Василий Ян
Внукът на Чингис Бату хан (83)

Тринайсета глава
Живият огън

От високия бряг на Клязма Бату хан съсредоточено наблюдаваше щурма срещу град Владимир. Пурпурните отблясъци от пожара преливаха върху златната сбруя на коня му. В червени искри проблясваше златната украса на стоманения му шлем.

Към главната порта, като вълна след вълна, прииждаха все нови и нови татарски конници. Оставяха конете си долу и се катереха нагоре по стълбовете и обсадните стълби.

Горе, върху каменната стена, се водеше отчаяна битка. Владимирците упорито се защитаваха. Татарите се вкопчваха в битка с тях и се опитваха да скочат от стената във вътрешността на града. Руски ратници бързаха на смяна на загиналите, но бойците оставаха все по-малко и по-малко, а нови тълпи от татари, като непрекъснат поток и с буйни викове, се изкатерваха на стената.

Върху нисък светлокафяв кон от лявата страна на Бату хан, като неподвижен идол седеше широкоплещият и набит Субетей-багатур, който мълчаливо гледаше по посока на града, откъдето се чуваха грохот и протяжен вой. Отдясно пък на Бату хан, върху дебелокрак раванлия се свиваше слабият и прегърбен темник Бурундай.

— Виж, джихангире! — обърна към Бату хан жълтото си голобрадо лице Бурундай. — Воините на хан Гуюк са подпалили града от две страни!

Лицето на Субетей се изкриви.

— Воините на Гуюк хан винаги закъсняват! Не те, а самите урусути са подпалили града си…

— Защо се бавят „непобедимите“? — извика Бурундай.

— Недей да слушаш Бурундай! — озъби се Субетей-багатур. — Обсадените са храбри и упорити само сутрин. Трябва да се изчака и по пладне насам ще се заклатушкат треперещи старци с брокатени шуби, които ще ти поднесат ключовете от града върху златен поднос… Така е!… Така е било винаги — и в Китай, и в Тангутия, и в Бухара, и в Самарканд! Така ще стане и днес тук!

Но Бату хан не искаше да чака. Крещеше и бесуваше. Враният му жребец танцуваше и подскачаше на място, и напираше да се понесе напред.

— Темнико Бурундай, препусни до портата и провери дали не си е легнал да поспи там китайският майстор Ли Тунпо?!

Бурундай изплющя с бича си и пъстросивият му раванлия се понесе напред като стрела.

Дългият и тежък таран с желязно чело при портата изскачаше с грохот от дървеното си скеле, поставено върху плазове, и се удряше във вратата. Полуголи пленници залюляваха таран съгласно равномерното броене:

— Удряй по-силно! Удряй още!

Монголите биеха пленниците с бичовете си, за да ги принудят да удрят по-силно. Някои от пленниците отказаха да помагат на врага и монголите ги съсякоха на място.

Отгоре, от бойниците и прозорците на църквичката при Златните порти хвърляха тухли, горящи главни и целеха със стрели монголите. Под ударите на тарана дъбовите крила трещяха и най-накрая се пръснаха. С ликуващ вой татарите се хвърлиха напред, като с натиска си събаряха конете на посрещащите ги защитници.

Тясната улица бе преградена с греди, каруци, шейни и натрупани стобори. Владимирци посрещаха татарите с удари с топори и тежки криваци. Защитници седяха и по покривите на къщите, като стреляха с натегнати лъкове и запокитваха тежки камъни отгоре… Улиците все повече и повече се задръстваха от трупове, но нищо не можеше да спре нахлулите в града разярени насилници. Те скачаха от конете си, смъкваха дрехите от мъртвите, разграбваха домове и дюкяни и отново скачаха върху седлата, напирайки напред. Техните дребни яки коне се спъваха, катереха се по преградите, прескачаха гредите и падаха заедно с ездачите си. Нукерите упорито разчистваха пътя за идващите след тях Бату хан и неговата свита.

Джихангирът напредваше бавно. Враният му кон мърдаше уши, пръхтеше и прескачаше все още мърдащите ранени. Стонове, диви вопли и тържествуващи викове се разнасяха от всички страни.

Бату хан се спря пред каменната катедрала на главния площад, пред която се тълпяха „непобедимите“. При приближаването му воините прекратяваха грабежа и се просваха по лице в снега. Без да ги поглежда, Бату хан запазваше надменното си величие. От време на време хищна усмивка изкривяваше неподвижното му лице. Каза на Субетей-багатур:

— След Болгар и Рязан, това е третата столица, която превземам!

Субетей прогъгна:

— Така е! А към края на великия поход на монголите ще имаш на огърлицата си деветдесет и девет столици!…

— Къде са обещаните от теб старци с ключовете? — насмешливо го попита приближилият се Бурундай с тънък глас.

— Още по-зле за тях, ако не дойдат сега! — обърна му гръб Субетей.

— Още по-зле за тях! — повтори Бату хан. — Няма да слушам молби за милост… Целият град ще бъде изклан! Днес оскърбената сянка на хан Кюлкан ще се напие до насита с урусутска кръв.

Високата величествена катедрала, изградена от бели камъни, се оказа непревземаема твърдина. Около входната й порта се суетяха татари, опитващи се да разбият с топори тъмните дъбови крила, украсени с изкусна резба. От катедралата се донасяше плавното протяжно пеене на много гласове.

— Какво пеят там? Къде е преводачът? — попита джихангирът.

— Тук съм! — отзова се княз Глеб. — Скрилите се в катедралата хора сами си пеят панихидата, за да им е по-лесно да умрат.

Нукерите довлякоха дълга греда. Люлеейки я на ръце, започнаха равномерно да удрят по катедралните порти и скоро ги разбиха.

Пеенето се чу по-ясно. В тъмния отвор под входната арка се показаха изкривени от ужас женски лица. С черни качулки с пришити над челата бели кръстове и с черни дрехи и държейки запалени восъчни свещи, жените провлечено пееха: „Със свещен упокой!…“

На издигнатото място пред катедралата застана епископ Митрофан с черна риза и златна митра^[1] на главата. Бе вдигнал високо с две ръце златен кръст и, благославяйки на четири страни с него, викаше със звучен глас:

— Покайте се, братя и сестри! Настъпи денят на страшния съд! Не се страхувайте!… Душите на убитите ще почиват в селенията на праведните!… Покайте се!…

Бледните треперещи жени, застанали в няколко реда в страхотната теснотия, крещяха, широко отваряйки уста:

— Спаси ни, Господи!… Покайваме се!…

Други продължаваха меланхолично да припяват: „Със свещен упокой!…“

Бату хан изтича по стъпалата до каменния притвор, надникна в катедралата и подхвърли на тълпящите се нукери:

— Уррагх! Смели соколи, пред вас има белоснежни чапли и тлъсти патици! Ловете ги, защото плячката е наша!

Монголите закрещяха радостно:

— Уррагх! Кху-кху, монголи!

Портата бе твърде тясна за тълпите блъскащи се монголи, които желаеха да проникнат в катедралата. Облечените с дълги черни раса монаси ги посрещаха с яростни удари с топори, избивайки напиращите воини. Купчината съсечени тела растеше пред вратата и закриваше достъпа до плячката.

— С огън! — прошепна на джихангира Субетей-багатур.

— Запалете огън! — извика Бату хан.

Нукерите изпотрошиха съседните стобори и запалиха огромен огън в притвора. Високият пламък закри тъмния вход. Огнените езици се втурнаха навътре в катедралата, лижейки яките каменни стени. От горните й прозорци заструиха кълба черен дим. От катедралата продължаваше да се донася, през дима и огъня, протяжното меланхолично пеене, прекъсвано от отчаяните викове на жените.

Все по-нагоре се издигаше пламъкът и все по-тихо ставаше пеенето. Монголите чакаха, поразени от упорството и непримиримостта на владимирските жени.

Последните викове затихнаха. Долетя самотен жален плач и прекъсна. Чуваше се само трясъкът на горещите дъски.

Монголите разхвърляха огъня и нахлуха във вътрешността на катедралата. Измъкваха полубезчувствените жени, влачеха ги на площада, изтръгваха от ръцете им децата и ги хвърляха в пламтящите наоколо къщи. Смъкваха дрехите на жените, нахвърляха се върху тях, насищаха им се, отрязваха им гърдите, разпорваха коремите им и бързаха към конете си. Натоварвайки ги с вързопи с плячка, монголите се отдалечаваха в търсене на нови печалби.

Бату хан запазваше надменно спокойствие, очаквайки на площада своята част „свещена плячка“^[2].

Върху разстлани женски шуби растеше грамада от разноцветни огърлици, сребърни и златни кръстове, гривни, пръстени и други скъпи украшения. Там се хвърляха и брокатени попски ризи, болярски шуби, сребро от иконите, златни свещени чаши. Върху всичко това се мъдреше златната мирта на епископ Митрофан.

Пак там монголите довлякоха изгубилата съзнание велика княгиня Агафя и я положиха пред копитата на врания кон…

Бату хан гледаше равнодушно как воините смъкваха от нея копринените й дрехи, бисерните украшения от главата й, червените й чепици със сребърни налчета, като хвърляха всичко в общата купчина.

— Дзе-дзе! Кой иска урусутската красавица? — попита Бату хан. — Отстъпвам я!

— Разбира се, че темникът Бурундай! — закрещяха, смеейки се, монголите. — Бурундай обича едри жени!… Виж, Бурундай, каква само гръд, а?! Това розово виме е като на най-расова биволица!…

Бурундай се приближи до голото безпомощно тяло и дълго го разглежда. Навел глава, пъстросивият му кон пръхтеше и се дърпаше назад. Пъшкайки, Бурундай слезе от него. Като сдържаха нетърпението си, неколцина хилядници се струпаха почтително в полукръг, желаейки да изпробват след Бурундай почетната плячка.

Княгиня Агафя се свести… Не плачеше и не викаше, а, като се опитваше да прикрие с ръце голото си тяло, цялата настръхна от студ и ужас и с вперен поглед наблюдаваше приближаващата към нея суховата кокалеста фигура…

Монголите довлякоха пред Бату хан як старец, който бе овързан с ласата им, но упорито се опитваше да се освободи.

— Заповяда ни да ти показваме смелите вражески багатури, джихангире! — каза приближилият се стотник Арапша. — Този старец бе останал последен в дома на урусутския бог. Биеше се сам срещу всички… Нито димът, нито огънят, нито трите стрели в хълбока му не го повалиха…

— Берикеля! — каза Бату хан. — Коназ Галиб, разпитай стареца!

Княз Глеб попита пленника как се казва и отдавна ли служи във войската.

— Казват ми Шибалка. Трийсет години стоях като страж на градската стена до Златните порти.

— Прощавам вината ти! — величествено каза Бату хан. — Вземам те при себе си като нукер.

— Шибалка! — преведе княз Глеб. — Великият татарски цар ти оказва голяма милост. Прощава ти, че поради твоето недомислие си се осмелил да се биеш срещу неговото царско величие. Взема те на служба при себе си. Падни на колене и му се поклони доземи!

Шибалка свирепо въртеше своите налети с кръв очи и отваряше широко уста, задъхвайки се, защото три стрели стърчаха от хълбока му.

— Хубаво, ще му служа честно и почтено! Дайте ми моето вилообразно копие и аз ще го забия в дебелия корем на великия татарски цар! И теб, предателю, ще съсека!

И, като събра последните си сили, старецът заплю с кървава пяна княз Глеб в очите…

— Жълтоухо куче! — разкрещя му се Бату хан, като удари по лицето с бича си Шибалка, който, без да трепне, продължаваше да стои изправен, въпреки че четирима монголи се увесиха мощно на ръцете му.

— Ей, нукер! — изхриптя Субетей-багатур.

Най-близкият нукер скочи от коня си, измъкна от ножницата й кривата си сабя и по диагонал я заби до дръжката в корема на Шибалка.

На устните на стареца се появи кръв и на тънка струйка потече по бялата му брада.

— Ще дойде ден, когато земята ни ще е свободна! — извика Шибалка, бавно приседна и падна по лице в снега…

Така погина славният град Владимир — украшението на североизточна Рус, бързо издигнал се сред останалите градове на руската земя, сякаш на смяна на великия Киев.

Красяха го забележителни белокаменни храмове. Далече се разнасяше славата на великолепния му княжески дворец, предизвикващ възхищение у всички чуждоземци. Златните му порти, съединени с триумфална арка с крепостните съоръжения, говореха за мощта на града като военна твърдина. Подобно на Киев, на търговския му площад шумяха търговци, пристигнали от всички краища на света. Работата в занаятчийските му квартали не преставаше. Навсякъде високо се ценяха изкусните изделия на владимирските майстори, а още по-широко се разнасяше славата на владимирските майстори-каменари, издигнали в суздалските градове прекрасни храмове, украсени отвън с художествени скулптури.

Владимир бе богат и славен не само с изобилното си благосъстояние, не само с богатството на своите боляри и търговци, но и с просвещението си, библиотеката си, чудесните стенописи на храмовете си и събраните художествени произведения във великокняжеската хазна.

И ето че сега, стъпкано от дивите монголски орди, всичко това се превърна на прах и пепел.