Василий Ян
Внукът на Чингис Бату хан (28)

Седма глава
Седмата звезда

Когато татаро-монголската войска тръгна на поход, Йълдъз бе качена на седмата камила заедно с робиня китайка, прикрепена към нея по заповед на ханшата Ори-Фуджин. Йълдъз седеше под балдахина на паланкина, прикрита с копринена завеска. На втория ден от тръгването тя изведнъж се обезпокои, кри през целия ден лицето си зад фереджето и вечерта каза на робинята си:

— Виждам, че на една камила близо до нас пътуват двама — старец и дервиш-факих. Да не си посмяла да им кажеш нещо, ако започнат да те разпитват за мен. Страхувам се от този старец, който вече ми донесе нещастие… Направи така, че никой да не ме познае…

По време на следващата нощувка опитната в женските хитрини китайка старателно я намаза с белило, начерви я, удължи веждите й до слепоочията й и така разкраси Йълдъз, че тя самата не се позна, когато се погледна в сребърното полирано огледалце.

По време на движение „седемте звезди“ се движеха като отделен керван със специална охрана. Върху първите четири камили пътуваха четири монголски княжески дъщери. Те бяха от най-знатните номадски родове и се отличаваха със закръгленост и дълги до земята плитки. След тях пътуваха две кипчакски княжески дъщери. Едната от тях бе дъщерята на хан Баяндер. Двете кипчакски княжески дъщери обикновено се качваха заедно на една камила, като бъбреха и се смееха постоянно, а върху другата камила седяха слугините им. Веднъж, при едно спиране, те се приближиха до Йълдъз, заприказваха се с нея и й казаха, че всяка от тях има собствен яздитен кон и че ще участват в празничната ловна хайка и в конните надбягвания.

— Ти, разбира се, си работеща, черна жена^[1]! Нямаш коне, а чеизът — твоите дрехи и украшения — ти е даден от ханшата Ори-Фуджин. Бату хан няма и да те погледне. Ще облизваш чашките, от които ние ще пием.

Йълдъз се наежи, отдръпна се и се притисна до своята робиня-китайка. Оглеждаше кипчакските княжески дъщери с неподвижно и вкаменено лице.

— Защо не отговаряш? Нима ти, краварке, не можеш да говориш? Тогава мучи!

Йълдъз наведе очи и понечи да им отговори, но не можа… Сграбчи една копринена кърпа и с обиграни жестове започна да я сгъва и свива на кукла, както обикновено го правеха момичетата от чергарските станове. Накрая продума:

— Вървете си, щом съм краварка! Ако моят господар ми заповяда, ще мия чашки, а ако ми нареди, ще ви подкарам с остена като крави през полето…

— Та тя е още съвсем глупаво дете — каза едната от княжеските дъщери.

— И ще си остане глупава за цял живот! — добави втората и двете си отидоха, смеейки се.

При следващото спиране на другия ден при Йълдъз дойдоха монголските ханши, с изключение на първата и най-важната, Буракчин. Заопипваха Йълдъз, поопипваха кльощавите й ръце, плътността на плата на роклята й, огледаха зъбите й.

Йълдъз покорно им разрешаваше да я опипват и се усмихваше. Редувайки се, монголките докоснаха с пръсти трапчинките на бузите й и се разсмяха. Най-старшата отначало се държеше важно, но после също започна да се смее. Ханшите взеха в ръце направената от кърпата кукла и показваха как ще люлеят дете и ще го кърмят с гърдите си. След това станаха, произнесоха ласкави прощални думи и си отидоха. Най-младата се върна и прошепна:

— Идвай при мен да си бъбрим! Аз съм на четвъртата камила.

След като остана сама, Йълдъз разгърна кърпата, покри лицето си с нея и се разплака. Не за пръв път плачеше от деня, в който баща й и най-големият й брат Демир я бяха откарали в керван-сарая^[2] за роби и я бяха продали на чернобрад търговец с червен раиран халат и голям тюрбан, който бе кръгъл като кочан на зелка. Бе й много обидно, защото я разглеждаха като овца, изкарана за продан. Каква бе вината й? Та тя искаше да живее дори и в най-бедна и задимена юрта край някой извор и всяка вечер при нея да се връща Мусук на своя дорест кон и да й разказва какво става в табуна, как са се били жребците, какви жребчета са се ожребили и как той е прогонил прокрадващите се към тях вълци.

Нечии пръсти нежно докоснаха лакътя й и един тънък глас й прошепна:

— Защо плачеш, звездичке? Това още не е мъка, голямата мъка предстои.

Бе робинята й, китайката И Лахе. Стоеше на колене пред Йълдъз и с привична почтителност правеше бързи поклони, положила дланите си върху килима.

— Кога ще дойде голямата мъка?

— Когато видиш как умира детето ти…

— А ти изпитала ли си голямата мъка?

Китайката прекара малката си суха ръка пред очите си, сякаш искаше да отмахне напираща сълза, и се огледа. Наоколо горяха огньове, осветяващи с пурпурна светлина лежащите и седящите воини. Както седяха върху малкия бархетен килим, китайката и Йълдъз се притиснаха една към друга. Чувстваха се изгубени сред огромната хорска тълпа, която шумеше, викаше, пееше, подрънкваше с оръжие, а в момента, уморена от прехода, утихваше постепенно и потъваше в сън и забрава.

Китайката каза:

— Тежко ми е да си спомням мъката, която преживях. Но чуй! Бедните ми очи са виждали и голяма, и малка мъка! Започнах щастливо и безгрижно живота си в дома на моя баща. Той разбираше значението на всяка звезда и по движението им предсказваше бъдещето на човек. Всяка нощ баща ми прекарваше на покрива на двореца на цинския^[3] император и записваше в една голяма книга всичко, което научаваше от движението и пресичането на пътищата на звездите. А на сутринта показваше книгата на главния управител на двореца, който разказвал всичко най-важно на самия властелин — повелителя на Китай. Когато поотраснах, баща ми ме омъжи за весел и знатен началник на две хиляди и петстотин конници. Той бе с двадесет години по-стар от мен, но живеехме щастливо и имахме две прекрасни деца. Живеехме в малка къща с градина и малко изкуствено езеро, в което растяха лотоси и плуваха златни рибки. Съвсем неочаквано към града ни се приближиха монголските воини на Чингис хан. Начело на монголския отряд бе същият този едноок пълководец, който сега не се отделя от Бату хан. Моят мъж се хвърли в битката със своя отряд и повече не се върна. Монголите убиха майка ми и отведоха децата ми. Див и страховит монголски стотник ме взе за робиня. Стараех се да му угаждам, доколкото можех, понеже исках да живея и да намеря и спася децата си. На моя нов господар му харесаха моите колачета с мед и пирожките с дървесни гъби. Държеше ме при себе си и не се съгласяваше да ми даде свободата срещу откуп. После ме подари на ханшата майка Ори-Фуджин и аз се озовах в шатрата й. Сега ханшата ме прикрепи към теб, за да те науча да ходиш, да пееш, да се кланяш, да говориш с тънък глас и с красиви движения да наливаш чая в чашките, както това правят знатните жени в двореца^[4]… Искаш ли да се научиш на това?

— Ако трябва, ще науча всичко това — отвърна й Йълдъз.

— Малко е! Ще те науча още да разказваш такива интересни, страшни и весели приказки, че господарят ти да идва постоянно при теб, за да те слуша. Така ще прави всичко, за което го помолиш. Ще ти разкажа приказката за хората, които пътуват по небесния път в каляска, теглена от лястовички, приказката за бедния пастир, който принудил един дракон да построи град, в който хората да не познават сълзите, и много други приказки…

От този ден нататък Йълдъз не се чувстваше самотна. Тя видя в китайката своя защитничка и се вслушваше в нейните указания, съвети и приказки, необходими й да може красиво и грациозно да посрещне, нагости и развлича своя господар, когато той пожелае да я навести.