете си и се готвим за набег срещу урусутите. „Ще обхванем с войската си като с примка всичките урусутски градове и ще изтребим напълно всички в тях“. Ей, рязански приятели, гответе се за смъртен бой! Не вярвайте на татарските обещания!

Княз Фьодор Юриевич не бе от страхливите. Още от младежките си години бе смел ловец — и мечки бе ловил, и турове^[2]. Така че и сега реши да тръгне към лагера на цар Батий, както по-рано бе ходил на лов за свирепите зверове: „Където не може със сила, опитай с хитрост!“

Вече всичко бе готово за тръгването му — князете се бяха договорили за всичко, а подаръците бяха подбрани и поставени в кожени сандъци и дисаги, като част от тях бе натоварена на коне, а останалото — в каруци. Глинените запечатани стомни с опияняваща медовина и бъчонките с пиво бяха внимателно увити с плъст и положени върху сено. От каруците стърчаха краката на замразени телешки и свински трупове.

Научавайки от бягащите половци, че към цар Батий са се присъединили десет мунгалски принца, княз Фьодор, по съвет на баща си, подбра единайсет от най-добрите едри жребци с пищни опашки и копринени виещи се гриви. Жребците бяха изкъпани, гривите им намокрени с квас, сплетени и преплетени с червени ленти. Високите им гладки гърбове бяха покрити с пъстри шемахански^[3] килими. Дванайсетият кон Фьодор реши да подари на главния пълководец на Батий, неговата дясна ръка — „темника Себядай“^[4].

Но защо се бави княз Фьодор? Каруците вече са изпратени напред, всичките дванайсет коня със сплетени опашки и гриви тръгнаха един след друг под охраната на опитни коняри, вече пред преддверието на княжеския дом е доведен стройният и бърз като вятъра риж кон, подарък му от половецки хан, вече и спътниците на Фьодор — ижеславълският^[5] княз, а с него и четиримата хитроумни боляри, всичките с походни полушубки и самурени калпаци — са се струпали в преддверието, а Фьодор все се връща в стаята на охраната, излиза в преддверието и загрижено се оглежда.

Някой извика:

— А ето я и дългоочакваната гостенка!

Иззад ъгъла на къщата в края на площада изскочиха няколко конници. С всички сили, като вдигаха снежен прах, те препуснаха към преддверието. Двама дружинници скочиха от конете си и хванаха за юздата сивия, на тъмни петна раванлия. От него с лекота скочи млада жена с овнешка полушубка и зелен кадифен калпак, обточен с черен самур. На пръв поглед тя можеше да бъде сбъркана с юноша — и високите й ботуши бяха от сахтиян, и бе препасана с ремък с къс меч, но радостният й смях и руменото й лице с блестящи кафяви очи бяха познати на всички, защото рязанци неведнъж бяха виждали в катедралната църква до княз Фьодор неговата млада съпруга, задморската^[6] гръцка принцеса Евпраксия^[7].

Като момченце тя изтича срещу слизащия от преддверието Фьодор и се хвърли на врата му:

— Все се страхувах, че няма да те заваря, Фьодор. През целия път препусках, сменяйки конете. Защо отиваш?

Като прегърна през раменете Евпраксия, Фьодор се изкачи в преддверието. Срещу тях бързаше княгинята майка Агрипина, облечена с лисичи сукман, наметнат набързо. С треперещи ръце тя прегърна младата си снаха и двете се обляха в сълзи.

— Успокой се, Евпраксеюшка! — утешава я Фьодор. — Не отивам да воювам, а да договоря траен мир. Всичко ще уредя, а и опитните ми съветници ще ми помогнат и ще измислят как да усмирим татарския цар Батий. А къде е нашият Ванка^[8]?

— Пристига с каляската. Аз не можех повече да чакам и се понесох напред.

— Ама че си ми момиченце! — каза старата княгиня Агрипина. — Бягаш като заек!

— И аз казвам същото — прекъсна я Фьодор. — Има още хора да водиш! — и добави шепнешком на ухото й: — За това те и обичам! Знам, че си готова с мен да бъдеш, ако щеш на лов, ако щеш в полето да чергаруваме.

— Вземи ме със себе си, Фьодор! Може да успея с ласкателства и шеги да смекча татарския цар.

Фьодор придърпа към себе си нейното младежко порозовяло лице с блестящи кафяви очи и целуна побледнелите й устни. Нежно отстрани вкопчените й в него ръце и намигна на майка си, която прегърна Евпраксия отзад. Младата княгиня трескаво разкопчаваше полушубката си.

— Почакай, Фьодор! Вземи със себе си моята любима бисерна огърлица от Цариград. Може би ще успееш да съблазниш с нея татарската царица, а тя да успокои своя яростен мъж. Вземи със себе си и моята благословия… — и тя свали от шията си иконка със сребърна верижка.

Фьодор свали калпака си и наведе пред младата си жена главата със сресана на двете страни по средата руса коса. Тя надяна иконката на врата му. Фьодор целуна Евпраксия по челото за последен път, обърна се рязко и, тропайки с подкованите си червени ботуши, избяга от преддверието към нетърпеливо местещия крака кон.

Евпраксия се замята, викайки и плачейки, в ръцете на старата княгиня, а княз Фьодор, като сдържаше силния си кон, се отправи, без да се обръща, през засипания със сняг площад. Мрачен и с навъсени вежди, той се вглеждаше в сивата мъглива далечина. От площада и от крепостните валове снежната равнина се разкриваше на разстояние от десет версти и по нея тук-там се чернееха малки кории. Ниски сиви облаци бавно плуваха над пустеещите полета. Чуваше се унилото свистене на вятъра и прегракналото грачене и крякане на гаргите и гарваните, летящи на ята над широкия друм за Дивото поле.

Рязанското пратеничество пътува четири дни до лагера на Батий. По пътя често срещаше руски гранични застави.

Макар че княз Фьодор возеше със себе си шатра, той я издигна едва на четвъртия ден, когато в далечината се показаха татарските постове. Преди това той спеше на земята, до огъня, върху разстлан овнешки кожух, хранеше се като останалите и назначаваше охрана за през цялата нощ, защото от татарите можеше да се очаква всякакво нахалство.

На последната руска застава му разказаха за младия воин, който сразил с вилообразно копие татарин, бил пленен, през нощта надхитрил татарските стражи и се върнал обратно върху прекрасен кон.

Княз Фьодор поиска да го доведат при него, попита го за името му, кой е баща му и от кой район е. Похвали го и нареди да му дадат за награда чифт нови кожени ботуши.

— Е, Торопка, пъргавелко такъв, — каза му той — зарадва ме ти мен! Ако се наложи да воюваме, то у нас ще се намерят още много такива смелчаги. Косооките няма да успеят да ни смачкат!…