Василий Ян
Внукът на Чингис Бату хан (13)

Тринайсета глава
Братята пастири

Назар-Кяризек бързаше да види синовете си, за да ги зарадва с вестта за милостта на хана, който им отстъпваше пет от конете си. Гонеше здраво, доколкото това бе възможно, мършавата кобила. Тя ту се влачеше ходом, ту препускаше с лек тръс и най-накрая се домъкна до долината, в която пасяха табуните на хан Баяндер.

Веднага след Назар дотича, скачайки като заек, и малкият Турган. Той се изкатери на един хълм и завика на баща си:

— По-бързо, тате, ела по-бързо тук! Тук ловят вълци!

Назар изплющя с бича си и се изкачи на хълма.

В падината между хълмовете, крещейки и свирейки с уста, препускаха във всички посоки джигитите на хан Баяндер. Давейки се от неистов лай, жилавите хрътки преследваха няколко вълка. Бягайки, вълците се хвърляха под краката на конете.

Особено разгорещена битка се водеше около един голям и стар вълк. Той се зъбеше, тракаше с озъбената си муцуна, отхвърли отчаяно завило куче и се въртеше на едно място, като отблъскваше напиращите към него врагове.

Един джигит скочи към вълка, като направо от седлото си се стовари върху него, и се опитваше да го хване за ушите. Но вълкът се отскубна, претърколи се премятайки се през кучетата и с големи скокове се понесе надалеч.

Джигитите препуснаха след него.

— Дръж го, Нури! Не го изпускай… Хвани го за ушите, Нури!…

Сред облак прах, шум и викове ловците, вълците и кучетата се скриха зад едно възвишение.

Тогава Назар-Кяризек видя на мястото на схватката лежащ на земята човек, овързан с върви. Бе със син монголски чапан. Отхвръкналият настрани дервишки калпак му се стори познат. Назар се приближи и слезе от коня си.

— Та това е нашият съсед, ученият факих Хаджи Рахим! Да не би старият вълк да го е удушил? Жив ли си, Хаджи Рахиме? Велики Аллах, помогни!

Очите на лежащия се отвориха и погледът му се спря учудено върху навелия се над него старец. Хаджи Рахим бавно идваше на себе си:

— Не знам жив ли съм или безмилостният Азраил^[1] ме влачи към царството на нощта… През мене препускаха ловци и джигити… върху гърба ми кучетата се биха с вълка… Много пъти си ме спасявал от глада, Назар-Кяризек… Спаси ме още веднъж, не ме зарязвай тук!…

Назар развърза вървите и ги нави:

— С тези въжета синовете ми ще обесят разбойниците, които са сторили това на моя почтен съсед.

Старецът помогна на изранения дервиш да се покатери върху кобилата и бавно я поведе за юздата. Хаджи Рахим охкаше и се оплакваше:

— Авлигата преследва осата и не забелязва, че ловецът вече е опънал лъка си и се готви да я прониже с остра стрела… В същото това време тигърът се готви за скок, за да разкъса ловеца! Кой знае бъдещето и кой ще загине пръв — тигърът или ловецът, авлигата или осата?… Вече загивах от ръцете на страшните монголи, а кой ме спаси — старият злобен вълк и разярените кучета…

В подножието на хълма, до бистрия извор имаше две тръстикови колиби. В тях живееха пастирите, синовете на стария Назар-Кяризек. Старецът се приближи до колибите. Охкайки, Хаджи Рахим слезе от кобилата и се спря поразен, защото пред него стоеше нощният му гост.

— Кой е посмял да те обиди? — попита го младият монгол, като смръщи вежди. — Синият чапан е изцапан и скъсан… Какво се е случило с теб?

Хаджи Рахим разказа как е бил нападнат от монголските воини. За миг юношата покри очите си с ръка, след което се вкопчи в ръкава на Хаджи Рахим и прошепна:

— Това са те! Неизвестните злодеи ме преследват неотклонно! Хаджи Рахиме, тази нощ ти ми помогна да избягам, а сега едва не загина заради мен! Познали са синия ми чапан върху теб!…

Арапша притича до Хаджи Рахим:

— Прости ми, почтени мой учителю! Виновен съм, защото аз, твоят мюрид, те оставих сам!

— Познаваш ли го? — посочи към Арапша монголът. — Кажи ми, Хаджи Рахиме, мога ли да се доверя на този джигит?

— Арапша е храбър като планински барс и непреклонен и твърд като елмаз! Езикът му не познава лъжата, ръката му не изменя на приятел…

— Харесва ми това, което казваш. Аз ще го издигна!

Почтително наведен, се приближи най-възрастният от пастирите:

— Чуй, хане! Макар че си без юрта и без кон, ако в кесията ти подрънква злато, то сега ще ти уловим отличен кон.

— Арапша! — каза монголът. — Избери си най-добрия.

Арапша огледа табуна и посочи млад дорест кон. Бе малко по-висок от останалите и твърде по-неспокоен. Докато останалите коне кротко пощипваха трева, вдигнал главата си, дорестият жребец се озърташе и все изтичваше настрани, за да се сбие с другите жребци.

— Ойе! Няма да е лесно да го хванем! — казаха пастирите. — Това е огън, а не жребец! Той е звяр, зорък и плашлив… Не можеш го удари с бич, сам се хвърля срещу човека!

Старият Назар-Кяризек се намеси:

— Мусук ще хване коня, а най-малкият ми син Турган ще го обязди. Няма да му е за пръв път!

Покатерилият се върху рижата кобила Турган слушаше внимателно и ликуваше вътрешно. Очите му святкаха от гордост, понеже му доверяваха такава опасна и трудна работа като обяздването на див кон!