Василий Ян
Внукът на Чингис Бату хан (15)

Петнайсета глава
Справедливите съдии

Киз-Тугмас^[1] честичко излизаше от юртата и поглеждаше към пътя, очаквайки връщането на стария си мъж. Накрая, уморена, приседна на края на килима до входа на юртата и, като прегърна коленете си, мълчаливо се загледа към безлюдния хълм, над който се извиваха облаци от дребни розови прелетни скакалци.

„Знаех си, че не е тръгнал за добро! — мислеше си Киз-Тугмас. — Предчувствах, че ще му се случи нещо лошо. За него, стареца, ли е да ходи на война?! Той и чувал с джугара^[2] не може да донесе до вкъщи, без да го разсипе. Но е упорит като стар пръч, а пък налита като младо яре…“

Привечер пристигна любимият й син Мусук. Той спъна коня си и го пусна да пасе. Смъкна раздраните си чекмен^[3] и риза и ги хвърли в скута на майка си:

— Докато още нямам стопанка, кой ще ми кърпи дрехите?

Мусук се просна на земята и дълго лежа мълчаливо, като наблюдаваше ръцете на майка си, които умело пришиваха кръпките.

— Къде е Йълдъз?

— Къде може да бъде! Пастирства в степта и още не се е върнала.

Йълдъз бе осиновено дете. Киз-Тугмас я бе приютила. Макар и да носеше името „Няма да има дъщери“, тя все пак си мечтаеше за дъщеря. Нали дъщерята винаги се навърта край майка си и, дори вече омъжена и в нова юрта, пак е по-близо до майка си, отколкото синовете.

„Скоро Йълдъз може да бъде дадена срещу голям калим^[4] — крава, кон и камила, защото тя е стройна и красива девойка с весела усмивка и блестящи кафяви очи. Не е беда, че е бедно облечена! Блестящата й черна коса е старателно сплетена на шестнайсет плитки с вплетени нишки от стъклени гердани. Не един джигит вече се е заглеждал по нея…“

Майката знаеше, че Мусук харесва Йълдъз. Но каква щеше да е изгодата за старците, ако беднякът се оженеше за бедното сираче? Не бе ли по-добре той да изчака с женитбата, а Йълдъз да бъде омъжена за богат чергар или молла^[5]? Но Киз-Тугмас никога не говореше за това и неведнъж въздишаше, като си мислеше: „Мусук е упорит като баща си и ще постъпи така, както сам иска. И тогава никога няма да се отървем от беднотията!“

Лежащото до входа на юртата куче вдигна глава, заръмжа и със силен лай се понесе в степта. Наблизо премина чергар, който викаше нещо, като сочеше с ръка някъде настрани. Не се спря и отмина нататък.

— Ето я и Йълдъз! — каза майката.

На хълма се показаха агнета. Вървяха, разтеглили се по пътеката, и вдигаха пушилка. Сред тях крачеше слаба девойка, подкарвайки изоставащите със специална пастирска песен. Като чуха гласа й, от съседните юрти наизлязоха жени и се забързаха към стадото. Като предаде окуцялото агне, което носеше на ръце, Йълдъз се затича към вкъщи. Направи знак на Мусук и се вмъкна в юртата.

Там тя развълнувано зашепна:

— Покрай мен мина един човек и каза, че е видял нашата кобила недалеч от пътя през степта. Тя пасяла, а седлото й се било килнало настрани… С татко се е случила беда! Страх ме е да го кажа на мама.

Мусук излезе предпазливо от юртата, като се стараеше незабележимо да се промъкне зад гърба на майка си към коня си, но изведнъж спря. От степта долетя тънък плачевен вик.

„Та това е Турган!“

Момчето се показа на хълма. Тичаше, като се спъваше, краката му се преплитаха, падаше, ставаше отново и продължаваше да крета напред. Мусук го подхвана.

— Вай-уляй!… — плачеше Турган.

Момчето не можеше да говори, брадичката му трепереше, а по замърсеното му от прахта лице се стичаха сълзи.

— Какво е станало?

— Бесят го…

— Кого?

— Тате!…

Мусук отнесе брат си в юртата им и му гребна вода. Зъбите на момчето тропаха по края на дървената чаша.

— До града… Тате отиваше на пазара… Хванаха го джигити. Повлякоха го, вързаха го с връв… Исках да се хвана за него, но ме отблъснаха така, че паднах…

— Разказвай нататък!

— Викаха, че тате е грабител! Тате никого не е ограбвал, винаги другите са го ограбвали…

— Къде се случи това?

— До Портата за намаз^[6], където са високите тополи…

Мусук откачи от стената своята крива сабя в ръждясала ножница и, както си бе без риза, изтича до коня си, откачи букаите^[7] от краката му и се метна на седлото…

— Йълдъз!… Турган!… — извика Мусук. — Бягайте в степта да намерите кобилата ни! Аз ще препусна да спася баща ни…

Около стария висок бряст до портата на град Сигнак се тълпеше множество народ. От един дебел клон висяха няколко души. Голите им крака конвулсивно подритваха, а лицата им бяха страшно изкривени. Опрели стълба на дървото, двама стражи нахлузваха примки на шиите на още няколко. Няколко бедно облечени кипчаци с извити зад гърбовете им ръце трепереха, клечейки под дървото.

Благообразен и важен молла на стар бял кон се извисяваше над тълпата и високо четеше заповед:

— Управителят на областта повелява — слушайте внимателно всички! — „За отказ да бъдат платени обявените налози по случай пристигането на непобедимата монголска войска и за укриване на зърно и брашно, необходими за изхранването на храбрите воини, се осъждат на смърт лукавите търгаши от град Сигнак…“

Шумът и виковете принудиха моллата да спре четенето. Той строго погледна по посока на нарушителите на реда. Трима конници, шибащи с бичовете си всичко живо пред себе си, упорито си пробиваха път през тълпата. Най-напред отчаяно крещеше полугол млад джигит, размахващ крива сабя.

Като видя джигита, моллата веднага скочи от коня си.

— Какво правиш, безумецо? — викаха от тълпата. — Оспорваш заповед на управителя на областта!

— Кучета ги яли всичките ви заповеди! — виеше джигитът. — Вместо крадци от пазара, тук бесят храбри воини на хан Баяндер! Ей сега и той самият ще пристигне с джигитите си… ще ви изпонасекат всичките, като слама!

Джигитът стигна до стражите, които, седнали върху дебелия клон на дървото, дърпаха въжето на отчаяно дърпащ се старец. С кос удар на сабята си джигитът преряза въжето. Двамата палачи паднаха от дървото.

— Развържете ръцете на стареца или ще ви отсека главите!

Зяпачите помогнаха да бъде развързан лежащият старец и го изправиха на крака.

— Здрасти, тате Назар-Кяризек! — каза джигитът и скочи от седлото. — Качвай се по-бързо на коня ми! Твърде рано си се приготвил да ни напуснеш, за да ядеш пилаф^[8] в райските градини на Аллах.

— Съвсем навреме пристигаш, сине Мусук! — отвърна му старецът. — Тези овнешки глави трябваше да обесят няколко богати търговци, скрили запасите си. Обаче съдиите са получили подаръци от търговците и поради това са хванали първите изпречили се на пътя им бедняци и са ги обесили вместо търговците. И мен искаха да обесят! Почакайте, гнусни чакали! Ненапразно имам пет синове джигити! Ще отида при самия хан Баяндер! Ще ви откъсне главите!…

Тълпата се разшумя. Минувачите се разбягаха. Виковете се усилваха. Като подбра полите на дългата си дреха, моллата избяга бързо. След него побързаха и стражите. След палача се понесоха сухи буци пръст.

Мусук помогна на баща си да се качи на коня:

— Срещнах двама познати пастири и ги помолих да ми помогнат. Добре, че не закъсняхме!

— Хубаво е, че вратът ми е още здрав! Старият Назар-Кяризек не е от тези, които могат да висят като одран бут за кеф на целия пазар. Ще отида на война и ще се върна оттам като славен батир^[9] с цял табун коне!…