Василий Ян
Внукът на Чингис Бату хан (71)

Първа глава
„Скърца!“

През дългата зимна нощ върху каменната стена на престолния град Владимир-Суздалски седеше страж. Бе със сиво-кафяв армяк, навлечен върху овча полушубка. Удряйки крак о крак, стражът ходеше напред-назад от едната бойница до другата и новите му ликови цървули поскърцваха върху поскърцващия сняг. Чак до ушите си бе нахлупил своята шапка от кучешка кожа с наушници. Острата му брада бе посребрена от скреж, а погледът му зорко шареше настрани и в далечината, където засипаните със сняг гори дремеха под небесносинята светлина на нащърбената луна.

Стражът Шибалка^[1] наблюдаваше пътя на юг, по посока на Рязан. Там, казваха, имаше сеч. Какви ли вести щяха да долетят оттам? Че рязанците са отблъснали безбожните татари, напиращи от Дивото поле, или че враговете са заобиколили града отстрани и сега препускат по снежните поля и през суздалските селища направо към Владимир?

Шибалка бе стар, но, както и преди, неговата твърда и мазолеста ръка стискаше здраво копието. Както и преди, Шибалка бе готов да тръгне да се бие там, където се усеща опасност за родната земя. Много бе преживял старият воин и сега го обхващаха тежки мисли, подобно на бавно пълзящи по небето сиви облаци.

Градът мирно спеше. В мразовития неподвижен въздух не се чуваше нито звук, нито шум.

Тънички, сякаш детски гласчета, се чуха отдолу под стената. Шибалка се ослуша. Гласовете приближаваха. Измъкнали се иззад ъгъла, три сенки пълзяха по стената. Като се притискаха едно о друго, три момчета с дълги шубички бързо ситнеха с цървулките си.

— Кой идва? Ще те съсека! — с дрезгав глас каза Шибалка и тропна с копието си.

— Дядо Шибалка, не се сърди! Това съм аз, Булатка^[2]! — отвърна един глас. — С мен са съседските Поспелка^[3] и Незамайка^[4]!

— Виждам, че си ти, дяволче! Защо не спите? Защо бродите нощем по стената? Ако разбере князът, ще се разсърди!

— Ние, дядо, само да видим какво скърца?

— Какво?

— Ами той, Незамайка казва, че земята стене. А аз си мисля дали това не са татарите, които пълзят към нас? Ако те дойдат, ние също искаме да се бием с тях, вижда се, че вече не сме малки! Ето затова и притичахме — за да разберем какво е това скърцане?

— Виж го ти какво е измислил! Какво ти тук скърцане? — каза Шибалка.

— А ти си свали калпака, че с него не чуваш нищо.

Шибалка свали кожената си шапка с наушници и наостри уши.

В тишината на лунната светла нощ ясно се чуваше непресекващо скърцане и звуци, приличащи на приглушени гласове и тих плач.

Шибалка напрегнато се взираше в далечината, опитвайки се да разбере какъв е този стон, каква е тази мъка, която се носи от дълбините на снежните полета.

— Виж там, дядо!

Шибалка махна с ръка:

— Ех вие, малки дечица! Та това е Зимата, която броди из полетата, облечена в меча кожа, тропа по покривите и буди женорята през нощта, за да палят печките. След Зимата се влачат снежните бури и си търсят работа — да засипят със сняг някой керван или да замразят закъснял пътник… А Зимата върви през гората и сипе скреж от ръкава си, върви по реката и сковава водата под следите си с лед, дебел пет лакътя^[5]… Ето откъде са скърцането и пращенето — снежната буря вие с женски глас!…

Но момчетата не се успокояваха, а продължаваха да се вглеждат и, като сочеха към далечината, казваха:

— Ето там, дядо, край реката!…

Луната изплува иззад облаците и на нейната блещукаща сребриста светлина ясно се виждаха коне, шейни, крачещи хора, движещи се по отъпкания край реката път. Непрестанното протяжно скърцане на плазовете и жалните тихи плачове и хлипания нарушаваха тържествената тишина на мразовитата нощ. Хората и конете потъваха в сивкавата мъгла, а след тях се появяваха нови кервани от шейни, които също така, като сенки и почти безшумно, с леко поскърцване отиваха напред.

— Кой се движи там? — попита едно от момчетата.

— Това са бежанци… спасяват се в гората. Както изглежда, татарите са близо…

— Дядо, а какви са тези татари? Ти виждал ли си ги?

— Не съм ги виждал, но съм чувал, че са диви хора, които не мислят по човешки, живеят с добитъка си в Дивото поле и със злобата си надделяват над всички.

— И над нас ли ще надделеят? Ще дойдат ли тук?

— Може и да дойдат, а може вече рязанците да са ги съсекли и отблъснали. С пастирите трябва да се биеш като с мечка — ако побегнеш от нея, тя ще те догони и изподере, а ако тръгнеш срещу нея с вилообразното копие, ще я повалиш и ще имаш меча кожа.

— Виж, бежанците идват насам! А след тях вървят воини на коне. Да не са татарите?

Върволицата от шейни се насочваше към портата в крепостната стена, следвана от група конници. Лунни проблясъци избухваха върху техните къси копия, островръхи шлемове и пластинките на бронираните им нагръдници.

Шибалка хвана дървения чук и започна да блъска по висящото между бойниците чугунено клепало, вдигайки тревога и викайки стражата.

Натоварените шейни и двайсетина конници се приближиха до залостените крепостни порти, наречени „Златните“.

Отдолу отчетливо се чуваха разговорите на пристигналите. Неколцина от конниците скочиха от конете си и затропаха по портата.

Върху стената дотичаха воини и, като закопчаваше мечешката си шуба, бавно се изкачи важен стотник.

— Кои сте вие? — извика той от стената.

— Княз Роман Ингваревич с важни вести от Рязан.

— А коларите какви са?

— Пуснете ни в града. Ние сме пострадали от безбожните татари. Бежанци сме. Търсим спокойно място.

— Какво ти при нас спокойно място! Очакваме врага всеки ден! Ще пуснем княза и дружинниците му, а вие продължавайте към следващите селища, където и ще си починете…

От някои от шейните се разнесоха викове и плач. Тълпата от воини на стената се увеличи. Част от тях се спуснаха при портата. Тежките дъбови крила се разтвориха, пропуснаха конниците и отново се затвориха.

Като високо проклинаха владимирците и техния княз Георгий Всеволодович, бежанците продължиха нататък, за да търсят покрив и убежище.