Василий Ян
Внукът на Чингис Бату хан (85)

Втора глава
На горската поляна

Тихо е в дремещата вековна гора. Ясно се чува как пада от някоя клонка разпарцаленият сняг, как скача белка или изпърхва самотна зимна птица. От време на време изпращяването на ствол от студа ще събуди тишината и ще прозвучи на далече в гъстата смърчова гора. Рядко високо горе, по върховете на стройните борове, поклащани от вятъра, ще се чуе тихо шумолене. И отново тържествената тишина ще изпълни с тайните си онемялата, сякаш застанала нащрек, стара гора.

Снежните преспи са покрили храстите на калуната, хвойната и мечото грозде. Нито пеша, нито на кон да минеш. Само с къси ски, подплатени с конска кожа, можеше да се провреш през глухия гъсталак.

Едва забележима виеща се пътечка, отъпкана в дълбините на гората, извеждаше на малка полянка. На нея се бяха събрали сподвижници. Тук бяха тези, които са имали късмет да се отърват от татарските наточени мечове или опънато ласо — мужици от опожарените селища, малцина оцелели защитници на Рязан и останали ратници от унищожени отряди. Там, зад гората, където се простираха родните снежни поля, се облива със сълзи мъката, святкат мечове, тече кръвта на руските хора и горят родните домове…

Ратниците отдъхват, лежейки върху борови клонки и греейки се на огъня.

Тих и задушевен глас подхвана песен:

Защо вие, братя, сте се замислили,

замислили, момчета, закахърили?

Защо сте навели буйните си глави,

защо сте навели ясните си очи

към влажната земя?

Няколко души дружно подхванаха:

Още ли е зъл към нас вражият злодей,

вражият злодей, татаринът зъл…

Млад привърженик сърдито изръмжа:

— Не за добро сте се разпели!… — и им обърна гръб с недоволен вид.

Тежка ръка го удари здраво по рамото и той се обърна отново. До него стоеше висок и слаб мужик с кожух, шапка с наушници и топор в пояса.

— Какво си се разграчил? — попита го той.

Момъкът заразтрива рамото си:

— Пфу, Звяга! Ама и ръчище имаш!…

— Какво не ти харесва песента?

— Татарите ще чуят…

— Къде ти да се доберат дотук?! Ще потънат в снега.

— Все тая, какво ти пеене сега…

— А защо да не пеем?

— Къщата ми изгориха… Тате съсякоха… Любаша отведоха… — плачливо проточи момъкът.

— Ето какво било!… Че само на теб ли? Какво си се разхълцал? Всички сме го преживели, всички от мъката вкусихме! А утре лично ще отсечем опашките на косооките! Все пак ще ги прогоним!

Момъкът недоверчиво поклати глава.

— Не така! Не може без песни! — продължаваше Звяга, като се отпусна на постланите елови клонки. — Нашето дело е справедливо. Защо татарите не пеят весело, а вият като вълци? Тяхното дело е несправедливо. А справедливият човек винаги ще запее! Там е работата, я…

— А на мен търбухът ми пее от глад — не отстъпваше момъкът.

— Виж го ти! — гръмко се разсмя трети привърженик, приближавайки се към тях. — Още ли не е сварена чорбата за теб?

— Нищо! — спокойно възрази Звяга. — Щом закипи водата в котлето, ще се нагълтаме с рядка брашнена каша. Не придиряй само, че няма сол!

— А и брашното ни е последната шепа…

— И това ще ни е от полза — ще заспим по-дълбоко и насън пироги ще виждаме!

Неочаквано се разнесе рязък вик:

— Стой! Кой идва?

През гората се приближаваше на ски широкоплещест, набит и късокрак селянин. Като оглеждаше сподвижниците, той често отмяташе глава назад и тогава черната му брада щръкваше напред. На рамото си носеше голям чувал с брашно. Неколцина сподвижници го доближиха. Останалите продължаваха да лежат, като подлагаха хълбоците си на излъчваната от огъня топлина.

Насмешлив глас извика:

— Ей, смелчаги-юначаги, гвоздеи остри! Притича сват от тъщата, направо от селото, извървял е версти сто! Довлякъл е голям чувал с тревно брашно. Който не е високомерен, който не е ленив, нека се приближи и да подложи чаша, длан или шапка! Побързайте блини да печете, че тестото ще спадне, кумовете ще отвикнат!…

— Откъде брашно? Кой го донесе? — разшумяха се, приповдигайки се, мужиците.

— Ето този щедър човек с брада като лопата. Татарището от печката го прогонило, започнал да фъфли и оттогава се нарича Ваула.

Звяга подскочи:

— Ваула! Свате!… — и се хвърли да прегръща приятеля си.

— Досетих се, че вие тук гладувате, та ви довлякох малко брашънце — обясни Ваула.

— Ех, че юнак! Ще ни нахрани до пръсване, точно когато търбусите ни са празни!… — говореха мужиците.

— Сядай, Ваула, до нашия огън!

— Не, до нашия!…

— Разказвай какво се случи с теб? — разпитваше го Звяга. — Видях те как падна от рязанската стена в реката. Мислех, че си потънал…

— Изглежда, че ми е още рано, та се измъкнах! Две денонощия из гората скитах, докато изсъхна.

— Хо-хо-хо! — засмяха се мужиците. — Със своята ли топлина се суши?

— А с чия друга? Бягах, колкото можех, и търсех сподвижниците, а се натъкнах на изселническо селище. Двама старци ме стоплиха, ски ми направиха, хляб и чувал с брашно ми дадоха. Върви, казаха, на север! Там ще срещнеш храбрите сподвижници. Кажи им, че доземи им се кланяме и им благодарим, че родината пазят! И ние, старците, вилообразните си копия точим и скоро при тях ще притичаме.

— А какво се чува там, у нас?

— Като че ли не го знаете? Времето е лошо, татарите се носят насам-натам, съсичат всички, душат с примки, никого не щадят.

В далечината се чу протяжно изсвирване, след което и викът на стражата:

— Ей, почакай! Кой там пристига на татарски кон?

Закачливо му отвърна млад и звънък глас:

— Конят е татарски, но ездачът е същият, като вас!

На полянката излезе конник. Конят бе гърбонос и със слепнал като на хрътка корем. Бе с татарска сбруя, обсипана със сардоникс^[1], със сребърни токи и шарени дисаги. Върху коня седеше момче с голяма шапка и закърпен шаяк, опънат по тесните му гърди. Слабите му крака с кожени цървули бяха мушнати в късите татарски стремена. Отзад, вкопчил се в опашката на коня, се тътреше втори малчуган.

— Хо-хо-хо! — буботеха сподвижниците. — Виж го ти войскара!

— Че и спътник си води, коня му за опашката да дърпа!

— Май че доскоро е ходил прав под масата?

— Виж какъв смел воин ни е изпратила баба!

Младият конник се приближи към сподвижниците:

— Приемете ни, добри хора. От татарския плен избягахме!

— Браво, деца!

— Ела, ела при нас, храбрецо! А какъв е този юнак, който се тътри след теб?

— Това е Поспелка! Капна от умора… И двамата избягахме с коня, а сега се редуваме да ходим пеша.

— Сядайте при нас, деца!

Момчето слезе от коня, привърза го към една еличка и се приближи до огъня. Тъмните му очи изглеждаха огромни върху неговото бледо, изпосталяло лице. Момчето погледна към спътника си и прихна от смях:

— Стига си хленчил, Поспелка! Спасихме се и всичко е наред!

— А какво ще направят на Булатка?

— Ние ще го измъкнем!

— Че как така, деца, избягахте от плен?

— Сега ще ви разкажа. Само че не ще ли се намери у вас, добри хора, сено, макар и едно снопче, коня да нахраним? Без него щяхме да загинем!

— Какво му се прищяло?! Откъде да ти намерим сено? А и дисагите зад седлото ти, май са натъпкани със сухари?

— А аз и не знам какво има в дисагите, те не са мои!

— Ей сега ще видим какво са ти подарили татарите?!

Сподвижниците се приближиха до коня, свалиха дисагите и развързаха ремъците им. Постлаха един армяк на снега и изтръскаха съдържанието на дисагите върху него. Оттам се посипаха домашнотъкана пола, извезана риза, сребърна чаша, няколко кръстчета и три цветни вързопчета. В едното се оказаха златни и сребърни обици, в другото — шепа черни и сребърни монети, а в третото, най-голямото — ситно натрошени сухари.

— Ето това ще е от полза! — възкликнаха сподвижниците. — Макар че сухарите са малко, все пак ще спасиш коня!

— Братя соколчета! Какво е това?! Заедно с обиците извергите са отрязали и ушите на момата!

Мужиците скочиха и започнаха да си подават един другиму обиците:

— Е, това ние ще им го припомним! Къде са тези крадци-разбойници? Откъде дотърчахте, деца?

Момчетата приседнаха край огъня и започнаха да разказват бързо, като чак се задъхваха и се прекъсваха едно друго:

— Ние сме от Владимир. Татарите подпалиха града. Ние, тримата, избягахме в гората и искахме да стигнем до сподвижниците… Хванаха ни татарите от отряда на бея Мурат — зли като зверове! Повлякоха ни на ласата си. Имат много пленници. Не им дават да ядат, само ги влачат след себе си с вързани ръце. В Ярустово татарите намериха бъчонки с вино и с домашна бира и се изпонапиха. Те заспаха, а ние с Поспелка прегризахме ремъците си, допълзяхме до коня на Мурат бей и избягахме. Жалко само, че не успяхме да измъкнем и Булатка!…

Ваула стана:

— Братя! Ярустово е наблизо, а аз знам пътя дотам. Да вървим!

Сподвижниците се разшумяха:

— Вярно бе! Може разбойниците още да пият за изтрезняване…

— Ние със Звяга познаваме всеки пън там — добави Ваула. — Ще ви заведем!

— Да вървим, да вървим! — започнаха бързо да се приготвят сподвижниците.

— Поспелка! Отиват да спасят Булатка! — скочи чевръстото момче.

— Юнак си ти! А как се казваш?

— Аз ли? Прокуда ме наричат.

— Какво? Прокуда ли? Ти да не си момиче?

— А какво друго да бъда? — засмя се чипоносият малчуган, свали кожената си шапка и тръсна буйната си руса коса.

Скоро отрядът от сподвижници се проточи един подир друг по посока на Ярустово. Най-отпред вървеше Ваула, а след него Прокуда и Поспелка. Брашното и малобройните вещи на сподвижниците бяха натоварени на татарския кон, воден от Звяга.