Василий Ян
Внукът на Чингис Бату хан (23)

Втора глава
На път

Всички монголски принцове тръгнаха едновременно на запад през пролетта на годината на Маймуната, а месецът бе втори Джумад. Като прекараха лятото на път, през есента те се срещнаха в пределите Български с рода на Бату, Урду, Шейбан и Тангкут (синовете Джочиеви), които бяха назначени за управители на тези територии.

Рашид ад-Дин^[1], Летопис

„… От какви облаци да сваля проблясващите мълнии на острите слова, от какво езеро на мъдростта да хвана със здрава мрежа пасажа правдиви и вълнуващи мисли, къде да намеря нажежен котел с кипяща смола, с която да нарисувам пълните със силна жал и негодувания картини на мъката, отчаянието и безутешните сълзи, които съпровождат всяка крачка напред на монголската войска!… Тази войска изгаря и унищожава всичко, което попадне на пътя й… Всеки човек, жена или дете, се превръща в безпомощна жертва на неумолимите воини… Всяка съпротива се наказва със смърт, всяка покорност води до тежко робство и нищо не може да спаси срещнатия… Къде са редиците от смели юнаци, които да не трепнат от страховития вой на четиристотинхилядните орди от носещи разгром и смърт монголи? Кой ще отблъсне степните хищници, обзети само от страст за грабеж и насилие?“

Това пишеше Хаджи Рахим, докато седеше свит на топка в плетената кошница и крепеше лист от сива самаркандска^[2] хартия на коленете си. Така той старателно продължаваше своите „Пътни записки“. Камилата крачеше с широки крачки, като не изоставаше от хилядата „бесни“, охраняващи Субетей-багатур, който яздеше своя светлокафяв раванлия най-отпред, като ту забавяше ход при изкачване и се спираше на върховете на хълмовете, ту забързваше по гладката равнина. Тогава, клатушкайки се, камилата плавно препускаше с бърз и стремителен ход и равномерно подхвърляше вкопчилите се в края на кошниците Хаджи Рахим и стария Назар.

Хаджи Рахим пишеше:

… Като напусна Сигнак през пролетта, войската вървя на запад^[3] през цялото лято, което бе сухо, знойно и без дъждове. Прокараният преди векове път вървеше от една степна рекичка до друга, така че въпреки огромното струпване на коне не се чувстваше липса на фураж и вода. Степта зеленееше от пролетните филизи, а колкото по-далече отивахме, толкова повече срещахме останали след пролетните разливи залети ливади, блата и рекички с ракитак, където имаше достатъчно храна за непретенциозните татарски коне.

Тридесет и три тумена, всеки от по десет хиляди конници, вървяха по тридесет и три пътя като толкова широка лавина, че биха били необходими три дни път, за да се стигне от левия до крайния десен фланг на огромната монголска войска.

Всеки тумен следваше само своята пътека и се спираше на отделен лагер. Челните му разузнавачи издирваха своевременно удобните за спиране места, богати на ракитак и на ливадна трева.

Най-крайното откъм север дясно крило се води от хан Шейбан, заедно с другите двама братя на Бату хан. Всеки от тях има свой тумен, помагат си взаимно и посредством куриери са в постоянна връзка помежду си. Те изпълняват заповедта на джихангира да покорят Северното българско ханство^[4], лежащо на река Кама^[5], приток на Итил. Цялата средна част на войската е водена от Гуюк хан, а по-нататък, към лявото крило, се движеха тумените на останалите принцове чингисиди. Гуюк хан нарочно си избра средата на войската, защото все още се надяваше, че властта над всички отряди ще премине към него, защото Бату хан може да бъде сменен или внезапно да умре — небето да го пази от това! — и тогава, съвсем безспорно, да обявят Гуюк за джихангир.

Никой не знае къде е Бату хан. Той обикновено язди със Субетей-багатур, а този стар едноок пълководец е прославен със стремителните си преходи и се носи като ураган. Със своя тумен той внезапно се появява ту на десния, ту на левия фланг, ту по средата на войската, спира за нощуване и отново изчезва в неизвестна посока.

Обозът на Субетей-багатур е малоброен — четири бързоходни камили с неговата разглобена походна шатра и леки кожени китайски сандъци. В тях се пазят нанесените върху пергамент чертежи на земите, през които се предполага, че ще бъде проведен походът. Там се намират и златните, сребърните, и дървените пайцзи, които джихангирът раздава на тези, на които иска да окаже милост.

Освен това, в този малък обоз на великия „аталик^[6]“ пътува и неговата бойна желязна колесница^[7]. Представлява затворен сандък, обшит с железни листове, поставен върху две високи колела. Върху всяка от четирите му страни са изрязани тесни прорези, предназначени за наблюдение и за стрелба с лък. Всеки, който се приближи до колесницата без разрешение, ще бъде ранен с отровна стрела. Понякога умореният от похода стар пълководец спи в нея, свит като хищен звяр. Малко кученце от китайска порода зорко пази покоя на стопанина си, като, ако чуе стъпки на непознат човек, започва да лае пронизително. Желязната колесница се тегли от четири коня, впрегнати по двойки. Левият преден кон се язди от кочияша.

Веднъж, опасявайки се от предателско нападение, Субетей-багатур уговаряше Бату хан също да се снабди с такава колесница. Бату му отговори сърдито:

— Достатъчно добре ме пазят зоркото ти око и предаността на тургаудите ми.

Не е правилно да се мисли, че принцовете чингисиди са всъщност началници на отрядите си. Те само се наричат така. Към всеки един от тях е прикрепен опитен монгол — темник, изучил воинската наука по време на походите на Покорителя на Вселената, непобедимия Чингис хан. Темниците се разпореждат, водят отрядите след себе си, заповядват спиранията, разпращат разузнавачите и куриерите и поддържат връзка със Субетей-багатур, който, като главен вожд, ръководи похода на цялата войска. На всеки девети ден при Субетей-багатур пристигат куриери от всички тумени, които му разказват къде се намира отрядът им, как ловуват — със соколи или с хрътки — и как обядват и прекарват времето си принцовете чингисиди, по какъв път ще продължи по-нататък отрядът, каква храна за конете има по пътя му, какво е състоянието на конете — имат ли все още тлъстини върху ребрата си…

Субетей изслушва внимателно всеки. Клати глава и казва: „Слушам, слушам!“ Никога не хвали никого, а само ръмжи и сумти и сам разпитва куриерите кой от кипчакските ханове ходи да се кланя на принцовете и за какво си шепнат те. Ако куриерът каже: „Не знам“, Субетей удря с юмрук по коляното си, изгонва го и му забранява да се появява повече пред него.

Бату хан може да бъде видян единствено заедно със Субетей-багатур. Той слуша едноокия свиреп пълководец като мъдър учител, ако онзи почтително го посъветва нещо. Субетей-багатур се отнася към Бату хан така, сякаш онзи е и по-умен, и по-опитен. При разговор между тях старецът се кланя до земята, почитайки Бату хан като внук на Свещения управник. Бату хан има собствена хилядна от нукери като лично охрана. Наричат ги „непобедимите“. Половината от тези храбри конници яздят рижи коне, а другата половина — дорести. За началник на една стотня от дорестите още от самото начало на похода е назначен младият воин Арапша. Бату хан е благосклонен към него и изцяло му се доверява, откакто в деня на избора на вожд Арапша спаси живота на младия джихангир. Заедно със сотнята си, Арапша съпровожда навсякъде Бату хан и нощем охранява съня му.

Субетей-багатур има свой тумен. Воините от личната му охранителна хилядна са наречени „бесните“. Те са участвали заедно със Субетей-багатур в походите му, готови са безпрекословно да изпълнят и най-трудната заповед на вожда си и от тях той подготвя началниците на отделните отряди. Този ред е бил установен от Субетей-багатур още по времето на великия Покорител на Вселената — Чингис хан…