Василий Ян
Внукът на Чингис Бату хан (7)

Седма глава
Имамите са затруднени

Към високата порта на дома на управителя на областта — Тангкут хан, се приближиха двама важни старци с копринени халати на червени райета. Единият крепеше зачервена ябълка върху дланта си, а другият — голяма бяла роза. Носеха подаръците с такава тържественост, сякаш държаха в ръце стъклени чаши, пълни догоре със скъпоценна напитка.

За още по-голяма тържественост, след старците се влачеха двайсетина кльощави и гладни ученици с тъжни, скучаещи лица. Белоснежните тюрбани на двамата старци, дългите им, грижливо поддържани бради, техните загрижени и важни лица — всичко това издаваше принадлежността им към кастата на свещените имами или ишани^[1], посредници между обикновените грешни хора и възседналия кристалните небеса над облаците всемогъщ Аллах.

На стражата пред портата бе забранено да пуска, когото и да било в градината. Имамите помолиха да бъде извикан главният векил. Наложи им се доста да почакат, докато той, загрижен и развълнуван, се появи. Тюрбанът му се бе смъкнал на тила му и векилът непрестанно бършеше потта от челото си с пръсти. Като видя чакащите го, той се извини, че е накарал толкова дълго да го чакат божи служители.

— Тангкут хан ми заповяда да изпълнявам без възражения всяко желание на монголските принцове. А всеки един от тях е пристигнал в двореца със своите коне, соколи, ловни хрътки и слуги. Трябва за всеки да се намери, всеки да се нахрани, което хич не е лесно. Какво искате, свети отци?

Най-старият имам каза:

— От деня на пристигането в Сигнак на знатните принцове, ние сме задължени да споменаваме имената им в молитвите си. Чухме, че се готви велик поход срещу неверниците — Аллах да ги порази, дано! Трябва да се молим на Аллах, да се слави и превъзнася името му, та походът да е успешен и всичките принцове да процъфтяват и да се покрият с блясъка от славни подвизи!

Векилът въздъхна:

— Общо пристигнаха единайсет принцове^[2], но най-главен и най-нетърпелив от тях е хан Гуюк, син на великия хаган^[3] и наследник на цялото монголско ханство. Заповядва едно, после друго, праща куриери, крещи, тропа с крак и бие с кокалена лопатка по бузите всеки, който не му угоди… А най-вече заплашва. Говори се, че той ще е главен началник на войските. Нима може крякащият гъсок да заповядва на соколи?

— Аллах да ни пази от това! — възкликнаха старците. — А пък ние чухме, че начело на войските ще застане младият хан Бату, синът на загиналия Джочи хан^[4], нека е благословен и в мир да почива прахът му! Истина ли е това?

— Само Аллах знае!… — отвърна шепнешком векилът. — Говори се, че Гуюк хан и Бату хан още отсега са готови да си извадят взаимно очите.

— О, какви времена!

— Бату хан пристигна в двореца на брат си Тангкут хан само с петима конници, но последният въобще не се зарадва да го види. Двамата братя веднага заспориха и очите им се наляха с кръв. Бату хан крещеше: „Всички крайни западни области на Свещения воин Чингис хан бяха завещани на мен. Единствено благодарение на младостта ми и заминаването ми да воювам в Китай, ти, Тангкут хан, управляваше тук… Сега искам сам да управлявам улуса си^[5]…“ Тангкут хан му отвръщаше: „Нямаше те тук цели десет години… Следите ти са заличени от вятъра. Сега аз съм владетел тук… Отивай си обратно в Китай!“ И започна да събира нукерите^[6] си. Бату хан му се разкрещя: „Крякаш като гъсок, а сам трепериш като жаба върху буца пръст в блато. Щом не искаш доброволно да отстъпиш, ще станеш мой слуга!“ Нукерите от разни страни вече се бяха събрали с извадени мечове. Бату хан се втурна към изхода, метна се на коня си и препусна неизвестно накъде…

Имамите възкликнаха:

— Но за кого да се молим? Кой от тези двама ханове ще се окаже главният?

— Какво би могла да ви каже незначителна мушица като мен? — възкликна векилът и изчезна зад портата.

Двамата имами поклатиха глави, скриха розата и ябълката в пазвите си и, като поставиха показалците си пред устните си, взаимно се изгледаха мълчаливо.

— Благоразумието изисква да изчакаме и да не се молим за нито един от тях! — каза единият имам.

— Така не е предпазливо.

Като споряха относно благоразумието и предпазливостта, двамата имами се отправиха обратно.